ПРЕЖДЕВРЕМЕННА АВТОБИОГРАФИЯ

1.

Автобиография на поета са неговите стихотворения. Всичко останало е само коментар към автобиографията. Поетът е поет единствено тогава, когато целият е като на длан пред читателя с всичките си чувства, мисли и постъпки.

За да има право да пише безпощадно справедливо за другите, поетът е длъжен да пише безпощадно справедливо и за себе си. Когато личността на поета се раздели на реална и поетическа, това неминуемо води до творческо самоубийство.

Когато животът на станалия търговец на роби Артюр Рембо тръгнал противно на ранните му поетически идеали, той спрял да пише стихотворения. Но това все пак е бил честен изход.

За съжаление, когато животът на много поети тръгне в разрез с поезията, те продължават да пишат, представяйки се не за такива, каквито са в действителност.

Но на тях само им се струва, че пишат стихотворения.

Поезията не може да бъде излъгана.

И поезията ги изоставя.

Поезията е отмъстителна жена: не прощава лъжата.

Тя не прощава и полуистината. Има хора, които се гордеят, че през целия си живот не са казали нито една лъжлива дума. Но нека всеки от тях се запита колко пъти не е казал истината, предпочитайки удобното за себе си мълчание.

...В поезията недомлъвките за себе си неизбежно се превръщат в недомлъвки за всички други хора, недомлъвки за техните мъки и страдания.

Много съветски поети дълго време не са писали за своите колебания, за своите сложности и противоречия и, естествено, за сложностите и противоречията на хората. Нямам предвид пролеткултовското "ние", което е гърмяло барабанно от всички страници, заглушавайки тънките и неповторими мелодии на човешката индивидуалност. Става въпрос за това, че много стихотворения, написани в първо лице единствено число след разпадането на "Пролеткулт", са продължавали да носят в себе си отпечатъка на това гигантско бутафорно "ние". Поетическото "аз" се превръщало в чиста фикция. Даже простото "аз обичам" понякога добивало толкова конкретен, толкова декларативен вид, че звучало като "ние обичаме".

Именно тогава нашата критика издигнала термина "лирически герой". По рецептата на тази критика поетът би трябвало да бъде в стихотворенията си не самият той, а някакъв символ.

Външно стихотворенията на много поети били автобиографични. В тях присъствало и името на мястото, където се е родил авторът, изброявали се градовете, които е посетил, и някои събития от живота му.

И все пак тези стихотворения нямали плът. Някои от най-талантливите им автори се различавали по начина на писане. Но да се различават по начина на мислене било доста трудно.

Авторите им не се усещали като живи, реално съществуващи хора, защото всички реално съществуващи хора мислят и чувстват неповторимо.

Външната автобиография не означава нищо без вътрешна автобиография: автобиография на чувствата и мислите.

Творчеството на истинския поет е не само движещ се, дишащ и звучащ портрет на времето, но и автопортрет, нарисуван също така обемно и експресивно.

Това, против което се боря, е омразно на много хора.

Това, за което се боря, е ценно също за мнозина.

Има хора, които вливат в обществото своите лични идеи и го въоръжават с тези идеи. Това вероятно е висшата степен на творчеството. Аз не принадлежа към тези хора.

Моята поезия е само отражение на тези настроения и идеи, които вече са присъствали в нашето общество и които не са били изразени единствено със средствата на поезията. Ако не бях аз, би ги изразил някой друг.

Не противореча ли на предишните си думи, че поетът е преди всичко индивидуалност?

Ни най-малко.

Според мене само в рязко очертаната индивидуалност може да се съединят и да се споят в едно цяло неща, които са общи за много хора.

Би ми се искало цял живот да изразявам още неизказани идеи на другите, но в същото време да остана верен на себе си. Впрочем, ако не съм верен на себе си, не бих могъл да ги изразя.

...Ходех заедно с родителите си на манифестации и молех баща ми да ме повдигне по-нагоре.

Исках да видя Сталин.

И когато, вдигнат в бащините си ръце над тълпата, махах с червеното знаменце, имах чувството, че Сталин също ме вижда.

И страшно завиждах на моите връстници, на които се беше паднала честта да поднасят букети цветя на Сталин и които той милваше ласкаво по главите, усмихвайки се в своите знаменити мустаци със своята знаменита усмивка.

Да се обяснява култът към личността на Сталин само с насилствено натрапване е най-малкото примитивно. Без съмнение Сталин притежаваше хипнотично обаяние.

Много истински болшевики, арестувани по това време, са отказвали да вярват, че това е станало с негово знание, а понякога даже по негово лично нареждане. Те му пишели писма. Някои от тях след изтезанията са изписвали с кръвта си по стените на затворническите килии: "Да живее Сталин".

Разбирал ли е руският народ това, което е ставало в действителност?

Мисля, че в широките си маси - не. Чувствал е някои неща инстинктивно, но не е искал да вярва на това, което му е подсказвало сърцето. То би било много страшно.

Руският народ предпочитал да не анализира, а да работи. С невиждано в историята героично упорство той е издигал електроцентрала след електроцентрала, фабрика след фабрика. Работил е ожесточено, заглушавайки с грохота на станове, трактори и булдозери стенанията, идващи иззад бодливата тел на сибирските концлагери.

Но все пак e било невъзможно изобщо да не се мисли.

Надигала се най-страшната опасност в историята на всеки народ - несъответствието между външния и вътрешния живот.

Забелязвахме го и ние, децата. Нашите родители ни предпазваха старателно от осъзнаване на това несъответствие, но по този начин го подчертаваха още повече.

Родителите ми се запознали в геологопроучвателния институт , където учели заедно. Било през двадесетте години.

Тогава във висшите учебни заведения се приемали предимно деца на работници и селяни. Напълно естествена реакция на това, че в годините на царизма са получавали образование само деца на осигурени родители. Възстановявала се справедливостта. Но често при много ентусиазирано възстановяване на справедливостта се допуска нова несправедливост. На руски език това явление е получило точното и образно определение "перегиб"¹.

При наличието му в системата за прием децата на интелигентите изглеждали във висшите учебни заведения като бели врани. Така било и с моя баща.

Веднъж на комсомолско събрание в института го обвинили в буржоазни настроения, защото... носел вратовръзка.

(Усмихвайки се, той ми разказа това съвсем скоро, когато с него се опитвахме безуспешно да влезем вечерта в един московски ресторант - безуспешно, защото нямахме вратовръзки).

Но вратовръзката на баща ми не му попречила да се сприятели със слабичката девойка, която от революционна принципност носела червена мъжка рубашка и ботуши - моята майка. Скоро те се оженили.

Майка ми, която се е родила в Сибир, не беше толкова ерудирана като баща ми, но знаеше много добре какво е това земя и какво е това труд.

И аз съм благодарен на баща ми, че ме научи от детските години на любов към книгите, а на майка ми, че ме научи на любов към земята и труда. Вероятно до края на живота си ще се чувствам полуинтелигент-полуселянин.

Зная, че първото обстоятелство може би ме ограничава, но затова пък съм сигурен, че второто винаги ме спасява от недостойната форма на интелигентността - снобизма.

Както вече казах по-горе, баща ми беше ерудиран човек. Това се отнасяше и за историята. Той можеше с часове да разказва на мене, още нищо неразбиращото дете, за падането на Вавилон и за испанската инквизиция, за войната на Бялата с Червената роза и за Вилхелм Орлеански...

Декламираше ми много стихотворения - паметта му беше изумителна! Особено обичаше Лермонтов, Гьоте, Едгар По, Киплинг. Така проникновено ми декламираше "Сине мой" на Киплинг, както могат да се декламират само собствени стихотворения. Самият той пишеше стихотворения. Не ще и съмнение, че притежаваше истинско дарование.

Четири реда, които е написал на четиринадесет години, ме поразяват и до днес със своята острота:

...Отстреливаясь от тоски,
я убежать хотел куда-то,
но звезды слышком высоки
и высока за звезды плата.

Благодарение на баща ми се научих да чета и да пиша още на шест години и на осем години четях на един дъх и безразборно Дюма, Флобер, Шилер, Балзак, Данте, Мопасан, Толстой, Бокачо, Шекспир, Гайдар, Джек Лондон, Сервантес и Уелс. В главата ми беше невъобразима бърканица. Живеех в илюзорен свят, без да забелязвам никого и нищо наоколо.

Даже не забелязах, че моите родители са се разделили и непрекъснато крият това от мене...

През четиридесет и четвърта година майка ми и аз се върнахме от Сибир в Москва.

И аз за първи път видях нашите врагове. Ако не се лъжа в цифрата - около двадесет хиляди немски военнопленници трябваше да преминат по улиците на Москва в една колона.

Всички улици бяха запълнени с народ и блокирани от войници и милиция.

Това бяха предимно жени.

Руски жени с ръце, напукани от тежък труд, с устни, непривикнали към червило, със слаби превити рамене, на които те изнесоха половината тежест на войната. Вероятно на всяка от тях немците бяха убили или баща, или мъж, или брат, или син.

Жените гледаха с омраза натам, откъдето трябваше всеки момент да се появи колоната военнопленници.

Най-сетне тя се появи.

Отпред вървяха генералите, вдигнали надменно масивните си брадички. Ъглите на устните им бяха свити презрително. С целия си вид те се стараеха да покажат аристократичното си превъзходство над победилите ги плебеи.

- На одеколон миришат, гадовете! - каза с омраза някой от тълпата.

Работническите ръце на руските жени се свиваха бавно в юмруци.

Войниците и милицията вече ги удържаха с последни сили.

И изведнъж видях как една възрастна жена с груби ботуши сложи ръка на рамото на милиционера:

- Пусни ме да мина!

И имаше нещо такова в тази жена, което накара милиционера да се отмести.

Жената се приближи към колоната, извади от пазвата си нещо, завито в басмена кърпа, и го разви. В кърпата имаше крайче черен хляб.

Жената мушна неловко хляба в джоба на един измъчен, едва държащ се на краката си войник.

И изведнъж от всички страни към войниците се спуснаха жени и започнаха да им пъхат хляб, цигари...

Това вече не бяха врагове.

Това бяха хора...

...Майка ми се върна от фронта.

Изглеждаше много странно - съвсем слабичка, с черни, неприличащи на предишните светли коси.

Отначало помислих, че си е боядисала косите. Попитах я.

Тя се усмихна тъжно и свали от себе си перуката. На главата и стърчеше късо подстригана момчешка коса. Мама се разболяла на фронта от тиф, а във военните болници стрижели до дъно. Нещо беше станало с гласа й. На фронта пеела по няколко пъти на ден, изправена ту на камион, ту на танк пред войниците, които след това отивали на смърт.

Разказваше, че това са били най-благодарните й слушатели.

Майка ми им пеела и в дъжд, и в снежни виелици, топлейки се понякога само с водка от нечия войнишка манерка.

И гласът й, толкова красив и силен, започнал да отслабва. Гласът й не издържал.

 Когато се върна, тя си намери работа. Къде - не ми казваше.

След това момчетата от нашия клас ме попитаха:

- Майка ти певица ли е?

- Певица - отговорих гордо аз.

- А къде пее?

- Не зная, сигурно в някой театър...

- В театър... хм... - казаха момчетата, - в киното пее, във "Форум"...

Беше Денят на победата.

Ракетите една след друга се издигаха в небето. Хлапетата бягаха по тротоарите, мъчейки се да хванат ослепителните им пръски.

Инвалидите, търгуващи с цигари, раздаваха стоката си даром.

Някакъв генерал купи от една продавачка цяла количка сладолед и черпеше с него децата.

Хората се прегръщаха един друг, плачеха и се смееха. На тях им се струваше, че всички изпитания са останали назад и сега ще започне удивително безоблачен живот.

А аз отидох в кино "Форум".

Фоайето беше претъпкано от войници и жени. Миришеше на бира и евтини парфюми. От ръка на ръка преминаваха бутилките с водка, които хората бяха донесли със себе си. Пиеха направо от гърлата, подкрепяйки се с жадни целувки... На този ден се разрешаваше всичко.

Никой не обръщаше внимание на малкия оркестър, който свиреше бодри маршове на една мъничка естрада.

Трепнах.

На естрадата излезе жена с обсипана от пайети рокля, с позлатени обувки и гъсти черни коси, под които - вече знаех това - имаше само плаха, късо подстригана момчешка коса.

Беше майка ми. Тя се приближи до микрофона и започна да пее. Гласът й беше неуверен и само от време на време човек можеше да се досети за някогашната му красота.

Никой не я слушаше.

Предпочитаха да се целуват и да пият, да пият и да се целуват. Та нали беше дошла Победата! И за тази победа двадесет милиона души дадоха живота си, а моята майка - своя глас.

След това вървяхме заедно из нощната Москва сред викове, смях и музика. Аз носех маминото куфарче, в което бяха сложени роклята й с пайети и позлатените обувки. Майка ми отново беше обула войнишките ботуши.

- Лошо ли пях? - попита ме тя.

- Не, какво говориш, много добре - отговорих припряно аз.

Майка ми ме изгледа продължително и ме помилва тъжно по главата.

Скоро тя слезе от сцената и започна да работи като редови концертен администратор. Това беше нервна, изнурителна работа, а парите от нея бяха много малко - 700 рубли на месец. И ето с тази заплата майка ми ни възпитаваше със сестричката ми Елена, която се роди по време на войната.

Трудно й беше с мене.

Характерът ми беше ужасен - направо ме разяждаше любопитство към живота и от любопитство се забърквах в най-невероятни истории.

Ту попадах в компанията на съвсем истински крадци, ту в компанията на спекуланти с книги.

И отвсякъде ме измъкваше майка ми.

Тя искаше от мене да се уча, да се уча и да се уча.

А аз се учех необикновено лошо.

С някои предмети изобщо не можех да се справям - например с физиката. Впрочем, и до днес не мога да разбера какво е това електричество и откъде се взема.

Винаги съм имал лоши оценки по устен руски език. Пишех почти без грешки и ми се струваше безсмислено да заучавам граматически правила, след като и така пиша правилно.

Още в училище - разбира се, само в зародиш, започна диференциацията на моето поколение. На училищните чинове седяха малки търсачи на истината, малки герои, малки циници и малки догматици.

Още тогава не обичах циниците, които безделничат и издевателстват иронично над всичко и всички. Не можех да търпя и безсмислено трудолюбивите ненапити води, приемащи всичко на доверие.

Седейки на чина под портрета на Сталин, аз се взирах жадно през прозореца, където във въздуха кръжаха бавно бели снежни парцали.

И бягах в друго училище - шумното училище на града, миришещо на сняг, цигари, бензин и димящи пирожки, които зачервените от студа улични търговки продаваха.

Връщайки се у дома, сядах зад писалището, нареждайки прилежно ученическите си тетрадки, и щом майка ми, доволна от мене, ме оставеше, пишех стихотворения, като се опитвах да си измисля в тях някакъв друг живот. Преставах да пиша едва тогава, когато ръката ми изтръпнеше напълно. Понякога пишех по 10-12 стихотворения на ден. Бомбардирах с тях всички редакции и неизменно получавах откази. Представям си какво си е помислила редакцията на "Пионерская правда", получавайки от един ученик подобни стихове:

Текла моя дорога бесконечная.
Я мчал, отпугивая ночи тень.
Меня любили вы, подруги встречные,
Чтоб позабыть на следующий день.

Веднъж събрах всичките си стихотворения в една голяма тетрадка и ги изпратих в редакцията на издателство "Молодая гвардия".

И най-сетне получих отговор с молба да намина. Писмото беше подписано от поета Андрей Достал. Наминах.

Андрей Достал, мършав млад човек с превръзка на окото, което го правеше да прилича на пират, попита учудено:

- Кого търсите, момченце?

Показах му писмото.

- Баща ви сигурно е болен и не може да дойде сам? - попита Достал.

- Аз съм писал това, а не баща ми - отговорих нервно, стискайки конвулсивно в ръцете си ученическата чанта.

Достал ме погледна недоумяващо. После се разсмя.

- Хубаво ме изиграхте. Надявах се да видя мъж с побелели коси, преминал през огън и вода. В твоите стихотворения има и война, и страдания, и любовни трагедии...

Хората, които се намираха в стаята, също ме гледаха и се усмихваха.

Имах чувството, че ми се присмиват. Очите ми бавно се наливаха със сълзи.

Но като почувства това, Достал ме прегърна, настани ме до себе си и започна да ми говори за изпратената тетрадка. Впоследствие се сприятелих с него. Самият той не беше голям поет, но обичаше поезията и искаше да вижда в мене това, което сам не е могъл да осъществи. Изобщо в моята биография на поет са ми помагали именно малките поети. Те често са по-внимателни, отколкото "големите". Но все пак не успях да напечатам стихотворенията си.

На писалището ми обаче винаги е лежал "Мартин Идън" на Джек Лондон и първите му страници ми бяха вдъхновение и помощ. Тогава най-главното в "Мартин Идън" за мене бяха първите страници. Сега - последните.

Мама не искаше да стана поет.

Не защото не разбираше от поезия, а защото твърдо знаеше едно: поетът е нещо неустроено, неблагополучно, колебаещо се, страдащо. Трагични са били съдбите на почти всички руски поети: Пушкин и Лермонтов са били убити на дуел, животът на Блок, изгарящ себе си през нощите на екстаз, е бил всъщност самоубийство, Есенин се е обесил, Маяковски се е застрелял. Мама не ми говореше, но разбира се, е знаела за смъртта на много поети в сталинските лагери. Всичко това я караше да се страхува от моя бъдещ път на поет, караше я да къса моите тетрадки със стихотворения и да ме увещава да се заема с нещо, както се изразяваше, по-сериозно.

Но най-сериозното ми се струваше именно това.

И аз продължавах да пиша с упоритостта на малък умопобъркан човек.

...В училище се сражавах с клеветниците, ласкателите и протежетата.

Бързо си спечелих репутацията на хулиган. След седми клас ме преместиха в ново училище, където учителите прехвърляха всички нехайни ученици от цяла Москва, за да се отърват от тях. В него учих малко, защото даже там изпъкнах със своите немирства.

Веднъж, като разби през нощта кабинета на директора, някой открадна всичките дневници.

Проведе се общо събрание. В продължение на няколко часа директорът се опитваше да разбере ту с помощта на молби, ту с помощта на заплахи името на виновника. Но всички мълчаха.

Тогава закръгленият пръст на вече разярения директор посочи мене:

- Ти си го направил!

Станах и отговорих, че греши.

- Ти! Ти! Ти! - повтаряше директорът.

Разбрах, че е безполезно да се възразява.

На другия ден бях изключен от училището.

Едва седем години по-късно, когато ме поканиха на вечерта на завършилите това училище като вече много или малко известен по това време поет, се разкри кой е бил истинският виновник.

Разбира се, беше естествено да ме заподозрат, защото общо взето се учех от лошо по-лошо и в деня на произшествието бях получил единица по немски език.

Но по време на вечерта към мене се приближи един младеж, който беше рядък в нашето училище пълен отличник, и каза, усмихвайки се неловко:

- Знаеш ли, аз откраднах дневниците...

Оказа се, че по онова време бил недоволен, защото е получил пет с минус.

Тогава аз си помислих с огорчение колко често в живота престъпления вършат "кръглите отличници" и на никого не им идва наум да ги заподозре, а същевременно за това почти винаги отговарят невинни хора със създадена репутация на "двойкаджии" и хулигани...

Известно време се опитвах да скрия от майка ми факта, че съм изключен от училището, като знаех как ще я огорчи това, но не успях. Със сълзи на очи майка ми настояваше да отида при директора и да моля за снизхождение, сама искаше да отиде някъде, но аз бях горд.

Скарах се с майка ми и избягах в Казахстан при баща ми, на покрива на влака.

Бях на петнадесет години.

Исках да стана самостоятелен човек.

Баща ми тогава работеше като началник на една от геологопроучвателните експедиции.

Той ме погледна, бях отслабнал и окъсан, и каза:

- Е, виж какво... Ако наистина искаш да станеш самостоятелен човек, никой не трябва да знае, че съм ти баща.

Станах работник в геологопроучвателната експедиция.

Научих се да дълбая земята с кирка, да откъртвам с чукчета плоски като длан образци, да цепя с бръснач на три части единствената останала кибритена клечка и да паля огън по време на дъжд.Върнах се при майка ми загорял и възмъжал.

След като тя ме посрещна на гарата, пътувахме с нея в трамвая и говорехме оплетено за нещо.

Изведнъж видях, че всички пътници ме гледат учудено, а майка ми плаче.

Оказа се, че в разговора си с нея съм употребявал по инерция сочни непреводими изрази, на които в моя предишен кръг никой не обръщаше внимание.

Но майка ми плачеше.

И оттогава никога повече не ругая. Почти никога...

Когато пристигнахме у дома, разпрах панталона си, в който бяха зашити честно спечелените пари, и ги хвърлих на масата.

- Какво ще правиш с тях? - попита майка ми, като плесна с ръце.

- Най-напред ще си купя пишеща машина - отговорих аз. - Останалото е за тебе.

И без да уча никъде, продължавах бясно да пиша и отново да бомбардирам редакциите със стихотворения. Но пишещата машина не помогна - не печатаха стихотворенията ми. Освен това имах още една страст - футбола.

Нощем пишех стихотворения, а денем играех футбол - по дворовете и незастроените места. Връщах се с изпокъсани обувки, със скъсани панталони и кървящи колене. Най-упоителен звук ми се струваше звукът на удара по кожената топка.

Да излъжеш множеството противници с неочаквани финтове и дриблиране, а след това да забиеш "неспасяем" гол в мрежата покрай безпомощно разперените ръце на вратаря - всичко това ми изглеждаше, а и до днес ми изглежда, много сходно с поезията.

Футболът ми даде много. Впоследствие започнах да играя вратар и това ме научи не само да нападам, но и зорко да следя най-малките движения на противниците и да предусещам кога тези движения са лъжливи.

Това след време ми помогна в моята литературна борба...

Във футбола е много по-лесно. Ако си вкарал гол, има пряко доказателство - топката в мрежата. Както се казва, неоспорим факт. (Наистина, и тук съдиите могат да не признаят гола, но все пак това са изключения.) Ако вкараш гол в поезията, най-често се разнасят хиляди съдийски свирки, обявяващи гола за недействителен, и не е възможно нищо да се докаже.

И много често ударите покрай вратата се обявяват за голове.

Въпреки всичките машинации и мръсотии спортът, в общи линии, е по-чисто нещо, отколкото литературата.

И аз понякога много съжалявам, че не станах футболист.

А малко оставаше да стана.

В един от мачовете между момчешките отбори се отличих особено. Спасих последователно три дузпи. След мача при мене дойде треньорът на един прочут отбор и ме помоли да намина "за проба". Всички момчета ми завиждаха отчаяно.

Но се случи едно събитие, което определи съдбата ми.

Отдавна се канех да занеса стихотворенията си в редакцията на вестник "Советский спорт". Струва ми се, че това беше единственият вестник, където още не бях пращал нито веднъж своите опуси.

Отидох там след мача с избелял син потник, спортни гащета и изпокъсани платненки. В ръцете си държах стихотворение, в което се подлагаха на сравнителен анализ нравите на съветските и американските спортисти. Стихотворението беше написано по подражание на Маяковски.

Редакцията на "Советский спорт" се намираше в голяма стая на Дзержинка, където сред тютюнев дим се очертаваха мистични до известна степен фигури, тракащи на пишещи машини, скърцащи с автоматични писалки и шумолящи с коректури.

Попитах боязливо къде е отделът за поезия. От ъгъла ми изреваха, че изобщо няма такъв отдел.

Но изведнъж от мъглата се протегна една ръка, легна доброжелателно на рамото ми и нечий глас попита:

- Стихотворение ли? Покажете ми го, ако обичате...

Аз веднага повярвах на тази ръка и на този глас.

И не сбърках. Пред мене стоеше чернокос тридесетгодишен човек с красиви източни очи. Казваше се Николай Александрович Тарасов. Той завеждаше едновременно четири отдела: чуждестранния, партийния, футболния и литературния.

Тарасов ме настани до себе си и хвърли поглед на стихотворението.

- Имате ли още?

Извадих зацапаната тетрадчица, която бях запасал на кръста си, и казах срамежливо:

- Само че това не е за спорта...

Тарасов се усмихна:

- Толкова по-добре...

Той започна да чете стихотворенията на глас, без да обръща внимание на тракащите пишещи машини. След това извика някаква жена и й прочете един ред, където лозовият грозд се сравняваше с връзка въздушни балони.

После отново започна да чете стихотворенията на глас.

Около бюрото вече се бяха стълпили много хора - журналисти, фотографи, машинописки. Те слушаха.

Накрая Тарасов ги обходи всичките с поглед и попита:

- Е, какво - ще пише ли?

- Ще пише! - отговориха всички хорово.

Нечия ръка ме потупа по рамото:

- Ще пише!

- Аз също мисля така - каза Тарасов, усмихвайки се.

И до днес се чудя как тези хора успяха да предусетят в мене поета. Явно ми помогна това, че не се занимаваха със собствена литература и главите им не бяха задръстени с всякакви видове предубеждения.

Всички се разотидоха по бюрата си.

Останах сам с Тарасов.

Той взе стихотворението ми "Двата спорта":

- Това е най-лошото. Но то е за нас...

И написа върху него магическото, толкова дългоочаквано от мене "за набор". И то отплува нанякъде.

- Не мислете, че другите стихотворения са много добри. Но в тях има редове - силни редове.

Дълбокомислено си дадох вид, че разбирам израза "силни редове".

- Кой поет обичате? - попита бързо Тарасов.

Процедих:

- Маяковски...

- Хубаво, но е малко... Чел ли сте Пастернак?

- Чел съм го.

- Лъжете! И да сте го чели, не знаете...

И той започна да ми рецитира редове от Пастернак, които наистина не знаех.

- Николай Александрович, пак рецитирате Пастернак! - шеговито го заплаши една машинописка, показвайки иронично вратата, където пишеше с големи букви "Редактор".

- Слаба Богу, все пак сме в спортна редакция - усмихна се Тарасов.

Той се наведе над мене и над тетрадката и започна да ми обяснява кое е хубаво и кое лошо. Особено не понасяше вялостта, разводнеността. Всичко експериментално, намиращо се понякога дори на ръба на безвкусицата, хвалеше.

След това ме попита.

- Бързате ли за някъде? Искам да ви запозная с един мой приятел, физик.

Тарасов позвъни някъде. След известно време в редакцията дойде един бледолик човек също на тридесет години, с огромно чело и конвулсивни движения. Под мишницата си държеше шахматна дъска.

- Това е моят приятел-физик Володя Барлас - каза Тарасов - А това е поетът Евгений Евтушенко...

Тарасов беше първият човек, който ме нарече поет.

- Поет ли? - недоверчиво повдигна вежди Барлас. - Това, знаете ли, означава много.

И каза едно недоверчиво "хм".

Неизвестно защо отначало той ми се стори не с всичкия си.

Излязохме тримата от редакцията в шумящата с млади юнски листа Москва на 1949 година.

- Поет - повтори замислено Барлас. - Е, и какво искате да кажете на света?

- Той иска да каже на света, че е поет. Това като начало е вече нещо - защити ме Тарасов.

Той се вълнуваше.

Явно този странен човек с шахматната дъска под мишница и с огромно марсианско чело означаваше много за Тарасов. И явно за него вече означавах нещо и аз.

Продължавайки да вървя, започнах да рецитирам стихотворения: едно, второ, трето.

- Е, вижте какво - каза накрая Барлас, като ме гледаше с пронизващ поглед, - вие, разбира се, сте талантлив... Във вас има натиск, има някакъв звън и кънтене в стиховете ви... Но аз все още не виждам във вас нищо, освен желанието да убедите света, че сте талантлив. Светът, разбира се, още не е убеден в това и няма да е така лесно да го убедите. Но да предположим, че светът ви повярва. Светът ще чака от вас някакви много важни думи. Какво ще кажете?

- Володя, той е само на петнадесет години... - отново се застъпи за мене Тарасов.

- За тези неща трябва да се мисли още отсега. После ще бъде късно - каза твърдо Барлас.

- Всичко ще си дойде по естествен път. Главното за него е да пише и да не мисли за нищо. Ти преувеличаваш повече отколкото трябва рационалното начало в поезията - възразяваше Тарасов.

- По естествен път не идва нищо... Емоциите са прекрасно нещо, но само емоции - това все пак е много малко.

Завинаги съм благодарен на съдбата, че ме срещна с тези хора, което определи в много отношения моя по-нататъшен път. Двамата са искали някога да станат писатели и за момента не успяваха да го постигнат. Те сякаш виждаха в мене своята неосъществена младост и искаха надеждите на младостта им да се осъществят в мене. Бродехме тримата през цялата нощ. Когато се разделихме на разсъмване, Тарасов ми каза ласкаво, гледайки часовника си:

- Е, след един час вестникът с вашето стихотворение вече ще излезе.

- Помнете, че вече преставате да принадлежите на себе си - продължи Барлас.

Но аз не обърнах внимание на тревожните му думи.

Разделих се с новите си приятели и се скитах по московските улици, очаквайки с трепет мига, когато ще отворят вестникарските будки, заедно с пияниците, чакащи отварянето на будките за бира.

В седем часа сутринта грабнах от ръцете на продавача още миришещия на печатарско мастило "Советский спорт", разтворих го и видях стихотворението и фамилното си име под него.

Купих всичките екземпляри, които се намираха в будката - петдесет броя! - и размахвайки ги, закрачих по улицата.

Земята бучеше под мене.

Чувствах се гений.

- Прочетете, тук има нещо интересно - казвах аз, подарявайки вестници на непознати минувачи, които ме гледаха с широко отворени очи.

Дойдох при майка ми и тържествено разтворих пред нея вестника. Не бих казал, че се зарадва.

- Да, от този ден ти окончателно загина - каза тя.

Може би имаше право.

През деня Тарасов уреди да получа хонорар - 350 рубли.

Още нямах паспорт и получих хонорара, представяйки акт за раждане.

Оглеждайки потника ми, изпокъсаните ми платненки и моя глупаво обелен от слънцето нос, момичето от счетоводството едва сдържаше смеха си.

- Прилича на грозното патенце - чух зад гърба си кискащ се глас. Но аз пъхнах парите в гащетата, сбогувах се вежливо и се отдалечих с вид на лебед, който тепърва ще бъде разбран.

Бях чувал от майка ми и бях чел в книгите, че всички поети са пияници.

Понеже сега бях поет, реших да пропия хонорара си. Посъветвах се как да осъществя по-добре тази замисъл с един мой приятел - петнадесетгодишния син на нашия портиер. Той каза важно, че трябва естествено да се отиде на ресторант и, разбира се, с жени.

За жени поканихме две седемнадесетгодишни момичета, едното от които работеше във фризьорски салон, а другото беше фрезистка в един завод. По тяхна препоръка отидохме в ресторант "Астор".

Този креслив и безвкусен ресторант, с гигантски кариатиди и амури, летящи по таваните, ми се струваше някакъв друг, вълшебен свят.

Разгледах менюто и като видях надписа "сухо вино", веднага поръчах от него. Страшно се разочаровах, когато донесоха бутилка. Смятах, че това е вино на таблетки.

В крайна сметка момичетата ме заведоха при майка ми едва на сутринта. След вълшебния свят повръщах непрекъснато.

Майка ми плачеше. Съвсем бях забравил, че в десет часа сутринта ми беше определена проба на стадиона.

Станах с пръскаща се от болка глава, облякох се как да е и се повлякох натам.

Застанах на вратата, без да съобразявам каквото и да било.

Топката се раздвояваше пред очите ми.

Не можах да спася нито един удар.

Треньорът се приближи и попита съчувствено:

- Болен ли си?

Но като се надвеси над мене, той се отдръпна потресен. Разпери ръце и обръщайки се към вцепенените футболисти, каза:

- В десет часа сутринта! Петнадесетгодишно дете съвсем пияно! Срамно ми е да живея в този развратен век!

Така безславно завърши футболната ми кариера.

2.

Както вече казах, двамата, които срещнах през четиридесет и девета година, изиграха огромна роля за моето формиране като човек и поет.

Просто не разбирам как не им омръзна да се занимават с мене при моя непостоянен характер.

Барлас беше за мене жива библиотека. Той ми откри първоосновите на съвременната философия. Откри ми, че съществува Хемингуей. Чак сега Хемингуей се издава в Русия в милиони тиражи. Тогава книгите му бяха библиографска рядкост. "Сбогом на оръжията", "Фиеста", "Да имаш или да нямаш" и "Снеговете на Килиманджаро" ме потресоха с крайната си лаконичност и с някакво концентрирано мъжество.

По-късно любима книга на Хемингуей ми стана "За кого бие камбаната". Някои хора на Запад смятат, че този роман е второстепенен. Може би съм прекалено пристрастен, но образите на старицата и девойката и до днес ми се струват едни от най-проникновените образи в световната литература. А образът на Марти, поставящ гениално проблема, че фанатиците, даже при цялата им обективна честност, често стават престъпници! В този образ е предусетено много, което се е случило после в историята...

Барлас ми откри също библиографско редките по това време книги на толкова различни писатели като Хамсун, Джойс, Пруст, Стайнбек, Фокнър, Екзюпери...

Бях омагьосан от почти библейската метафоричност на "Така каза Заратустра" на Ницше и бях потресен, когато разбрах, че книгите на Ницше са били използвани като идейно оръжие от фашистите.

Смаза ме с духовната си висота "Вълшебната планина" на Томас Ман, изградена като с камъни от страданията на човечеството. Опивах се от размаха на Уитмън, от буйството на Рембо, от изразителността на Верхарн, от разголения трагизъм на Бодлер, от магьосничеството на Верлен, от изтънчеността на Рилке и от страшните видения на Елиот...

Класиците на руската литература, които ми изглеждаха скучни заради неумелото преподаване в училище, се превръщаха за мене в близки, живи хора. Тежките като гранитни блокове фрази на Толстой, меките като есенни листа фрази на Чехов, трептящите като стенещи в нощта телеграфни жици фрази на Достоевски за първи път ми се разкриха с красотата на своя език и с дълбочината на своята наситеност.

Омръзналият ми в училище като всекидневна елдова каша Пушкин разби с млад весел юмрук стъклото на официалния си портрет и излезе при мене от рамката дяволит, дързък, с дъх на сняг и шампанско. Неговият трагичен антидвойник Лермонтов изскочи при мене от страниците на христоматиите върху разпенен кон, с бурка, лъхаща на Кавказ и барут. Заобиколените от тъмни сенки пророчески очи на Блок, объркано крещящите детскосини очи на Есенин, метежно насмешливите и в същото време горчиво излъгани очи на Маяковски ме погледнаха отблизо.

Тогава не разбирах Пастернак. За мене той беше прекалено сложен и аз губех нишката на мисълта си в хаоса на неговите образи. Барлас ми четеше по няколко пъти негови стихотворения, с огромно търпение. И обясняваше, тълкуваше. Много се измъчвах, че не разбирам нищо. Винаги ми е била чужда високомерната поза на хората, които неразбирайки един или друг художник, обвиняват за това не себе си, а него.

И с мене се случи чудо - Пастернак изведнъж ми стана ясен и оттогава ми се струва един от най-простите, като небето и земята, поети.

Така това беше началото на моето литературно образование с дарен ми от съдбата прекрасен учител.

Но то още не се отразяваше на нещата, които пишех тогава. Литературното ми образование и литературният ми живот се развиваха паралелно, без да се сливат. След първата публикация започнах да печатам във вестник "Советский спорт" едва ли не ежедневно. Пишех стихотворения, посветени на футбола, волейбола, баскетбола, бокса, алпинизма, гребането, кънки бягането, а също така стихотворения, свързани с различни дати: Нова година, Първи май, Деня на железничаря, Деня на танкиста и т.н. Този вид вестникарска поезия за определени дати беше много разпространен в страната ни и за съжаление до ден днешен не е изживян. Но за мене това изобщо не беше безчувствена халтура.

Пишех бойко, с жар.

Мисълта ми още съзряваше, просто калявах поетическите си мускули. Играех си с алитерациите, римите и метафорите като с гири.

В този смисъл Тарасов беше прекрасен треньор. А това, за което пишех, не ме интересуваше.

Но невинното детско забавление заплашваше да се превърне незабележимо в саморазвращаване.

Помня как веднъж Тарасов ме извика по телефона в редакцията. В броя излизаше поредното ми първомайско стихотворение.

- Женя, главният редактор е в паника - каза Тарасов, усмихвайки се неловко, - оказва се, че в стихотворението ви няма нито дума за Сталин... А да сваля стихотворението е вече късно.

- Какво да правим? - попитах аз.

- Знаете ли, Женя, за да не се измъчвате, сам написах заради вас четири реда.

- Добре, карайте - казах весело аз. Беше ми все едно - със Сталин или без Сталин.

Скоро усвоих много добре, че за да минат стихотворенията, в тях трябва да има редове за Сталин. Това дори ми се струваше естествено.

Сега вече нямаше нужда да пишат заради мене тези редове - пишех ги сам.

Станах истински вестникарски поет.

Вече всички московски вестници пъстрееха в празнични дни с моите звънки и лишени от съдържание формални упражнения.

Струваше ми се, че съм последовател на Маяковски. Но само ми се струваше.

В действителност се учех не от Маяковски, а от Семьон Кирсанов, удивително талантлив поет-експериментатор, който имаше и истински неща, но тогава печаташе във вестниците множество ефектни стихотворения...

- Женя, вие вече се научихте как да пишете - каза ми веднъж между другото Тарасов, - сега трябва да мислите за какво да пишете.

Барлас клатеше неодобрително глава:

- Женя, стига лудории... Нима напразно съм ви давал тези книги?

Реших да отида при моя тогавашен кумир - Кирсанов, надявайки се да получа от него вътрешна подкрепа.

Побеляващият вече поет ме погледна тъжно:

- Вие сигурно сте си мислили, че ще ми харесат вашите стихотворения, защото приличат на моите? - попита той. - Но точно затова те не ми харесват. Аз, старият формалист, ви казвам: захвърлете формализма. Поетът трябва да има едно задължително качество: той може да бъде прост или сложен, но трябва да бъде необходим на хората... Истинската поезия не е автомобил, който се носи безсмислено по затворен кръг, а кола на "Бърза помощ", която лети, за да спаси някого...

Думите на Кирсанов ме засегнаха до дъното на душата, но силата на инерцията беше много голяма. Не можех да спра. През 1952 година излезе първата ми стихосбирка "Разузнавачи на бъдещето", издадена със светлосинкава корица, съответстваща на съдържанието и.

Печатът посрещна книгата много хвалебствено, но когато се отбих в една книжарница, видях редиците на моите "Разузнавачи на бъдещето" целомъдрено непокътнати.

Изведнъж някакъв младеж, който прехвърляше сборниците с поезия на щанда, стигна и до моята стихосбирка. Замрях с надежда. Младежът прелисти книгата, след това я сложи в общия куп, като въздъхна.

- Не е това, което търся - каза той на продавачката. - Стихотворения ли са това - барабанен бой!

И младежът си отиде, разтваряйки се в снежната виелица.

Това ме потресе.

Като се върнах вкъщи, прочетох отново стихосбирката и изведнъж разбрах пределно ясно, че тя не е нужна на никого.

Кой би се заинтересувал от красиви рими и ярки образи, след като те са само плетеница около празно пространство? Колко струват всички формални търсения, ако от средства прерастват в самоцел?

Излязох от дома и се повлякох самотен през осветения град. По улиците вървяха хора, които се връщаха от работа, уморени, носещи в ръцете си хляб и картонени кутии с пелмени. Годините на строителство и война, годините на велики победи и велики заблуди бяха хвърлили върху лицата им своята трагична сянка. В техните уморени погледи и превити гърбове имаше съзнание за невъзможността да разберат нещо. Бяха им необходими други неща, не моите красиви рими.

Известно време не можах да напиша каквото и да било. Постъпих в Литературния институт и живеех с получаваната стипендия. В Литературния институт ме приеха без зрелостно свидетелство, а почти едновременно и в Съюза на писателите, смятайки и в двата случая за достатъчно основание моята книга. Но аз знаех нейната цена. И исках да пиша по друг начин. Пишех за съмненията, които имам, за голямата любов, която чакам, и за разликите между истинските и лъжливите неща, за страданията и за скърбите на хората.

Когато започнах да нося в редакциите новите си стихотворения, там не вярваха на очите си. "Какво е станало с тебе!" - възкликна недоумяващо завеждащият отдела за поезия в един от вестниците. Младият поет К., който винаги печаташе с възторг моите предишни стихотворения на международни теми или стихотворения за празниците, каза: "Твоята тъга ме тревожи. Не си ли остарял преждевременно, Женя? На нас ни трябват бодри, зовящи напред стихотворения".

Не бях остарял. Просто бях възмъжал. На този човек не му беше дадено сам да усети състоянието на възмъжаването и приемаше възмъжаването на другите за преждевременна старост. Размислите с отсенки на тъга му се струваха опасен песимизъм. Но нима истинските размисли са изобщо възможни без тъга! Хората, които виждат в тъгата нещо опасно, сами представляват огромна опасност за човечеството. Мнимата бодрост само дава вид, че зове нанякъде. Мнимата бодрост, вместо да движи хората напред, ги кара да танцуват на място. Както прекрасно е казал нашият мъдър поет Светлов: "Човек не трябва да прилича на локомотив, който вместо да изразходва парата си за движение, я губи за възторжено свирене!". Досадно румената мнима бодрост, излагаща на показ бицепсите си, в действителност демобилизира и разлага. А приличащата на безпомощно чувство тъга, ако е чиста и благородна, а не дребносантиментална, ни зове напред и със своите тънички крехки ръце създава най-великите художествени ценности на човечеството.

И разтревожен от тъжните нотки в моите стихотворения, поетът К. се лъжеше, че съм станал песимист.

Останах си оптимист, както и преди. Но по-рано моят оптимизъм беше розов. Сега в него имаше всички цветове на спектъра, включително и черен. И от това той ставаше пълноценен, а следователно истински.

Но за това мое разбиране на оптимизма трябваше да се боря.

Сблъсках се с доста осезаема съпротива и не можах да напечатам почти нищо. В нашата литературна критика тогава господстваше прословутата теория за безконфликтността. Нейните автори се бяха договорили, че в нашия съветски живот не може да има конфликт на хубавото с лошото, а само на хубавото с по-хубавото.

От кориците на книгите гледаха бездушно усмихващи се работници и колхозници.

Почти всички повести и романи завършваха с щастлива развръзка.

Все по-често платната на художниците вземаха за теми правителствени банкети, сватби, тържествени събрания и шествия.

Апотеоз на това направление стана един филм, чийто край изобразяваше грандиозно пиршество на хиляди колхозници на фона на една електроцентрала.

Неотдавна разговарях с постановчика на филма - умен и талантлив човек.

- Как можахте да поставите такъв филм? - попитах. - Наистина, аз също пишех подобни стихотворения, но нали аз бях сополанко, а вие - вече сериозен, оформен човек.

Режисьорът се усмихна тъжно:

- Виждате ли, най-страшното за самия мене е, че бях напълно искрен. Струваше ми се, че всичко това е нужно за строителството на комунизма. Освен това - вярвах на Сталин.

И когато говорим за периода на култа към личността, не трябва да обвиняваме прекалено прибързано в угодничество всички хора, подпомагали по един или друг начин този култ. Разбира се, имаше и откровени угодници, спекулиращи с конюнктурата. Но това, че примерно хората на изкуството възпяваха понякога Сталин, беше не тяхна подлост, а тяхна трагедия.

Защо се поддаваха на лъжата даже умните, талантливите хора?

Първо, самият Сталин беше силна и изразителна фигура. Сталин умееше да очарова хората. Той е очаровал и Горки, и Барбюс. В тридесет и седма година - годината на най-страшните репресии - е успял да очарова даже такъв врял и кипял и несклонен към романтизиране човек като Лион Фойхтвангер.

Второ, в съзнанието на съветския народ името на Сталин беше неразделно свързано с името на Ленин. Сталин съдействаше всячески за фалшифициране на историята, където неговите отношения с Ленин изглеждаха по-дружески, отколкото са били в действителност.

Тази фалшификация отиде така далече, че може би и на самия Сталин вече беше започнала да изглежда като истина...

Пастернак също постави двете имена едно до друго:

И смех у завалин,
и речь от сохи,
и Ленин, и Сталин,
и эти стихи.

      Превръщайки се в практика, теорията на Сталин, че хората са винтчета на комунизма, даваше страшни резултати.

Записаните в Сталинската конституция думи "трудът в СССР е задължение и дело на честта", се използваха понякога така, че като символ самият труд заставаше по-високо от тези, които се трудят.

Великото и благородното понятие "труд", без вина виновно, се опошляваше в много книги, където целият духовен живот се свеждаше до производствен процес.

Героите лееха стомана, строяха къщи, сееха пшеница, но не мислеха, не обичаха, а ако правеха това, то го правеха някак си безжизнено, неестествено.

Руската поезия, проявила се така забележително в годините на войната, помръкна. Ако понякога се появяваха хубави стихотворения, те пак бяха за войната. Да се пише за нея беше по-просто.

Тиражите на стихосбирките тогава зависеха не от търсенето на купувачите, а от официалното положение на поетите. Затова всички книжарници бяха затрупани с ненужни на никого стихосбирки. Купуваха се само "Любовни стихове" на Шчипачов и преиздадените сборници с военна лирика на Симонов.

Простото трогателно стихотворение на младия поет Ваншинкин за първата момчешка любов, появило се на фона на индустриално-колхозната поезия, предизвика едва ли не сензация. За първите стихосбирки на Ваншенкин, рошави и невчесани сред общата пригладеност, хората също се хващаха жадно - в тях имаше топлота. Но това не променяше общото положение. Поезията не беше популярна. Старите поети мълчаха, а ако пишеха понякога, това беше по-лошо и от мълчание. Поколението поети, родено на гребена на войната и даващо големи надежди, посърна. Мирният живот се оказа по-сложен от фронта.

Най-големите руски поети - Заболоцки и Смеляков - бяха в лагерите. Интерниран беше и младият Мандел (Коржавин). Не зная ще остане ли името му в руската поезия, но то безусловно ще остане в историята на руската обществена мисъл.

Той беше единственият поет, който преди смъртта на Сталин написа и открито рецитираше стихотворения против Сталин. Това, че Мандел ги рецитираше, явно го спаси, защото поетът по всяка вероятност беше сметнат за луд и само го интернираха.

Цитирам по памет:

А там, в Москве, в пучине мрака
встал воплотивший трезвый век
непонимавший Пастернака
суровый жесткий человек.

      Забележителният поет Леонид Мартинов не беше печатан няколко години след публикуваната за него статия "Пътищата ни са различни, Леонид Мартинов". Пастернак и Ана Ахматова се занимаваха с преводи. Вечерите на поезията бяха рядкост и не привличаха вниманието на публиката.

Някои поети пишеха стихотворения, разчитайки не на успех сред читателите, а на това да получат Сталинска награда.

Веднъж попаднах случайно на едно заседание на ръководния президиум на Съюза на писателите, свързано с издигането на кандидати за наградата. Потресе ме почти търговската основа на обсъждането.

Стори ми се, че тук забравят за най-важното в литературата - нужни ли са обсъжданите книги на хората? Помня как Твардовски стана внезапно от мястото си и раздразнено сконфузи ораторите, които превъзнасяха един поет.

- Ама вие за какво си губите времето! Аз мога да науча което и да е селско теле да пише такива стихотворения!

Обсъжданият поет "не мина". И какво изпита той след такива унищожителни думи? Срам ли? Съмнения в себе си? Ни най-малко! Със злобно искрящи очи той каза така, че да не чуе никой и в същото време да чуят всички: "Нищо, аз все пак ще я получа!" Вечерта след обсъждането видях друг поет, който също "не мина". Пиян, той викаше по целия ресторант: "Дадоха я на покойник! А за какво му е тя! Аз съм жив - на мене ми е необходима!"

Сталинската награда означаваше много: моментално преиздаване в огромен тираж, снимки и възторжени статии във всички вестници, някакъв официален пост, получаване без ред на кола, жилище и, може би, вила.

А в същото време, когато в Съюза на писателите се водеха безкрайни разправии около златните и сребърните медали, по Москва с отчетливо военна походка вървеше прекрасният поет Борис Слуцки, напечатал само едно стихотворение, при това в четиридесета година. И колкото и да е странно, той беше по-спокоен и по-уверен от всички нервничещи кандидати за лауреати. А като че ли нямаше основание за спокойствие. Независимо от своите 35 години не беше приет в Съюза на писателите. Живееше от това, че пишеше малки съобщения за радиото и се хранеше с евтини консерви и кафе. Жилище нямаше. Държеше под наем една миниатюрна стаичка. Бюрото му беше натъпкано с горчиви, сурови, понякога по бодлеровски страшни стихотворения, преписани на пишеща машина, които беше безсмислено дори да предлага за печат.

И въпреки това Слуцки беше спокоен. Той винаги биваше обкръжен от млади поети и вдъхваше в тях увереност в утрешния ден. Веднъж, когато се оплаках, че не печатат най-добрите ми стихотворения, Слуцки отвори мълчаливо бюрото си и ми показа купища лежащи там ръкописи.

- И аз съм воювал - каза той, - и целият съм надупчен от куршуми. Нашият ден ще дойде. Трябва само да умееш да чакаш този ден и да имаш за него нещо в бюрото си. Разбра ли?

Разбрах.

Продължавах да пиша, мислейки за деня, който ще дойде, а не за това ще напечатат ли стихотворенията, или не.

Не само пишех стихотворения, но и вземах участие в различни литературни дискусии, развенчавайки фалша и лъжливия патос. Нямах никакъв ораторски опит. Веднъж гласът ми секна като на петел, в залата започнаха да се смеят, и като се изчервих, аз сдъвках края на речта. Втори път, когато започнах да критикувам рязко един лауреат, напечатал лоши стихотворения в "Правда", председателят, вече побелял известен поет, ме прекъсна грубо, като каза, че времето ми е изтекло.

Погледнах го втрещено - оставаха ми още пет минути по регламента... Не можех да си представя, че този побелял човек, чиито портрети знаех от детските си години, лъже. И слязох потиснат от трибуната.

В Съюза на писателите видях, че мнозинството му се състои от честни и добри хора и в същото време не можех да не се сблъскам с това, че някои ръководни постове в него се заемаха от бездарни и лишени от благородство хора. Достатъчно е да се спомене драматурга Суров, който беше председател на драматургичната секция, беше обкичен с лауреатски медали, а вместо него, както се изясни после, са писали литературни "негри".

За съжаление такива хора понякога се занимаваха с "литературна политика", внасяйки в нея всевъзможни зловонни елементи, включително и антисемитизъм.

Поетът К., с когото по прищявка на съдбата ме свързваше нетрадиционна юношеска дружба, не беше лишен от този, меко казано, недостатък. Той се опитваше да ме убеди в това, че цялата история на опортюнизма, започваща с Бунд, а след това продължаваща с Троцки, има определена национална основа. Спорех с него до пресипване. Той ме обвиняваше в политическо късогледство.

Веднъж след един такъв спор той нощува у дома. На сутринта ме събуди с радостни викове.

Само по едни гащета той играеше едва ли не африкански танц на триумфа, размахвайки вестника, където беше публикувано съобщението за ареста на лекарите-отровители.

- Виждаш ли! Аз какво говорех? Това са все евреи!

Трябва да кажа, че повярвах на това съобщение. То ме потисна извънредно много, но все пак не предизвика в мене антисемитизъм и радостта на поета К. ми беше неприятна.

Същия ден отидохме с поета К. на кино, където даваха стар филм за революцията. Един от епизодите беше за еврейския погром в Одеса. И когато на екрана крачеха бакалите и криминалните престъпници под лозунгите "Бий евреите, спасявай Русия!", с павета, по които бяха полепнали косиците на еврейските деца, аз казах, като се наведох към поета К.:

- Нима искаш да приличаш на тези?

И изведнъж, като се отдръпна от мене, той отговори хладно, с металически нотки в гласа:

- Ние сме диалектици. Не всичко от миналото трябва да се отхвърля, Женя.

Очите му светеха с хитлерюгендски блясък.

Гледах го ужасен и не бях в състояние да разбера какъв човек седи до мене.

Сега, когато оттогава изминаха десет години, разбирам, че най-голямото престъпление на Сталин съвсем не е в това, че арестуваше и убиваше. Най-голямото престъпление на Сталин е в моралното разложение на човешките души. Разбира се, самият Сталин теоретически не проповядваше антисемитизъм, но го проповядваше сталинската практика. Сталин не проповядваше теоретически кариеризъм, угодничество, жестокост и фарисейско лицемерие. Но всичко това също беше проповядвано от сталинската практика.

На пети март 1953 година стана нещо, което разтърси страната - умря Сталин. Беше почти невъзможно да си го представя мъртъв - дотолкова ми се струваше неотделима част от живота.

Настъпи някакво всеобщо вцепенение. Хората бяха научени, че Сталин мисли за всички тях, и останали без него, се объркаха. Цяла Русия плачеше. И аз също. Това бяха истински сълзи на скръб и може би сълзи от страх за бъдещето.

На писателски митинг поетите с прекъсващи от ридания гласове декламираха стихове за Сталин. Гласът на Твардовски - голям и силен човек - трепереше.

Никога няма да забравя как хората отиваха към ковчега на Сталин.

Бях в тълпата на Трубния площад. Дъхът на десетки хиляди притиснати един към друг хора, издигащ се над тълпата като бял облак, беше толкова плътен, че в него се отразяваха и се полюшваха сенките на големите мартенски дървета. Това беше страшно, фантастично зрелище. Хората, които се вливаха отзад в потока, напираха и напираха. Тълпата се превърна в страшен водовъртеж. Видях, че съм понесен към стълба на светофара. Той се движеше неумолимо към мене. Изведнъж видях как тълпата притисна към стълба една дребничка девойка. Отчаян вик, който не се чуваше сред общите викове и стонове, изкриви лицето й. Движението ме притисна към девойката и изведнъж не чух, а почувствах с тялото си как хрущят крехките й кости, които се трошаха о светофара. Затворих очи от ужас, защото не бях в състояние да гледам безумно разширените й детски сини очи. И бях отнесен покрай нея. Когато погледнах, девойката вече не се виждаше.

Вероятно тълпата я беше смазала под себе си. Притиснат към светофара се гърчеше някакъв друг човек, простирайки ръце като на разпятие. Изведнъж почувствах, че вървя по нещо меко. Беше човешко тяло. Свих крака и тълпата ме понесе така. Дълго се страхувах да пусна краката си. Тълпата все се сгъстяваше и сгъстяваше. Спаси ме само ръстът ми. Хората с малък ръст се задушаваха и загиваха. От едната страна ни притискаха стените на зданията, а от другата - наредените в колона военни камиони.

- Махнете камионите! Махнете ги! - викаха отчаяно от тълпата.

- Не мога, няма указания! - крещеше объркано от камиона съвсем млад светлорус офицер от милицията, като едва не плачеше от отчаяние. И хората, които вълната на движението изхвърляше към камионите, разбиваха главите си в страничните им капаци. Капаците на камионите бяха в кръв. И изведнъж усетих дива омраза към всичко, което беше предизвикало това "няма указания", когато заради нечие тъпоумие загиваха хора. И в този момент за първи път си помислих с омраза за човека, когото погребвахме. Той не можеше да не е виновен за това. И именно това "няма указания!" създаде кървавия хаос на неговото погребение. Но оттогава завинаги разбрах, че не трябва да се чакат указания, ако от това зависи човешки живот - трябва да се действа. Не зная откъде у мене се появиха сили, но като работех енергично с лакти и юмруци, започнах да разблъсквам хората и да им крещя:

- Правете вериги! Правете вериги!

Не ме разбираха. Тогава започнах да пъхам ръцете на хората една в друга, ругаейки с най-страшните думи от геологопроучвателния ми речник. Няколко здрави младежи започнаха да ми помагат. И хората разбраха. Хората започнаха да се хващат за ръце, образувайки вериги. Младежите и аз продължавахме да действаме. Водовъртежът започна да утихва. Тълпата престана да бъде звяр.

- Жените и децата в камиона! - започна да вика един от младежите.

И над главите, предавани от ръце на ръце, в каросериите на камионите се понесоха жени и деца. Една от предаваните на ръце жени се мяташе в истерия, викайки нещо. Офицерът от милицията я милваше по главата, успокоявайки я неумело. Изведнъж жената трепна няколко пъти и затихна. Офицерът свали фуражката от светлорусата си глава, закри с нея застиналото лице на жената и заплака като дете. А аз видях, че някъде напред водовъртежът продължава.

Отидох там с младежите. Като използвахме ругатни и юмруци, започнахме отново да организираме човешки вериги, за да спасим хората.

Накрая милицията също започна да ни помага. Всичко се успокои.

Неизвестно защо вече не ми се ходеше при ковчега на Сталин. Взех един от младежите, които организираха веригите, купихме бутилка водка и отидохме у дома.

- Видя ли Сталин? - попита майка ми.

- Видях го - отговорих необщително аз, като чукнах моята шлифована чаша в тази на младежа.

Не излъгах. Наистина видях Сталин, защото всичко случило се беше Сталин.

Този ден предизвика прелом в живота ми, а значи и в моята поезия.

Разбрах, че повече никой не мисли вместо нас, а може би и по-рано никой не е мислил вместо нас. Разбрах, че сами трябва много да мислим, да мислим, да мислим... Не искам да кажа, че тогава за един миг осъзнах напълно вината на Сталин. Известно време продължавах донякъде да го идеализирам. Много сталински престъпления бяха още неизвестни. Но едно ми стана ясно: в страната е назряло огромно количество проблеми и да не се участва в разрешаването им е престъпление.

Реабилитираха арестуваните лекари.

Тази новина потресе народа, общо взето повярвал в това, че са виновни. Нашият доверчив народ започваше да разбира, че доверчивостта може да бъде опасна.

Виждал съм хищното като на ястреб лице на Берия, загърнато в шалче, когато се притискаше към стъклото на колата, движеща се бавно покрай тротоара в търсене на поредната жена. След това същият този човек се обръщаше към народа, говорейки с патос за комунизма.

Куршумът, изстрелян в Берия, беше справедливост, но толкова закъсняла! Перифразирайки Цветаева, справедливостта е този влак, който винаги закъснява.

Появиха се първите реабилитирани хора от далечните лагери.

Те носеха със себе си вестите за гигантските размери на извършените несправедливости.

Народът мислеше напрегнато. Това напрежение се чувстваше във всичко.

Това напрежение не можеше да бъде отслабено от речите на Маленков - човекът с женско лице и добре изградена дикция, който говореше, че трябва да се подобри проблемът с храненето, костюмите и галантерията.

Бях объркан.

Но може би този смут съществуваше само в Москва, в центъра на връхлитащите като вълни политически събития? И може би някъде във вътрешността на Русия цареше духовно равновесие? Заминах за гара Зима. Исках да избягам от моите колебания, които понякога ме плашеха. Но собствените си колебания разпознавах в разговорите на съседите си по вагон - инженери, агрономи. И собствените си колебания срещнах на гара Зима. В първите въпроси на двамата ми чичовци - началника на местната автобаза и шлосера. Дойдох в родния край за отговор на всички измъчващи ме въпроси, а родният край очакваше от мене отговорите им. И в Москва, и на гара Зима мислеха за едно и също. Цяла Русия беше като една огромна мисъл, разпростряла се на хиляди километри от Балтика до Тихия океан...

Но голяма опасност дебнеше много хора - от сляпата вяра да преминат към безверие. Особено младото поколение.

През 1945 година бях в един московски дом сред студентска компания. На бутилка бяло вино и кьопоолу от тиквички ние четяхме стихотворения и спорехме. Изведнъж една осемнадесетгодишна студентка каза с мрачния глас на шестдесетгодишна вантриложка:

- Революцията е мъртва.

Тогава се изправи друга осемнадесетгодишна девойка с кръгло детско лице и дебела рижа плитка. Святкайки с монголоидните си татарски очи, тя каза:

- Как не те е срам! Революцията не е мъртва. Революцията е болна. Трябва да й се помогне.

Тази девойка се казваше Бела Ахмадулина. Скоро тя стана моя жена.

Интимната поезия, която беше едва ли не забранен плод при Сталин, запълни всички вестници и списания, разкъсвайки дигата. Но тя вече не се ползваше с особен успех. Пред лицето на гигантските исторически процеси, които ставаха в страната, интимната поезия изглеждаше донякъде инфантилна. Флейти вече е имало.

Нужна беше бойна тръба.

Публикуваната стихосбирка на Мартинов беше, ако се анализира подробно, флейта, но младежта чу в звуците й бойна тръба, защото страстно искаше да чуе това. Сложните хиперболи и метафори на Мартинов даваха възможност в тях да се допуска може би повече, отколкото те съдържаха. И неочаквано за самия себе си лирикът Мартинов прозвуча като граждански поет, издигнат на вълните на разпененото време. Както самият той казва, "удивително мощно е ехото - явно епохата е такава".

Наистина, дори тихо произнесената истина получаваше силата и грохота на политическо ехо.

Един мастит писател, обръщайки се към младите писатели, веднъж заяви поучително:

- Защо все пътувате някъде толкова далече - в Сибир, на Камчатка! Всичко това струва много скъпо на държавата. Седнете в трамвая, купете си билет за 15 копейки и идете в някой московски завод.

Тогава стана един млад писател, като погледна тъжно мастития, каза:

- Скъпи другарю, вече почти десет години трамвайният билет струва не 15 копейки, а тридесет!

Отдавна исках да напиша стихотворение за антисемитизма. Но тази тема намери поетическото си решение едва тогава, когато посетих Киев и видях с очите си страшното място Бабий Яр.

Занесох стихотворението в редакцията на "Литературная газета" и го прочетох на един мой приятел, който работеше там. Той веднага изтича в съседните стаи, доведе свои колеги и ме накара да го прочета още един път на глас. След това попита:

- Не може ли да го препишеш? Бих искал да имам това стихотворение...

- И на нас, и на нас - започнаха да молят колегите му.

- Как така да го препиша? - недоумяващо попитах из. - Донесох го за печат...

Всички се спогледаха. Никой даже не беше си помислил за това.

После един от журналистите, като се усмихна горчиво, каза:

- Ето го проклетият Сталин, как още стои в нас...

И подписа стихотворението за броя.

- Не си отивай - каза ми моят приятел. - Още не го е чел редакторът. Може би ще има въпроси...

Два часа седях, нервничейки, в една от редакционните стаи. Всяка минута наминаваха журналисти от всички отдели, говореха някакви успокояващи думи, но с много неуверени гласове. Машинописките носеха бонбони. Изведнъж вратата се отвори и се появи едно старче-словослагател с работен халат:

- Ти ли ще да си Евтушенко? Дай си ръката, сине. Аз набрах твоя "Бабий Яр"... Вярно нещо! Всички работници при нас в печатницата го четоха и го одобряват... Аз, братко, като младеж участвах в работническа дружина. Защитавах евреите от погромаджиите.

Старчето каза още нещо и на душата ми ставаше някак си спокойно.

Накрая ме помолиха да отида при редактора. Редакторът - вече не много млад човек - ме погледна с хитрите си селски очи изпод побелели сплъстени вежди. Тези очи бяха видели много през живота си.

- Хубаво стихотворение - каза редакторът с пауза между думите, като ме погледна изпитателно.

От лична практика знаех, че когато се започва с тази фраза, след това обикновено стихотворението не минава.

- Вярно стихотворение - също с пауза между думите продължи редакторът. Е, сега бях напълно сигурен, че стихотворението няма да мине.

- Ще го напечатаме - каза редакторът.

Привичната хитрина внезапно изчезна от очите му. Те станаха сурови.

- Разбира се, могат да се случат всякакви неща... Имай предвид това.

- Имам го предвид.

Отново се върнах в редакционната стая. Утрешният брой излизаше обикновено в седем вечерта. Всички журналисти, вече привършили работата си, останаха. Те също чакаха броя. Удари седем. Редакторът още не беше го подписал. Удари осем. Неизвестно защо редакторът изпрати кола за жена си на вилата. Удари девет. При мене дойде млада красива жена - главният инженер на печатницата - и ми показа мълчаливо готовите листи. Само на мястото, където трябваше да стои моето стихотворение, зееше бяло петно. Удари единадесет. При редактора дойде жена му. В 11.30 редакторът ме помоли да отида при него.

- Ще дойда с вас! - каза нервно жената-инженер. - Ако нещо не е както трябва, ще кажа, че вече не е възможно да не се напечата... Ще се позова на някакви технически причини. А и какво ще кажа на работниците?

Отидохме.

Редакторът и жена му, вече облякла палтото си, стояха над листите.

Те ме гледаха и се усмихваха.

Като видя, че листите с моето стихотворение са подписани от редактора, жената-инженер ги грабна и като подскачаше весело по момичешки, се понесе към печатницата.

- Реших да се посъветвам с жена си - каза редакторът. - Тя ми е голям приятел... Виждате ли, и тя одобри... Идете да видите сега как стихотворението ще излети изпод машината.

Слязох в печатницата. Работниците ми стискаха ръката. Жената-инженер махна с ръка и машината заработи. И изведнъж нещо затрещя, изтрополи и машината спря. Бях дотолкова възбуден, че се вцепених целият. Старчето-словослагател ме докосна ласкаво по рамото:

- Потърпи още една минута, сине...

И машината заработи отново, и първите екземпляри на вестника започнаха да падат един след друг в краката ми.

- Утре този вестник ще стане библиографска рядкост - каза жената-инженер, като ми протегна шепа броеве. Разцелувахме се с нея и с работниците. Струваше ми се, че сме написали заедно стихотворението.

На следващия ден всички броеве на "Литературная газета" бяха разпродадени по будките мълниеносно. Още на другия ден получих множество телеграми от непознати хора. Те ме поздравяваха от цялото си сърце. Но не всички се радваха.

След няколко дена "Литература и жизнь" публикува стихотворение на Алексей Марков, написано в отговор на "Бабий Яр", където бях наречен пигмей, забравил своя народ, а след три дена същият вестник ме обвини в обширна статия, че потъпквам ленинската интернационална политика и възбуждам вражда между народите. По-чудовищно и по-глупаво обвинение от това трудно би могло да си представи човек! И стихотворението на А. Марков, и статията предизвикаха огромна вълна от обществено възмущение. Бях затрупан с писма, които идваха от цялата страна.

Една сутрин при мене дойдоха двама младежи, на ръст примерно метър и деветдесет, със значки "Майстор на спорта" на саката и обясниха, че са изпратени от комсомолската организация на техния институт да ме пазят.

- Да ме пазите? От кого? - учудих се аз.

Младежите ми обясниха смутено, че, разбира се, хората са приели много добре моето стихотворение, но у нас се намират и мръсници. Така ме съпровождаха като сенки няколко дни. След това се запознах по-отблизо с тях и се изясни, че самите те не са големи познавачи на поезията. Комсомолската организация ги беше определила по принципа на физическата сила - единият от тях беше боксьор, другият - борец. Това беше малко смешно, но в общи линии необикновено трогателно.

...В едно парижко кафене един студент, далеч не най-добър внук на Френската революция, ми каза:

- В общи линии аз съм за социализма... Но искам да почакам, докато у вас се появят такива магазини като "Галери дьо Лафайет". Тогава може би ще се боря за социализма...

Подайте му значи бъдещето на сребърен поднос, добре изпечено, позачервено, плюс това със стръкче копър в устата и тогава може би той ще го поразчопли с виличката².

Ние сами изграждахме своето бъдеще, отказвайки се от най-необходимото, мъчейки се, грешейки, но го изграждахме сами.

И аз съм горд, че не съм наблюдател, а участник в тази героична борба на моя народ за бъдещето.

1962

БЕЛЕЖКИ

1. Перегиб (рус.) 'прекаляване, неумереност, крайност' (бел.прев.). [обратно]

2. И все пак би било хубаво, ако у нас има такива магазини като "Галери дьо Лафайет" (бел.авт. от 1989 г.). [обратно]

© Евгений Евтушенко
© Павел Б. Николов, превод
===========================
© Електронно списание LiterNet, 09.02.2001, № 2 (27)

Други публикации:
Учителско дело, 1989.