Имало едно време един мъж, който живеел недалеч от Къщата на Джон О’Гроут¹, която, както е известно, се намира далеч на север в Шотландия. Той живеел в малка колиба край брега на морето и преживявал като ловял тюлени и продавал кожите им, които по онова време били много ценни. Така той изкарвал добри пари, защото тези създания излизали от морето на много стада и не било трудно човек да пропълзи изотзад и да ги убие.

Някои от тези тюлени били по-големи от другите, селяните ги наричали ‘кафявите’ и тихомълком говорели, че това изобщо не били тюлени, а водни тритони и русалки, които идвали от своя собствена далечна подводна страна и приемали този образ, за да могат да преплуват дълбините, да излязат на открито и да подишат въздуха на нашата земя. Но ловецът на тюлени само се присмивал на тези приказки и казвал, че точно тези тюлени си струвало да убива, защото техните кожи били толкова големи, че той взимал допълнително пари за тях.

Ала един ден, увлечен в лова, той намушкал един тюлен с ловджийския си нож, и дали ударът не бил достатъчно силен, не мога да кажа, но с остър писък от болка тюленът паднал от скалата в морето и изчезнал в дълбините, отнасяйки ножа със себе си. Ловецът на тюлени, раздразнен от своята непохватност и от загубата на ножа си, тръгнал за вечеря към къщи много унил. По пътя си срещнал един конник, който бил толкова висок и изглеждал толкова странно, и чийто кон бил така огромен, че ловецът се спрял изумен, като се чудел кой ли е той и откъде ли идва.

Странникът също спрял и го попитал с какво се занимава, и като чул, че е ловец на тюлени незабавно поръчал голямо количество кожи. Ловецът на тюлени изпаднал във възторг, защото такава поръчка щяла да му донесе доста пари. Но ентусиазмът му се изпарил, когато чул, че трябва да достави кожите същата вечер.

- Не мога да изпълня поръчката - казал той разочарован - защото тюлените няма да излязат на скалите до сутринта.

- Мога да те заведа на едно място, където има колкото си искаш тюлени - казал странникът - само се качи зад мен и ще те заведа.

Ловецът на тюлени се съгласил и се качил зад конника, който разтърсил юздите и огромният кон така се втурнал, че ловецът трябвало да положи доста усилия, за да се задържи на седлото.

Те препускали все по-далеч, носейки се като вятъра, докато накрая стигнали до ръба на огромна скала, чиято отвесна стена се спускала направо в морето. Тук тайнственият конник рязко спрял жребеца си.

- Сега слизай - казал той грубо.

Ловецът на тюлени сторил както му било заповядано и, когато се намерил здраво стъпил на земята, надникнал внимателно през ръба на скалата, за да види дали имало тюлени долу.

За своя най-голяма изненада не видял долу никакви скали, а само синьото море, което заливало подножието на скалата.

- Къде са тюлените, за които говореше? - Попитал той обезпокоен, като съжалил, че се е впуснал в такова безумно приключение.

- След малко ще разбереш - отговорил странникът, който оправял юздата на коня си.

Сега вече ловецът на тюлени напълно се ужасил, защото почувствал, че със сигурност някакво зло ще го сполети, а на такова пусто място, помислил си, е напълно безсмислено да вика за помощ. И изглеждало, че опасенията му наистина ще се окажат верни, защото в следващия момент странникът сложил ръка на рамото му, и той усетил как бива прекатурен от скалата, след което паднал с плясък в морето. Помислил си, че е настъпил последният му час, и се зачудил как може някой да стори такова зло на невинен човек.

Но за своя най-голяма изненада той открил, че по някакъв начин сигурно бил променен, защото вместо да се задави от водата, той можел спокойно да диша, и заедно със своя спътник, който все още бил близо до него, изглежда потъвал надолу в дълбините така бързо, сякаш летял във въздуха. Плували все по-надолу и по-надолу, никой не знае колко, докато накрая стигнали до висока сводеста врата, която изглежда била направена от розов корал и обкована с раковини. Тя се отворила сама и, когато те влезли, се озовали в огромна зала, чиито стени били от седеф, а подът от гладък, хрускащ и жълт морски пясък.

Залата била пълна, ала не с хора, а с тюлени и, когато ловецът се обърнал към своя спътник да го попита каква е тази работа, останал слисан, защото видял, че той също е приел формата на тюлен. Но останал направо шокиран, когато мярнал образа си в едно голямо огледало на стената и видял, че и той вече не приличал на човек, а се бил превърнал в красив, мъхест кафяв тюлен.

- О, тежко ми - си казал той, - без да имам никаква вина този лукав странник ми е направил гибелна магия и до края на живота си ще остана с тази отвратителна външност.

Отначало никое от огромните същества не му говорело. Поради някаква незнайна причина всички те изглеждали много тъжни, ходели из залата безшумно, като говорели помежду си тихо и печално, или пък унило присядали на пясъчния под, като бършели ронещите се от очите им големи сълзи с нежните си и меки перки.

Но след малко те го забелязали и започнали да шепнат помежду си, а след това спътникът му се отдалечил от него и излязъл през една врата в дъното на залата. Когато той се върнал, в ръката си държал огромен нож.

- Някога виждал ли си го? - попитал той, като подал ножа на нещастния ловец на тюлени, който с огромен ужас разпознал собствения си ловджийски нож, с който ранил тюлена сутринта, и който бил отнесен от раненото същество.

При вида на ножа той свел глава и помолил да се смилят над него, тъй като незабавно си помислил, че обитателите на пещерата, разярени от стореното от него зло на техния сродник, чрез магия са успели да го заловят и да го доведат в подводния си дом, за да му отмъстят, като го убият. Но вместо да сторят това, те се струпали около него, като търкали меките си муцуни o него, за да му покажат своята добронамереност и го умолявали да не се бои, защото никакво зло нямало да го сполети, а те щели да го обичат през целия си живот, ако той изпълнел това, което щели да го помолят.

- Кажете - отвърнал ловецът на тюлени - ще ви помогна, стига това да е по силите ми.

- Последвай ме - казал неговият спътник и се отправил към вратата, през която излязъл, за да търси ножа.

Ловецът на тюлени го последвал. И там, в една по-малка стая, той видял голям кафяв тюлен, който лежал на легло от бледо розови водорасли, а на страната му зеела рана.

- Това е баща ми - казал спътникът му, - когото ти рани тази сутрин, като го сметна за един от обикновените тюлени, които живеят в морето, а не воден тритон, който говори и мисли като вас, хората. Доведох те тук, за да превържеш раната му, защото ничия друга ръка не може да го излекува.

- Аз не умея да лекувам - отвърнал ловецът на тюлени, изумен от снизходителността на тези странни същества, на които той несъзнателно навредил, - но ще превържа раната по най-добрия начин, на който съм способен и само мога да съжалявам, че моята ръка я е причинила.

Той се приближил до леглото и като се навел над ранения тритон, почистил и превързал раната възможно най-добре, а допирът на ръцете му изглежда подействал като магия, защото едва привършил и раната зараснала и изчезнала, оставяйки само белег, и старият тюлен скочил по-здрав от всякога.

Ликуваща радост отекнала в Двореца на тюлените в този момент. Те се смеели, бъбрели, прегръщали се един друг по свой особен начин, тълпели се около сродника си и търкали муцуните си o него, като че ли да му покажат колко са щастливи от неговото оздравяване.

В същото време ловецът на тюлени стоял сам в един ъгъл, изпълнен с мрачни мисли, защото, въпреки че се бе убедил, че те нямат намерение да го убиват, идеята да прекара остатъка от живота си като тюлен в дълбините на океана не му допадала.

Но след малко, за негова най-голяма радост, спътникът му се приближил до него и казал:

- Сега си свободен да се върнеш у дома си при своята жена и деца. Ще те върна при тях, но при едно условие.

- Какво е то? - попитал ловецът на тюлени нетърпеливо, щастлив, че ще се върне здрав и читав в горния свят при семейството си.

- Ще се закълнеш тържествено, че никога повече няма да нараняваш тюлен.

- С радост ще го сторя - отвърнал ловецът на тюлени, защото, въпреки че това обещание означавало, че той трябва да се откаже от своята прехрана, той знаел, че само ако си възвърне предишния човешки облик, би могъл да се захване с нещо друго.

И така, той се заклел с цялата подобаваща тържественост като вдигнал своята перка, а всички тюлени се събрали около него като свидетели. И въздишка на облекчение преминала през залите, когато той произнесъл клетвата, защото той бил най-известният ловец на тюлени на север.

След това той се сбогувал с необикновената компания и заедно със спътника си преминали още веднъж през външната врата от корал, продължили нагоре, нагоре, нагоре, през тъмната морско зелена вода, докато постепенно започвало да просветлява и накрая изплували на слънчева светлина.

След това само с един скок те достигнали до ръба на скалата, където големият черен кон ги очаквал, като тихо пасял зелената трева.

Когато излезли от водата странната им форма се променила и те станали същите като преди, един обикновен ловец на тюлени и един висок, добре облечен господин в костюм за езда.

- Качи се зад мен - казал последният, като се метнал на седлото.

Ловецът на тюлени го послушал и се хванал здраво за палтото на спътника си, защото си спомнил как предишния път едва не паднал.

След това всичко се повторило като предния път. Конникът разтърсил юздите и конят побягнал. Не след дълго ловецът на тюлени се озовал здрав и читав пред портата на собствената си градина.

Той подал ръка за довиждане, но в това време странникът извадил тежка торба, пълна със злато, и я пъхнал в ръката му.

- Ти изпълни своето обещание - и ние трябва да изпълним нашето - казал той. - Хората няма да казват, че сме се възползвали от труда на един честен човек, без да го възнаградим, а това ще те осигури до края на живота ти.

След това изчезнал, и когато изуменият ловец на тюлени отнесъл торбата вкъщи и изсипал златото върху масата, разбрал, че това, което казал странникът, е вярно, и че той ще живее охолно до края на дните си.

БЕЛЕЖКИ

^1. Джон О’Гроут е холандец, построил известната си къща по времето на Джеймс IV (1488-1513 ). Седемте му наследника се скарали за това кой да има по-голямо преимущество и той намерил решение като построил осмоъгълна къща с осем врати (по една за всеки от наследниците и една за себе си) и осмоъгълна маса, която нямала водещо място. Сградата носи неговото име. [обратно]