УМБЕРТО ЕКО - ВЛАСТЕЛИНЪТ НА СРЕДНОВЕКОВИЕТО

Франсоа Буснел

web

Последният роман на Умберто Еко, "Baudolino" ("Баудолино"), смесва всички митологии на средновековното въображение - нещо, което е направено с огромна ерудиция.

Пиршеството

В началото нещата започват зле. Първите 20 страници са почти нечетивни, от тях се разбира, че става въпрос за ловка смесица от ранен латински, провансалски, старофренски, старонемски и несъмнено - староиталиански. Смесицата е почти гротескна, а семантичният интерес към нея - слаб. Читателят може да си зададе въпроса - да не би Еко да се взема за Толкин. Обяснимо е, че мечтата на всеки лингвист е да създаде нов език, но в този случай играта на преподавателя по семиотика Еко все още не достига до нивото на блестящия филолог от Оксфорд Толкин и Baudolino отстъпва на “Властелинът на пръстените".

Но безпокойството е излишно. Техниката на Еко е блестяща и се състои в това да се направи бестселър, като същевременно на читателя се дава възможността да спре да чете. Парадокс, който Еко иронизира така: “Когато написах “Името на розата", всички ми казаха, че съм сгрешил, като съм претрупал книгата с толкова фрази на латински, които никой няма да прочете. Това бе и причината, поради която в началото моят френски издател отказа да публикува книгата... Но развоят показа, че съм имал право! И така, когато започнах втория си роман “Махалото на Фуко", аз го направих по-четивен, като включих и половин страница на иврит... Така аз отправих още едно предизвикателство: книгата ми да стане по-лоша". Но е точно обратното! Забавлявайки се, Умберто Еко илюстрира чрез словото процеса на познание. Като добър философ той знае, удоволствието да научиш не е никога толкова силно, както когато се пресекат съмнението и безпокойството. Ето защо неговите романи изобилстват от отклонения и отбивания встрани, за да станат в крайна сметка най-добрите.

Възприетият синкретизъм

Този договор между автор и читател е теоретизиран блестящо от самия Еко в неговото малко есе, наречено Lector in fabula: на читателя се пада ролята да отгатне подразбираемото, а на автора - да го образова, като го развлича. Това деликатно изкуство на прелъстяването (литературно), Умберто Еко довежда до пароксизъм - последните 50 страници на Baudolino са блестящи. Те показват таланта на гениален романист, на най-несравнимия майстор на историческия трилър.

Освен това Еко доказва за пореден път гигантската си ерудиция. Но оригиналността на неговия криминален роман, изграден върху наративния модел на “Едип цар" на Софокъл (“Първият криминален роман в историята на литературата", според Еко), се състои в това, че на едно място се смесват и пресичат всички големи митове, които са променили и изградили средновековното въображение. На едно място са смесени легендата за Граал, историята за Saint-Suaire, митът за Rois mages и този за saint Jean-Baptiste. Очевидно, за да обхване всички тези реликви, героят трябва да прекоси страни, намиращи се в пределите на Ориента, населени с еднорози, сатири, чудовища, човешки тела и глави на кучета и огромни птици, пред които праисторическите птеродактили изглеждат като врабчета... (“Всичко това може да изглежда чудвонато, но е точно обратното - абсолютно реалистично - обяснява Еко. - Влезте в някоя катедрала и разгледайте нейните фронтони - там ще видите всичко, което описвам. Аз съм най-големият писател-реалист на света!").

Аматьорите в областта на историята и добрата литература ще научат, че Умберто Еко е превърнал в роман една от книгите, която революционизира нашето виждане за Средновековието - L’Imaginaire medieval, която неговият приятел Жак льо Гоф издаде през 1985 г. В тази книга Льо Гоф описа по какъв начин народна и официална култура са съжителствали в един период, в който няма нищо мрачно. Всъщност главният герой Б. попада и сред селяните, и сред войниците, но не и сред монасите и образованите. На пищното и мистично Средновековие от “Името на розата" Еко противопоставя маргиналното и карнавално Средновековие на бедните хора.

Така героят от романа се превръща в безделник, каквито са повечето от героите на приказките от онази епоха; нещо като италиански Тил Ойленшпигел, който немският император Фредерик Барбароса решава да осинови по време на един от своите походи в Италия. Момчето израства при императора и бързо става негов довереник, а след това и изпълнител на неговите поръчки. След години, вече в Константинопол, той разказва своя живот на гръцки философ, когото е спасил.

Животът на Baudolino е един невероятен плутовски роман. Момчето, родено в гората и станало съветник на принца, преминава през невероятни приключения, преди да стане пазач на ужасни тайни. В целия си живот той следва две цели: да намери убиеца на баща си (още от първите страници научаваме, че Фредерик Барбароса не е умрял като удавник, както гласи легендата) и да намери невероятното кралство на свещеника Жан. Той е измислен персонаж. Мистификация, на която се дължи третият кръстоносен поход и която подтиква Марко Поло да предприеме своето пътуване кам Азия, а португалците - да тръгнат към Африка. Към 1160 г. писмо, подписано от свещеника Жан, пристига в двора на императора. Писмото описва царство, в което изобилства от злато и скъпоценни камъни и в което няма човешки болки. Там се намрат и Граалът и изворът на вечната младост. В това писмо свещеник Жан предлага да се създаде алианс, за да се устои на мюсюлманите, под чиято власт тогава се намира гробът на Христос в Йерусалим. А това е идеален повод да се предприме трети кръстоносен поход. Това писмо обаче ще се окаже фалшиво, защото е написано от самия Baudolino.

Baudolino всъщност не е нищо повече от лъжец. Разбира се, той подправя фалшив документ, но това, което съчинява, е утопия. Но много точна утопия, в чието съществуване нейният автор малко по малко се убеждава сам. (“Колко пъти ние самите се убеждаваме в реалността на нашите желания?", пита Еко. “Въображението храни и кара човека да действа", обяснява Жак льо Гоф. Това е колективен, социален и исторически феномен. История без въображение е обезглавена история".)

В тази своя книга Умберто Еко се отдава на една прекрасна апология на въображението - този двигател на утопията и на откритията, които движат света. И ако писателят нарушава официалната история, измисляйки персонаж, смазан от собствената си съдба, то книгата е един средновековен криминален роман със страшна развръзка. (“В Голямата история могат да се намерят малки истини, от които да се извлече най-голямата истина", казва гръцкият философ, герой на романа, на Baudolino-лъжеца в последната страница от романа. Това заключение отвежда и към една сентенция на Александър Дюма: “Не се считай за единствения автор на истории в света. Рано или късно някой, който е по-голям лъжец от Baudolino, ще я разкаже".

© Франсоа Буснел
© Елена Владова, превод
===========================
© Електронно списание LiterNet, 13.06.2002, № 6 (31)

Други публикации:
L’Express-Livres, 2002.