ГЕНЕАЛОГИЯ, ВЛАСТ И СЕКСУАЛНОСТ

Дави Рикардо Албюкюерк

web

Как генеалогията, която търси произходи, би могла да се приспособи в рамките на ницшеанско-фукоянския дискурс в собствените си потисничества, и до каква степен това ще конституира такава "опозиция"?

"Защо ницшеанските генеалози отхвърлят, поне в някои случаи, изследването на произхода (Ursprung)? Защото на първо място изследването създава едно старание за откриване в това отношение на точната същност на нещото, неговата най-чиста възможност, неговата идентичност, така внимателно побрана в себе си, нейната недвижима форма, предшестваща всичко външно, акциденциално, успешно", би казал Фуко. "Ако генеалогът се постарае да се вслуша в историята, вместо да вярва на метафизиката", продължава той, "какво научава? Че зад нещата има нещо "напълно различно" : не неговата същностна, безвремева тайна, но тайната, за която те нямат същност, или още, че тяхната същност е била конструирана парче по парче, основана на фигура, странна за тях."

Изследването на произхода е "метафизично преувеличение, което се препоявява в понятието в началото на всички неща, в което ние откриваме най-любимото и най-същностното", би казал Ницше. Направените опити трябва да демонстрират първенството на Човека, показвайки неговото божествено раждане, но "това се е превърнало в забранен път, защото на неговия праг лежи една маймуна".

Линейните генеалогии са развити, положени в ред, "като че ли думите са запазили значението си, желанията - посоката си, идеите, тяхната логика; като че ли светът на казаните и желаните неща не са познавали никакво посегателство, страдания, ограбвания, отврат или лукавство", би продължил Фуко. Отричайки един предназначен "божествен произход", генеалогът ще се нуждае от история, която да "призове химерата на произхода", да разтърси появилото се като нераздвижимо, да фрагментира това, което е изглеждало обединено и да покаже "хетерогенността на въобразеното, което трябва да бъде в комфорт със себе си."

Традиционната генеалогия ще постави края в началото, редуцирайки историята до незначителна есхатология. През това време ницшеанско-фукоянската генеалогия изоставя твърдението за божественото "първоначално битие", тръгвайки да търси битието на този дискурс през историята, в неговите агенти, в тяхната "воля за власт". Така този стремеж не търси първоначално битие, а няколко битиета, които да се редуват през цялата история (епистемите). Както казва Фуко: "във всяка точка на историята налагането е фиксирано в ритуал; то предразполага към задължения и права; формира внимателни процедури".

Стабилността и продължителността, които са толкова мили на генеалозите, сега избледняват пред собствената си недостатъчност. Така че историята не е маркирана чрез продължително, стабилно и мирно придвижване чрез едно "успешно притегляне към края". Историята показва преждевременно успешността на епистемите, на режимите на истина, генерирана чрез конфликт, чрез кризи и скъсвания, накратко "фрагментизация". Познаването или откритието на C и D не се отнася чисто и просто до съдържанието на А и В, но ги преоформя. В този смисъл варването за непрекъснатостта губи собствената си стойност, както всяка епистемна структура ще преоформи собствените си предшественици напълно в собствената си светлина. Така "генеалогиите", които наблягат на непрекъснатостта и (теологическия) "прогрес", не правят нищо повече от това да реинтерпретират миналото в светлината на настоящото, поставяйки край на произхода, така че да оправдаят и автентизират настоящото. От това следва, че подобни "генеалогии" не постъпват толкова незаинтересовано и в този пункт ницшеанско-фукоянската генеалогия влиза в действие, размаскирайки подобен дискурс, редуцирайки го до "обслужващ-властта" дискурс. Това са предназначенията, скрити в "незаинтересуваната" генеалогия, които са изследвани, размаскирани от фукоянската генеалогия. Нейните успешни, исторически битиета. Накратко, това е анализа на битието на генеалогията сама по себе си!

Отхвърляйки идеята за мирна и последователна прогресия към един даден край, историческият успех на епистемните структури ще се случи спрямо старата хераклитова формула на "сражението". Така дискурсите са поставени в "бойното поле", където "хегемоничната" епистема ще се сражава за оцеляване, отхвърляйки не съдържания, а форми, дискурси. За Фуко епистемата се състои от "стратегическо изобретение, което позволява (...) разделение не на истинското от фалшивото, а на научно неквалифицируемото от квалифицируемото." Тя поддържа характеристиките на създаването на дискурса, истината и собствените й удоволствия. Властта, която репресира, е същата, която създава и инициира удоволствия и познание. Тук говорим не само за психическа власт на устойчивост, но и за неуловими изобретения, които ако оцелеят, го правят точно поради това, че не са напълно репресивни, но и креативни. Спрямо Фуко "забраняването, отказа, препречването, далеч от това да бъдеш същностните форми на властта, са почти собствените си граници, обезсърчени или крайни форми. Над всичко властовите връзки са продуктивни". Или дори: "Това, което поддържа властта и я прави приемлива, е простият факт, че има тегло не само като сила, която казва не, но всъщност прониква, продуцира неща, причинява удоволствие, формира познание, продуцира дискурс". Да мислим за властта като изключително репресивана ще бъда да пропаднем обратно в хуманистки есенциализъм". Ако това е съществуване, което продуцира същността на човека, ако той е лишен от първоначална същност, това не за дълго ще създаде смисъл за представяне на властта като репресивна сила. Това е "власт" която формира, създава, разграничава индивидуализира, дисциплинира и също така препречва и разграничава личностното поле за действие. Да утвърждаваме "педагогическото" естество на властта е да изразяваме само през отказ, през наказание, е да се завърнем до това едностранно представяне на власт. Това е да си я въобразим като същина, една същност в ръцете на държавата или правителството и не като комплект от връзки, всичко това е, за да я представим като власт, а не като акт. Нищо повече не може да бъде извлечено от такова представяне на властта от Фуко. Спрямо него "властта не съществува. Идеята, която имаме тук, е едно несъмнено място, или произтича от дадена точка, което понякога конституира власт, за мен изглежда да бъде основана на един погрешен анализ и такъв, който във всеки случай не взима предвид значителен брой феномени. Всъщност властта е комплекс от връзки на по-високо или по-ниско ниво". Властта съществува само толкова дълго, колкото осъществяването й не се състои в свойство или власт на който и да било превилигирован агент в позиция за използване или не.

Oттук следва, че властта не може да действа "педагогически" отгоре надолу, изключително чрез значенията на наказанието. Хегемонната епистемна структура действа педагогически през езика, социалните връзки, табута, моралност, през "науката", приемливото и т.н. За да противопоставим подобна "твърде произволна, твърде репресивна" педагогика, и още "дискурсивна", "диалектична", ще отбием произволността сама по себе си на лежащия в основата език. Може да бъде прието, че педагогиката действа по един мирен, диалектично-дискурсивен начин, но единствено игнорирайки произволното естество на езика сам по себе си. Завръщайки се към старото диалектично вярване, че истината трябва да бъде включена в дискурса сам по себе си.

Тези метафизики на дискурса вече са преборени от "втория" Витгенщайн, който гласи: "Научаването на един език се състои от именуването на обекти, които са хора, форми, цветове, болка, нива на духа, цифри и т.н. Именуването е подобно на окачване на картичка с име върху един обект. Може да бъде казано, че това е подготовка за използването на думата. Но защо трябва да се приготвяме?" Трансценденталното единение между думата и обекта, репрезентацията и репрезентираното, са проблематизирани. Витгенщайн би отхвърлил есенциализма, който търси да възприеме твърди вечни субстанции зад понятията. Значението на думата е нейната употреба, "не търси значението, търси употребата", повтаря Витгенщайн; и употребата има правила, и "следването на правило е синонимно с покоряването на разпоредба: ние сме тренирани да се покоряваме на разпоредби". И тези правила, които научаваме чрез тренинг, са публични. В действителност, най-широкият и най-богатият език е този, който човек упражнява, най-обширният за заобикалящата реалност, но това разбиране ще бъде силно обвързано с езика и всичките му ограничения и правила, в този смисъл - ограничаване на полето на действие и познание на личността от началото. Оттук следва, че езикът е възможност за освобождение, за опериране чрез ограничаването на полето на действие на личностите, които са затворени "външно", "педагогически" от властта! Фердинанд де Сосюр също изрично ще подчертае произволното естество на езика като социален факт, и неговата синхронна структура, която е външно наложена върху личностите. Няма ли да бъде изцяло основано на лингвистика (наедно с етнологията и психологията) това, че Фуко ще постанови "края на Човечеството"? Няма ли да бъде това "триада", която веднъж ще разруши всички виждания за "основаване на субекта", така мили за екзистенциализма? Остават инертното резрешение за помирение между езика и реалността, но такъв един процес ще ни отведе обратно до старата екзистенциалистка химера. Опитът да избягаме от "властова игра" през такива миротворчески диалектични и дискурсивни софизми сам по себе си показва недостатъчност, като се проваля и в проблематизирането на собствените си основания, това е езикът и начинът, по който е "въведен" в личностите.

Фуко изрично ще създаде своя генеалогичен метод в есето си "Ницше, Генеалогия и История" като форма на самокритика на неговата "История на Лудостта", в която търси и се наслаждава на "една истинска и дълбока истина на Човечеството", "трагичния опит" на дионисиевата лудост. Сега дали Човек няма "същност", "естество" конституиращо Dasein (за да говорим на хегелианско-хайдегериански език), който да бъде инвестиран и "формиран" от власт, да характеризира него като хомо-, хетеро- или дори бисексуален "от началото", състоящо се от едно убежище в категориите, вече претърпяно от личността. Тук фигурата на хермафродитизма се появява, за да бъде парадигматична.

На един конгрес в Аркади през 1979 г. с Пол Вейн, след трактовката си на "Гръцки модел на сексуалността", Фуко го пита как прехода от този модел, основан на йерархия, който за нас е основан на "мъжко/женско" различие, ще се случи. "Наистина ли имаме нужда от пол?" би попитал той за фигурата на хермафродитизма. Все пак "на прага на зрелостта, когато брачната възраст те застига, хермафродитът е бил свободен да реши за себе си дали иска да продължи да живее с пола си или предочита другия. Единственият императив: не да променяш, да пазиш до края на дните си декларирания след това пол..." След 17-и век нещата се променят и Държавната машина опровергава идеята за миксирането на двата пола в едно тяло, ограничавайки "свободния избор" на "неустановените" личности. Оттогава човек може да забележи, че хермафродитизмът е по-малко бисексуализъм, отколкото неустановеност, един ареал на възможности, отворени за "свободната" личност. В този смисъл ние можем да заявим, че хората не се раждат "би", а по-скоро свободни от "истински пол", с всички налични възможности.

Интерпретацията на тези точки от неговата работа може да бъде видяна като "апология" на хомосексуалността, това ще бъде по-малко наслаждение на завръщането на човека към неговата първоначална същност, отколкото една "валидна тактика" за преодоляване на хегемонната структура, и по никакъв начин не е необходимо или принудително (същото бива вярно за садомазохозма, който той заедно с Дельоз вижда като възможност за една по-"изобретателна" сексуалност).

Естествено, да изпаднем в манихейство на чист и систематичен отказ от установената "разпоредба", не е крайното "разрешение" на Фуко, иначе цялата опозиция към установената "ценностна система" може в противовес да представи един триумф на самата система. Ако човек понижи отношенията диаметрално противоположно на правилото, това е по-малко освобождение, отколкото просто "смяна на клетката". Например това би било разрешението на Сейд, който той нарича "монотонно".

Фукоянското "разрешение" може да бъде илюстрирано с тези негови думи: "улавяне на власт през насилие или премълчаване, на една система от правила, която няма никакво същностно значение, излагайки върху й едно направление, напрягайки я до една нова воля, карайки я да навлезе в още една игра и подчинявайки я на нови правила." Все пак не е кой знае какво да отричаш системата, използвайки я за собствените краища на човека (Ницше вече е говорил за "разионализацията" на инстинктите, застрашаващи лошата съвест като възможност за изпълване на "животински желания"). Човек може да забележи, че тази формула е илюстрирана като форма и никога като съдържание. Отхвърляйки заедно с Ницше идеята за Абсолюта, неговото разрешение, както ubermensch (свръхчовека) на Ницше, се проваля в израза на себе си (с изключение на формата), и никога като съдържание, никога като идеал, като един идол, а и в края на краищата те вече са имали своите собствени "залези".

© Дави Рикардо Албюкюерк
© Станимир Панайотов, превод
=============================
© Електронно списание LiterNet, 09.03.2002, № 3 (28)