Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
Каталози
:. По дати : Март  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook! Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook  Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Сравни цени с Книгосвят във Facebook! Книгосвят - сравни цени на книги
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Писмена реч
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

УСПЕНИЕТО И ПАДЕНИЕТО НА ИКАР ГУБЕЛКИЯН

Борислав Пекич

web | Успението и падението...

V.

Хиляда деветстотин четиридесет и трета година, моето безпокойство и раздразнителност достигат застрашаващи размери. Искрено съжалявам, ако по време на тази краткотрайна, но бурна криза, с необмислена постъпка или остри думи съм обидил хората, които са ми скъпи, приятелите, колкото и малко да са, а може би най-много Ебенеазар или някой твърде агресивен почитател на моето извратено умение. (Защото, можете ли да мразите някого повече от почитателите на вашите недостатъци, от онези, които, обожавайки вашето несъвършенство, постоянно ви го посочват?) Моля ги за прошка, с надеждата, че откровеното и с нищо неограничавано признание, което правя с тези редове, ще спомогне да се намери повече оправдание за моя живот и поведение, отколкото лично аз успявам да направя. Затова повтарям: преобразованията на установените хоризонти на моето съзнание бяха по онова време така дълбоки, така потресающи, а същевременно така обещаващи, че разпънат между отблъскващото и примамващото значение на тези новоизковани представи не можех да не отстъпвам повече или по-малко от конвенционалното мислене. И от конвенционалното поведение, разбира се. А това, естествено, нарушаваше отношенията ми с околните, основаващи се и без това на погрешни предпоставки. В слепотата си те виждаха в изкуството, чийто затворник и роб бях и аз самият, мое царство, а начинът по който царувах в него, този комичен начин, беше за тях мой свободен избор, определение на комедиографския ми талант. От своя страна в тази среда аз намирах отровната храна за суетата си и я считах, не без известно основание, главна причина за своите неудачи. Това мое външно напълно неоснователно чувство, така съмнително наподобяващо алиби, ще бъде по-ясно, ако кажа какво тази среда, в по-широкия смисъл - публика, трябваше да направи, за да може ранявайки суетата ми, все пак да запази моето уважение. И да ми помогне. Добре - приветства с аплодисменти първото ми случайно падане - така и трябваше, изисква го доброто възпитание. Но второто падане в никакъв случай не трябваше да срещне одобрение. В него за нищо на света не трябваше да бъде приветстван пресметнатия, рационален ход на артиста. Макар и мълчаливо той трябваше да бъде отблъснат в името на по-висши интереси, в името на достойнството на изкуството, в името на неговото бъдеще. Нещо повече, не трябваше да се оправдава с ръкопляскания опита ми да направя от грешката жест, да представя неспособността като върховна способност, като мощ, да провъзглася своеволно грешките като умение. Трябваше да премълчат. Едно освиркване може би щеше да бъде прекалено, макар че няма порицание, което би отговаряло на ситуацията, ако на нещата се гледа откъм истинската им страна, но някакъв знак на несъгласие от публиката би могъл в тогавашното ми душевно състояние, на границата между пропастта и реабилитирането, да ми предложи спасение, би ме стреснал, би ме върнал на истинския път, би ми помогнал да се осъзная. След едно справедливо реагиране и през ум не би ми минало да внеса в следващата си програма дори и едно падане, а камоли да съставям ревютата си само от тях. И ако дори, така разстроен и объркан, не бях схванал в първия миг поръчението на зрителите и бях направил през онази първа вечер, след присъдата, същото онова съзнателно падане, първата си стъпка към ада, общият протест все пак окончателно би ме пробудил. Обаче те, моите равнодушни съграждани, ме оставиха да падам, дори ме тласкаха към пропастта, искайки от мене всяка вечер все по-нови и по-дълбоки доказателства за моето пропадане. Естествено, ако сега, след явно произнесената над мене присъда, запитат някого от моите бивши поклонници - дали се чувствува съучастник във вината ми, causa officiensom на моето падение и на онова, което революционната власт нарече "колаборация с врага в особено тежък вид и особено труден час", той гарантирано би останал озадачен. И макар че с цялото си, свито от войната сърце се е наслаждавал на извратеното ми изкуство, дори го е насърчавал, вместо да го бойкотира, ако не заради изопачаването на кънкьорското умение, то поне заради накърненото чувство на родолюбие, с което, както виждам, всички се гордеят - сега, 1945 година, той с ожесточение би нарекъл мене и моите Програми предателство на националните интереси. А не може и дума да става за това - някой от тях да сподели отговорността, да участвува дори и в най-скромен, символичен вид в безчестието, за което ме обвиняват. (А случаят, ще признаете, ако не днес, то сигурно някога, несъмнено е бил в най-голяма степен онова, което юридически се нарича causamixtusom или смесена вина, при което отговорността солидарно се разделя между виновника и неговата жертва). И така, онези, които разкошно облечени (не говоря за обикновените хора), ме посрещаха всяка вечер с аплодисменти в окупирания град по време на кървавата война, която се водеше на един изстрел разстояние от неговите обградени с тел предградия (ще спомена само боевете в Дол, във владенията на семейство Туряш и около фабриката Югославска Удружба Барв - собственост на белградските Неговани), не бяха колаборационисти, макар че в известен смисъл бяха в колаборация с моята колаборация, но аз, аз бях колаборационист. Като че ли между тяхното удоволствие в неподходящо време и моето изкуство в същото това неподходящо време изобщо нямаше връзка, като че ли тези две лица на моя случай не бяха опакото на едно и също предателство. Особено, ако се има пред вид смисълът на моя "Икаров полет", опита за бунт в него и въодушевлението, да, истинското въодушевление на моите мили, родолюбиви съграждани, когато той така позорно се провали. Не бих желал огорчението да размъти способността ми за здрав размисъл и аз вярвам, че те всъщност не са се присмивали на самата идея за борба против окупатора, а на моята неспособност да я водя, на моето падение на високомерен бунтовник, герой, който е надценил могъществото си. И най-после това бе симулиране на живот, а то само по себе си е смешно. (Но цената на това "смешно само по себе си симулиране на живота", както научих в един от първите следвоенни броеве на "Политика" е била главата, без никакво симулиране, на един забележителен комик, комуто се е смял цял Белград. Повтарям, цената е била неговата глава, а не тази на Белград, който съучастнически се е смял!)

Благодарение именно на онова вътрешно преобразование, на основното преустройство на духа, за което вече говорих - остро отхвърлям твърдението, че тогава съм бил болен, а още по-малко луд. Без да преставам да презирам израждането, на което подложих кънкьорското изкуство, аз стигнах до плодотворната идея да вдъхна на ревютата върху леда още един по-изконен, по-дълбок живот. Да пресъздам в тях отделни исторически моменти, особено такива, на които човешките неуспехи и поражения и безумните събития са придали, както каза Арним фон Саксендорф, човешко измерение и са им осигурили трайност в нашите спомени и ученически читанки. (При това не пренебрегвах факта, че бях комик, наистина по стечение на обстоятелствата, но все пак комик). Методът, формално, беше същият. Падах в момента, в който полетът ми достигаше връхната си точка - съответното историческо събитие също бе в кулминацията си. "Правих грешка" по средата на една фигура, чието изпълнение бе на границата на невъзможното. Но се променяше същността, същност на танца ставаше историята.

Първото ми появяване пред света в новото рухо бе вдъхновено от старозаветната притча от Първата книга Самуилова. Заради неминуемото падане, което според съобщението на Самуил, се съдържа в тази притча, аз, в противовес на очакванията, макар и с полуеврейска кръв, бях филистимският исполин Голиат от Гет, убит от прашката на Давид в долината на Илий, а не бъдещият крал на Израил. ("Боят на Давид и Голиат в долината Илий").

Веднага след това бях крал Саул в борбата със злите духове (колко чудесни възможности и оправдания за падане!), владетелят, комуто свиренето на сина на Есей носи привидно облекчение. (В личните ми бележки тази точка е вписана като "Лудостите на крал Саул", но не мога със сигурност да твърдя дали беше изпълнена под това име, защото освен заглавието със ситни букви е написано мнението, че то трябва да бъде променено за премиерата).

Паденията в историята на римската империя бяха представени с две дати, с две творби. Първата от тях ("ФИЛИПА ИЛИ ЦЕЗАРОВОТО ОТМЪЩЕНИЕ") разказваше с езика на кънкьорското умение за решаващата битка между цезаровци и бунтовниците и в тази възкресена върху леда война (това беше още един оригинален момент в програмата) аз представях един след друг победителите Октавиан и Антоний и двамата победени Касий и Брут с действително падане, съобразено с почти обрядното самоубийство на тези последни републиканци.

Войните бяха моя любима тема, защото оправдаваха и най-безумните грешки, бяха вдъхновение за най-различни падания. Но в името на равновесието трябваше да държа сметка и за националната чувствителност на германците. В една друга творба ("ХЕРМАН ХЕРУСКИ ПОБЕЖДАВА В ТАУТЕБОРГСКАТА ГОРА КОНСУЛА КВИНТИЛИЯН ВАР") аз картинно представих как този горд германски княз побеждава три римски легии, които неосторожно, без странична защита, преминават Рейн, но онези, които имаха малко повече образование и способност за историческо генерализиране, не можеха да не видят в моите многобройни и агонизиращи падания (играех именно обезумелите римски легионери) загатване за тогавашните масови кланета. Когато човек безброй пъти падне на едно и също място, като че ли прободен с рапира в гърба или в преносен смисъл -застрелян с куршум в тила, тогава пред зрящия зрител на мястото на тези падания би трябвало да се отвори масов гроб, в противен случай той няма очи. За да направя видими тези паралели, започнах подготовката на един спектакъл, озаглавен "ТАРПЕЙСКАТА СКАЛА", но неговата очевидност ме загрижваше, а и монотонията на тези смъртоносни скокове не беше достойна за великия Икар. Паданията трябваше да бъдат винаги различни, а римските присъди с хвърляне от тарпейската скала винаги са били безнадеждно прости, до скука еднообразни.

На гърците направих реверанс с легендата за раждането на Афродита ("ВИЖ, БОГИНЯТА ИЗЛИЗА ОТ ПЯНАТА"). Картината на развълнуваното море ми помогна да извлека от този сакрален акт невероятно комични ефекти, а лиризмът на момента, контрастиращ на вече малко злоупотребените войни, бе чудесен фон на паданията ми.

Не искам да изброявам всички исторически мотиви, които обработих за художествено пързаляне, ще спомена само някои, забележителни по своята идея, обработка или успех сред публиката. Между тях, въпреки неизмеримо високата цена, която платих и до ден днешен се гордея с програми като:

"ФЕЛИЧЕ ОРСИНИ ХВЪРЛЯ БОМБА ВЪРХУ НАПОЛЕОН III"

"СЕПТЕМВРИЙСКО КЛАНЕ ИЛИ АРИСТОКРАТИТЕ НА ФЕНЕРИТЕ"

"СТЕНАТА НА ФЕДЕРАЛИСТИТЕ" (представена вероятно под някое друго, много по-наивно име, защото позоваването на Комуната или дори на извършеното над нея отмъщение по онова време не се препоръчваше)

"ВЪЗДУШНАТА БИТКА НАД ЕДИН ЕВРОПЕЙСКИ ГРАД"

"ТРАГЕДИЯТА НА ВЪЗДУШНИЯ КОРАБ ЛЗ-127 ГРАФ ЦЕПЕЛИН"

От само себе си се разбира, че не печатах програми както в началото (тяхното съдържание ставаше все по-субверсивно), а оставях на зрителите сами да разгадаят значението на моите танци. Искрено говорейки, не знам доколко успявах в това, защото моите замисли ставаха все по-сложни и по-смели. Бързо се отказах от историята като единствен източник на теми. Тя ме сковаваше с ограничените си и еднообразни факти и дадох абсолютна свобода на въображението си. Още в ревюто "СЕРЖАНТ JEREMIAH McINTOSH НА ГАЛИПОЛИ", аз вмъкнах в тази твърде безлична история едно лично, съвсем неисторическо съдържание. Това беше моят сержант Mclntosh. Jeremiah Mclntosh служеше в школския експедиционен корпус, имаше рошави рижи мустаци, очи като седефени копчета и хронични хемороиди, имаше шотландско-провансалски произход още от времето на Кървавата Мария. (значи смесица като мене, но сега това няма никакво значение). За мене беше единствено важно беше - след всички могъщи крале, прелати и пълководци, които ръководеха историята, на леда да излезе и някой, който е воден в тази история, макар и стремително падащ в Мраморно море. В името на истината трябва да кажа, че и преди съм играл нещастни жертви на историята, но те винаги са били анонимни. Легионерите на Триумвирата са били незнайни герои и са загивали като анонимуси, същото ставало и с цезаровци, те също са умирали без да бъдат оплаквани по име. По тротоарите близо до Операта, разкъсани от адската машина на Орсини се търкаляли анонимни парижани, а по северните стени на Пер Лашез се свличали анонимни комунари. Сержант Mclntosh, обаче, не беше анонимен. Имаше рошави рижи мустаци, синкав поглед на дете и проблеми с ануса. Имаше и деца, там горе, близо до Fionn Loch, в Хайленд. На леда на арената, по която прожекторите неуморимо създаваха вълните на сивия Босфор, бе застреляно истинско човешко същество. (Връщането към личното бе всъщност повторно приближаване към Икар, само че аз тогава не можах да усетя това). Няма значение, че изчезването на сержант Mclntoch не е записано в нито един военен протокол, в нито един доклад до висшите военни команди. Вие се досещате, сержантът съществуваше само в моя проект. Той беше плод на моя копнеж за свобода, за самостоятелно коване на съдбата. Злощастният шотландец отбележи нова дата в кариерата ми. С неговите мустаци, очи и знае се вече с какво (Икар беше толкова неопределен, толкова безполов и безличен, въпреки извънредната персоналност на съдбата му) на арената излезе всемогъщото въображение, което освободи крайниците ми от оковите на простите факти и ги насочи да търсят истинския живот, да създават една нова, свободна, очарователна и безгранична реалност в още неподозирани измерения, в които всичко е възможно и всичко е допустимо.

Оттогава моите програми отново заприличаха на фантазия върху леда, а вярвам, че единствено аз знаех истинското им значение. Ето само някои от тях:

"ИЗКАЧВАНЕ НА МОН БЛАН" (За пръв път се реших на спортна авантюра, която с оглед на присъствието на ледове и глетчери, бе в далечно сродство с моята, артистичната)

"КОННИ СЪСТЕЗАНИЯ В ЕРСОМ СПОРЕД ГРАВЮРА НА НЕИЗВЕСТЕН МАЙСТОР ОТ XIX ВЕК" (За пръв път представях коне и то расови, в надпревара и скок и разбира се при падане, при прескачане на водни бездни)

"МУСА ДАГ" (Единствената програма, посветена на тъжната съдба на арменските християни, създадена по известния роман на Франц Верфъл.)

"ПЕРПЕТУУМ МОБИЛЕ" (Бях вечна машина)

"ФОЙЕРВЕРКИ ЗА СВЕТИ СЕБАСТИЯН" (Тук бях огнена ракета, пранги, петарди, непреодолимо и разноцветно се разпръсквах по леда и падах върху ледената площадка във формата на треперещ огнен прах.)

"НЕЩАСТИЕТО НА ПРЕСВЕТИЯ ЛУДВИН 1936" (Тук описах едно страшно събитие от живота на светеца, защитник на кънкьорите и то по една дърворезба от 1448 година и по-късно често си служих с картини, особено на Бройгел.)

Е добре, дори и да съм бил луд. Гледано от тази перспектива, смелостта на тези програми наистина граничи с лудост, но какво от това? Луд или не, все повече хора посещаваха моите ревюта. Може би те невинаги съумяваха да различат конския скок от огненото премятане, падането от някакъв планински връх от въртежа на вечната машина, но какво от това, ако те със своята очарована душа и омагьосани сетива разбираха, че тук, пред тях, върху бездушната повърхност на леда, се разгръща борба на живот и смърт, борба между свръхчовешката имагинация на артиста и една жилава чужда реалност, която той желае да покори. А това наистина е убийствена борба. Опитайте се, дори и без кънки, да бъдете кон, който прескача триметрова бездна пълна с вода, като при това запазите еластичността на тялото си до изтънченото потрепване на напрегнатите крайници. Опитайте се, пързаляйки се да се изкачите на Мон Блан. Опитайте се най-после да се запалите като ракета, да се издигнете нагоре и се разпръснете като огнено кълбо на парченца по земята, при това загасени! Опитайте!

Всъщност, вестниците единодушно хвалеха моите ревюта. С неумерени оди възхваляваха техниката, въображението, подвижността, изтънчеността, свежестта, силата и най-много умението, с което поставях всичко това в служба на развеселяването на притиснатия от войната и бедите народа (по-късно това ми беше приписвано като най-голям грях).

Със своите скокове и падания Икар Губелкиян внесе в запушеното кръвотечение на кънкьорското умение спасоносни обновителни сокове. Икар Губелкиян направи топло и достъпно едно изкуство, което бе поело студенината на леда. Икар Губелкиян откри нова епоха в историята на художественото пързаляне! Бъдещите правила и стандартите на International Skating Union няма да могат да пренебрегнат това!

Сега бях "Крал на леда", "Крилатият Икар", но най-често "Летящият арменец". С еднакъв успех гостувах в Берлин, Париж, Стокхолм, Цюрих и Хелзинки, а посещението в Рим беше отложено само защото съюзниците влязоха там преди мене. Устройвах ревюта с благотворителни цели, представления за германската войска и тържества за учениците. Огненият обръч все по-силно се стягаше около мене. Наоколо се рушаха горящи градове. А аз живеех в студената сянка на леда, като на някакъв откъснат леден блок, който мъчително си пробива път през пламенните кръгове на войната.

И докато траеше тази гротескна слава (каква е тази слава, която почива върху безбожното извращаване на изкуството, върху присмехулното унижение на неговия дух?) аз изгарях от неутолима жажда за чистото съвършенство, за което бях предопределен и способен, за ненарушаваната от тези проклети падания хармония. За хармонията, която моето подготвено тяло би извайвало на ледения полигон. Мечтаех за прекрасни, неповторими, невероятни, грандиозни, но все пак реални фигури върху леда, които не биха загинали позорно в тежкото падане или в някаква предварително обмислена унизителна грешка. Веднъж сътворени, тези фигури биха продължавали безкрай, биха изграждали затворени като яйце херметични светове на съвършенството, които каменният лед не би могъл да смаже. Представях си стройни движения, изваяни форми - готови още в мига на раждането си, фигури на всемогъщото въображение, хореографски творения, които не подлежат на поправка, а още по-малко на разоряване, неизмерими скокове, чиято хармония би компенсирала скромността на преодоляното пространство. Виждах Икар Губелкиян във вечно движение върху леда. Движение, което по своята простота и завършеност би напомняло божествената неподвижност. Виждах го, освободен от суспензориума, в който като в бинт, трябваше да придържа задните си части и своите тестиси. (Този суспензориум, тази подплатена с памук торба, която ме пазеше от нараняване, макар че в края на краищата не можа да ме защити от неговата окончателна последица - лудостта, беше постоянен източник на страдание. Щом влизах в гримьорната тя ме подсещаше за бедната роля на клоуна. Суспензориумът беше видим символ на падението ми, така да се каже моят "благороднически" герб. И макар че сега лежа в някакъв вид суспензориум, този път от гипс, той изобщо не ми е така неприятен. Напротив, той е моя гордост, доказателство за бунта, реабилитиран благороднически герб.)

Не, приятели мои, в душата си аз никога не съм се примирил с почетното, но недостойно място, което заемах в класацията на европейските майстори на художественото пързаляне. Никога не съм се чувствувал част от нея, никога не съм я признавал за своя. Аз не престанах да се съпротивлявам, дори по време на криза, на мъчителни душевни терзания, на необузданите вътрешни борби, за които писах, когато в историческите пантомими и в свободните фантазии намирах временно облекчение и ми се струваше, че най-после съм взел съдбата в свои ръце, приел позора си като форма на живот. Винаги съм си казвал, защото нямах с кого да споделя мъката си, винаги съм си казвал: това няма да трае вечно, Губелкиян, това е неестествено, един ден всичко ще се промени. Ще дойде ден, Губелкиян, ще дойде твоят ден.

И той дойде. За него обръщам шестия и предпоследен лист в книгата на моя живот. Този лист е може най-страшният от всички, които съм обърнал досега, но с него започна изкуплението и затова ми е по-скъп от всички други.

<<< || >>>

 

 

© Борислав Пекич
© Ася Тихинова-Йованович, превод
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 25.05.2002
Борислав Пекич. Успението и падението на Икар Губелкиян. Варна: LiterNet, 2002

Други публикации:
Борислав Пекич. Успението и падението на Икар Губелкиян. // Съвременник, 1992.