СКИТАЛЕЦЪТ

web

Съдбата е тъмна и по-дълбока от морското дъно.
Стоварва се върху човека
напролет, когато разцъфват цветята нетрайни,
като лавина от планината се спуска;
той трябва своя дом да напусне,
не може ръка нежен облак да го спре;
и върви той,
през гори и засади минава,
странник сред странници в необятно море,
дом на риби, водата го дави;
на склона самотен говори
край бързея в скално корито,
той е птица на камъка кацнала, неспокойна.

Вечер клюмва глава уморено,
и сънува дома си -
от прозореца му махат, посрещат го с радост,
в леглото жена си целува;
но се събужда да види
птичи ята с имена непознати,
а през вратата дочува как други се любят.

Запазѝ го от вражески плен,
тигър насреща му да не изскочи,
пазѝ дома му,
дома му тревожен, където дните броят,
от гръмотевици го пазѝ,
да не потъне в разруха;
неяснотата със сигурност замени,
дай му радост, у дома го върни,
с деня идващ да е щастлив, с изгряващата зора.