Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни
В ПАМЕТ НА У. Б. ЙЕЙТС
web
I
Изчезна той във вихъра на зимата:
поточетата бяха вледенени, летищата - почти обезлюдени,
и сняг обезличаваше обществените статуи;
живакът падна във устата на умиращия ден.
Единни са наличните ни данни -
денят на неговата смърт бе мрачен и студен.
Далеч от болестта му
сновяха вълците сред иглолистните гори
и селската река не се увличаше от модните пристанища;
скърбящите езици
спасиха стиховете от смъртта на техния поет.
Това за него бе последният следобед като себе си,
следобед на болногледачки и на слухове;
провинциите на плътта му се разбуниха,
площадите на мисълта му бяха пусти,
нахлу в покрайнините тишина,
потокът на страстта му спря; той стана своите поклонници.
Сега е пръснат сред стотици градове,
докрай потънал в непозната обич,
да търси щастието в други лесове,
и според чужд закон на съвестта да го накажат.
Словата на мъртвеца
ще се менят в утробата на живите.
Ала в значимостта и във шума на утрешния ден,
във който брокерите като зверове реват насред арената на Борсата
и бедните ще изтърпяват своите добре навикнати страдания,
и всеки в клетката от себе си ще е почти уверен в свободата,
и само две-три хиляди за този ден ще мислят,
тъй както мисли се за ден, във който нещо нетипично си направил.
Единодушни са наличните ни данни -
денят на неговата смърт бе мрачен и студен.
II
Ти беше глупав като нас; и дарбата ти всичко надживя:
средата на богатите жени, телесния разпад,
и себе си. Безумната Ирландия те нарани и тласна към поезия.
Сега Ирландия все още има лудостта си, своя климат -
поезията не прави нищо: оцелява
в ливадите на своето създаване, където
не ще нагазят никога директори, тече на юг
откъм плантации за самота, тъги и суетни,
сурови градове, в които вярваме и гинем; оцелява -
такъв вид битие - слова.
III
Земя, ти приеми достойно днес:
във мир да легне Уилям Йейтс.
Да легне корабът Ирландски
от своята поезия изпразнен.
В кошмара тъмен и непроницаем
днес всяко куче на Европа лае,
а живите народи са смълчани,
от своята омраза приковани;
Наднича умствено падение
от всякое човешко изражение
и океани мъка дремят
във всеки поглед вледенени.
Върви, поете, все нататък -
до дъното на тъмнината;
гласът ти, що предел не знае
към радост да ни приласкае;
И тъй, отглеждайки поеми,
ти злото със лозя заменяй;
възпей човешкото падение
със горестно въодушевление;
от пустошта насред гърдите
да рукнат вади лековити,
затворен в дните - негови окови,
учи свободния човек да славослови.
© Уистън Хю Одън
© Стефан Радев, превод
=============================
© Електронно списание LiterNet,
31.01.2019, № 1 (230)
|