IN MEMORIAM: УЕЙН БУУТ

Йордан Ефтимов

web

На 10 октомври на 84-годишна възраст си отиде един от онези литературоведи, до които за жалост българската култура само се докосна, чиито книги така и не са преведени на български и чиито идеи със сигурност биха ни изглеждали странни, ако ги познавахме. У нас името му се появи в текстове на проф. Никола Георгиев, например в "Мълчаливи диалози в литературата" и в "Как е съшит "Шинел" на Гогол" - в единия случай по повод мнението на Буут, че деконструктивизмът е емоционална реакция и има малка познавателна сила, във втория - с лека хапливост по отношение на класификациите му на видовете проза според разказвача.

Ако беше познат тук, щеше да минава едва ли не за изкопаемо. Затова дори англицистите не се ласкаят да го цитират.

Буут наистина бе един от най-влиятелните консерватори в американската академия. Тръгнал от мормонско семейство в Юта (през младежките си години дори мисионерствал в Пенсилвания), той посвещава живота си на Чикагския университет, където през 1961 г. излиза най-известната му книга - The Rhetoric of Fiction. По това време т.нар. New Criticism е господстваща доктрина с нейното настояване за автономията на текста, отхвърляне на значението на историческия контекст и на авторовите намерения по отношение смисъла на произведението. Буут е повлиян - и книгата му е изградена върху серия от внимателни вглеждания (т.н. close reading) на подбор от големи романи, за да се достигне до една систематизация, в която отношенията между автор и разказвач са централни. Измежду любимите му понятия е "ненадеждния разказвач" (unreliable narrator), с което той означава променливостта и изменчивостта на разказвача в някои видове проза. Буут говори за реторически стратегии, с които романите манипулират читателите си, за да предизвикат различни реакции у тях. По този начин той настоява всъщност на това, че литературоведът трябва да се интересува от етоса на творбите. Дори създава определението "етическо литературознание", където поставя до себе си Ерик Доналд Хирш и Джеймс Фелан.

The Rhetoric of Fiction е не само един от жалоните при изследването на художествената проза - наред с "Типични форми на повествователното изкуство" на Щанцел, "Прости форми" на Жол, "Възхода на романа" на Уот, "Мимезис" на Ауербах. Това е ужасно привлекателна книга, чиято полемична структура само би могла да разпали желание за научен диалог и спор не само у студентите. Преди изобщо да премине към темата за разликата между разказване и представяне (чрез материал от Филдинг и Стърн) или към онази за контрола на дистанцията между автор и разказвач (Джейн Остин), в една широка встъпителна част той предлага своя коментар върху няколко аксиоми на романа: "Същинските романи трябва да са реалистични", "Всички автори трябва да се стремят да бъдат обективни", но и например "Истинското изкуство игнорира публиката".

Реториката се появява в неговото творчество благодарение на наставничеството на Роналд Крейн (на когото е посветена The Rhetoric of Fiction) и неоаристотелизма, фокусирани върху сюжета и характерите. В The Rhetoric of Fiction се появява и "имплицитният автор", представителството на реалния автор в творбата. Без това понятие едва ли щеше да е възможно онова за "имплицитния читател", станало централно за Волфганг Изер, но използвано още от Буут - за него това е читателят, "създаден от творбата".

След знаменитата първа книга идва не по-малко прочутата A Rhetoric of Irony (1974), изследване на иронията, което не само историзира понятието, но и отговаря на въпроси от типа защо например иронията на Джонатан Суифт е неразбираема днес.

През последните десетилетия от живота си се занимава с реторика на религиозния дискурс, израз на което е книгата The Company We Keep: The Ethics of Fiction (1988). Публикува много текстове, в които обяснява значението на гледната точка на самия изследовател. Себе си поставя в позицията на отблъснат от догмàта на религията, но превързан към моралните й императиви. Един от онези, които винаги подчертават собствения си хоризонт, Буут размишлява върху разказа за теодицеята през очите на баща, чийто 18-годишен син умира при нещастен случай - автомобилна катастрофа.

Още като младеж светогледът му е твърде открит, особено на фона на средностатистическия американски християнин. В една статия, публикувана неотдавна в мормонско списание и лесно намираема в интернет, Буут обяснява как след като прочел "Одисей" на Джойс по време на своя мисия като мормон, решава, че това е "най-мъдрият и сложен роман, писан досега".

Седем години след пенсионирането си Буут издава книга, възпяваща аматьорството, вдъхновена от опита му да се научи да свири на чело, когато е на 31-а: For the Love of it: Amateuring and its Rivals (1999). Самата дума "аматьор" произлиза от латинската дума "обичам" (amare), подчертава Буут. И разказва как 40 години свири в дилетантска струнна камерна формация и това е сред най-големите богатства на живота му. Тази му книга е може би най-успешната от пазарна гледна точка и му донася популярност извън професионалната общност.

Буут е един от основателите на знаменитото списание Critical Inquiry, а през 1981-82 г. е и председател на Асоциацията на американските филолози (MLA). През 1968 г. студентските вълнения го заварват като декан и никак не е случайно, че тъкмо той е един от онези литературоведи хуманисти, който полага усилия да обясни границите и нуждата от плурализъм. Съвсем естествено за възгледите му, той отдава яростността на конфликта на неразбирането, на невъзможната комуникация. Десетилетие по-късно пише Critical Understanding: The Powers and Limits of Pluralism (1979). Безценен с оглед преподаването на литература, Буут може да осмисли ценността на литературата като учебен предмет.

Литературовед, който би бил гордост за всяко добре темперирано общество и чиято загуба е осезаема дори там, където присъствието му е ефимерен намек.

© Йордан Ефтимов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 05.11.2005, № 11 (72)