Имало някога един шотландски земевладелец на име Греъм от Морфи, и тъй като бил богат и известен, решил да си построи огромен замък. Но освен, че бил богат, той бил и алчен, и не му харесвала мисълта да плати много пари за неговото построяване. И така той скроил план, чрез който смятал, че трудът ще му излезе евтин. А планът бил следният.

Долу в долината, близо до която той живеел, имало дълбоко езеро, а в езерото, така твърдели хората, пребивавал воден дух. А водните духове, както е известно, са жестоки и злобни, за тях няма по-голямо удоволствие от това да подмамват хората и да ги съсипват след това. Как го постигат? Приемат образа на красив дорест кон, който излиза от водата, оседлан с юзда, готов да го яхнеш; след това спокойно си пасе встрани от пътя, докато някой нещастник не се изкуши и го яхне. Тогава конят се гмурва във водата и човекът изчезва завинаги. (Поне така казват хората - аз самият не съм виждал такова същество.)

Но да си продължа разказа. Земевладелецът от Морфи знаел, че водният дух, който живеел в езерото на неговата земя, обикновено излизал от водата по здрач във вида, в който описах, и пасял тихо покрай пътя. И тъй като знаел още, че тези опасни коне били много силни, той решил да подчини този и да го принуди да му свърши работата. А единственият начин да стори това бил да свали вълшебната юзда, която конят носел и отново да я сложи - една никак нелесна задача. Земевладелецът от Морфи обаче не знаел що е страх и бил уверен, че ще може да подчини духа.

И така, една вечер той свалил меча си от стената, извикал жена си и й казал, че се нуждае от работник, и че според него водният кон бил доста подходящ за такъв, и той смятал да го залови.

- Само че - добавил той - не мога да сторя това без твоята помощ и затова чуй какво ще ти кажа. Трябва да отидеш в градината, да откъснеш две клонки от самодивското дърво, което расте край портата, да направиш от тях кръст и да го окачиш над външната врата, която трябва да заключиш и залостиш. Това ще задържи съществото извън къщата, защото нито едно създание на злото не може да понесе вида на самодивско дърво, да не говорим за Свещения знак. След това трябва да отвориш прозореца на кухнята, защото, въпреки че не искам духът да влиза, аз все пак ще трябва да вляза. Разбра ли ме?

Но ако земевладелецът не се боял от водните коне, с жена му това не било така, и вместо да му отговори, тя се хвърлила на врата му, ридаейки горчиво, като го умолявала най-настоятелно да не се захваща с духове, а да си стои кротко вкъщи. Той обаче не се съгласил, грубо отблъснал бедната жена и й казал да не се държи глупаво, а да чуе какво й казва и да му се подчини. След това излязъл и я оставил, а тя била до такава степен ужасена, че веднага отишла и откъснала клонките самодивско дърво, направила от тях кръст и го поставила над външната врата. След това се затворила в къщата, отворила кухненския прозорец, точно както й наредил мъжът й. После се свряла в леглото си и скрила глава между завивките.

А през това време земевладелецът смело вървял, докато стигнал едно място, където пътят минавал между два хълма, а наоколо не се мяркала жива душа; на това пусто място, както очаквал, видял изящен дорест кон, който пасял сладката трева край пътя. Той имал седло и юзда от най-фина кожа и изглеждал толкова спокоен и покорен, все едно бил яздитен кон за дама.

Но земевладелецът не се заблудил от вида му. Като приближавал, той извадил меча си и когато го достигнал, той внезапно замахнал покрай главата му и отрязал каиша, който придържал юздата. Напълно слисан, конят се изправил на задните си крака и като видял, че по никакъв начин не може да изкуши този бдителен човек да го яхне, понечил да се извърне, за да побегне в езерото, когато юздата му паднала на земята. Само за миг земевладелецът я вдигнал и я прибрал в джоба си, защото знаел, че ако воден кон изгуби юздата си, той загубвал магическата си сила и не можел да се върне във водното си убежище, докато не я намери. Едва-що сторил това, когато, за голяма изненада, съществото проговорило с човешки глас и го помолило да му върне юздата като му казало, че никога не му е сторило зло.

- Не мога да ти бъда благодарен за това - казал земевладелецът саркастично, защото, както ми се струва, ако бях достатъчно глупав да те яхна, щеше да се разбере дали би ми навредил или не. Хе-хе, мило конче, твоята юзда е на сигурно място в джоба ми и по-добре да си остане там.

Тогава водният кон се разярил и се озъбил насреща му така, че повечето хора биха се вцепенили от ужас.

- Ти няма да стъпиш в дома си никога вече - казал той, - освен ако не ми върнеш юздата, защото аз съм по-бърз от теб и ще го завладея.

Изричайки това, той препуснал към дома на земевладелеца. Но земевладелецът само се изсмял и го последвал, без да бърза, тъй като знаел, че никакъв дух не може да проникне в жилище, пазено от кръст направен от самодивско дърво.

И наистина бил прав, защото, когато пристигнал в дома си, видял водния кон да стои изправен пред вратата, очевидно твърдо решен поне да не позволи на собственика да влезе, след като той самият не успял. Но, както знаем, кухненският прозорец бил отворен и земевладелецът заобиколил къщата отзад. С един скок се озовал вътре. След това се качил горе, подал глава през прозореца и започнал да се пазари с водния дух.

- Виж сега, - казал той - ти изгаряш от желание да си върнеш юздата, защото без нея си безпомощен и ще трябва до края на живота си да останеш на сушата. Аз пък, от друга страна, искам да си построя замък и ми трябва здрав, силен кон, който да кара камъните. Така че, ако ми обещаеш, че ще сториш това за мен, аз ти обещавам, че когато свършиш, ще ти върна юздата.

Тъй като не виждал друг изход, водният дух се съгласил.

Ако кажем, че водният дух бил по природа жесток, то същото се отнасяло и за земевладелеца, защото той товарел бедното създание с такива тежести, че често плещите му се ожулвали до кръв и то отслабнало и изпосталяло. Всъщност то работело толкова много, че когато замъкът бил готов, било вече полумъртво. Тогава, като видял, че вече няма полза от него, земевладелецът му върнал юздата и му казал да си върви, откъдето е дошъл.

Уви! Откъде можел да знае, че така обрекъл на беди себе си и своето семейство. Защото водният дух, разгневен от страданията, които бил принуден да понесе, се извърнал през рамо, точно преди да се гмурне в езерото и изрекъл следните тежки слова:

Болен гръб от този замък,
мъкнейки за него всеки камък!
Тоз от Морфи да не види бял ден,
докато животът тлее в мен!

И думите му наистина се сбъднали, защото беда след беда сполетявала земевладелеца и неговите потомци, докато накрая родът му изчезнал.

Поради това нека всички, които четат тази история, запомнят, че не е благоразумно да се тормози никой, дори и воден дух.