Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

НЕ ВСЯКО МАГАРЕ Е БУРИДАНОВО

Йордан Ефтимов

web

Валери Стефанов. Изгубените магарета. София: Стандарт, 2005Първата белетристична книга на проф. Валери Стефанов се появи в контекста на две събития. По една от националните телевизии бе излъчен филмът на Роман Полански “Деветата порта” по романа на Артуро Перес-Реверте. История за смъртоносната мощ на книгата. За близостта на антикваря с магьосника. За скритото знание, което може да донесе само неприятности на обикновените хора. В ръцете на героя на Джони Деп, търговецът на редки книги Дийн Корсо (деканът битник?), попадат запазените само три екземпляра на една книга. Всъщност всеки екземпляр е уникален, защото съдържа по три гравюри, създадени от самия Луцифер. Бях гледал филма и преди (произведен е през 1999 г.), но сега неговата възхвала на магическата сила на книгите ми се стори необходима и своевременна. Макар и диаболична.

Второто събитие е, разбира се, дискусията в “Култура” и в Литернет между Милена Кирова и Милен Русков, в която се включиха вече Ангел Игов и Владимир Трендафилов. Дискусия около един постмодерен роман мистификация, наречен “Джобна енциклопедия на мистериите”. Дискусията има няколко точки, в които ме предизвика. И все пак основното в нея се оказа статута на постмодерната мистификация.

Трябва да призная, че на мен този фон на “Изгубените магарета” ми изглежда естествено усилващ ефектите на книгата. На него още по-ясно личи каква е целта на романа, докъде тя е изпълнена, къде е прехвърлила замисъла си.

Мистификацията в “Изгубените магарета” толкова бързо е дезавуирана от един пролог, озаглавен “за разказите” и от първата глава, първия “свитък”, че не бихме могли да разчитаме на ефектите на мистичното четиво. Дезавуирана е с помощта на рефлексията и затова може да се каже, че мистификационната рамка само е цитирана, тя е нещо като знак за литературност, а не подвеждащ по-лековерните читатели трик. Защото ясно е: не Перес-Реверте е роднина на Валери Стефанов, а само Умберто Еко. Романът в случая е привлекателната форма за едно философско съзерцание, а не хитроумен механизъм за събиране на парите на любителите на сензации. “Изгубените магарета” е дотам открит, че посочва източниците на вдъхновението си.

Добрата литература се пише от смели хора. От автори, които не се притесняват да засегнат най-сложните проблеми, да дадат своя версия на най-значимите за всички сюжети. Ето че един професор по история на българската литература се осмели още в първата си белетристична книга да разкаже отново основния евангелски сюжет. Да го допише. Да размишлява свободно върху него, без да се притеснява от невписването в каноничните традиции. С това проф. Стефанов застава в позната редица до Лев Толстой, Чарлз Дикенс, Дейвид Лоурънс, Робърт Грейвз. Или по-скоро до съвременни автори като Никос Казандзакис, Гор Видал, Норман Мейлър и Жозе Сарамаго. Не до българските си колеги, защото досега у нас малцина са посмявали да посегнат да преразкажат през нови очи живота на Спасителя, а когато са го правили, е излизала пошлотия.

Евангелският разказ е нужен на Валери Стефанов само за да изрази по-популярно онова, което го вълнува във връзка с човешкия характер, доверието и съмнението, самочувствието и скромността, фалшивия и истинския живот. Като казвам, че Исус е сред героите му, донякъде лъжа, защото християнските догми не са предмет на обсъждане в книгата, а самият Исус не ни е представен по друг начин, освен като наблюдаван от другите. Те са истинските герои. Героите в тълпата, безименните. Всички ние.

Така че “Изгубените магарета” не е светотатствена книга, нито ново “разследване”. Нейната тема? Най-великото събитие в живота. Как си го преживял и какво после си склонен да си спомняш, а и какво си способен да разкажеш на другите за него.

Но също така и смисълът на писането. Борбата с ентропията. Видовете търсене на истината. Тези процедури се оказват три имена на едно и също действие.

Книгата е представена като уникално издание, уж купено от антикварна книжарница във Виена. Без автор. Или по-точно с много автори. Валери Стефанов уж само е написал уводните думи, в които обяснява какво знае за това антикварно издание. След което в седем “свитъка”, тоест глави, представени като написани от различни автори, в различни градове и епохи, ни разказва все за ослицата и ослето и мястото им като наблюдатели или герои в понякога истински библейски екшън. Защо? За да можем да видим какво правим сами.

Например ето го Исус, качен от Пилат отново на магарето, за гавра. Бит, унизен. И уж през очите на един от по-малкоизвестните ученици на Спасителя, Филип, е предадено какво се случва:

“Никой не викаше “Осанна!”. Мълчаливо стояха всички. И нелепост виждаха в гледката, и лицата им го издаваха. Гледаха как краката на Рави висят смешно, а кръвта бе изцапала дрехата му. Вчера не беше така! Беше съвсем друго!”

Да, ние не сме предатели. Днес нещата изглеждат съвсем иначе! Това са думите на всички, изведнъж осъзнали риска.

Постижението на книгата е в отличния стил, в значимостта на казаното, казано обаче в онзи ред на дискурса, който ни уверява, че думите лекуват. “Изгубените магарета” не е роман с такава постройка, която да го превърне в бестселър. Но и стилът му съвсем не е прелъстителски. Езиковото предрешване никога не е прекалено и дори там, където е било нужно да се маркира евангелския стил, това е направено много умерено и ненатрапливо. А да си признаем, българският исторически роман често натрапва една прекалена патина.

“Когато влязло в Йерусалим, магарето, на чийто гръб яздел Рави, правело всичко, което било по силите му, за да остане в неизвестност. Веднага след като кресливата група мъже влязла в храма, то предвидливо напуснало града и се отправило в неизвестна посока.” Така пише Валери Стефанов. И ако питате мен, философският роман трябва да изглежда точно по този начин. С добро чувство за хумор, с лекота. В “Изгубените магарета” има няколко сцени на блестящ хумор. Сред тях е например разказът за намирането на ослицата от учениците. Селянинът, от когото искат да я вземат, ги припознава като магарекрадци, но истинското му възмущение идва в мига, когато му предлагат пари - и то повече от необходимото. Какви са тези непознати, които искат магарето толкова настървено?

Да се върна към спора за постмодерния роман. Със сигурност авторът на такъв тип книга е изправен пред Буридановата загадка. Asinus Buridani inter duo prata. Буридан написал, че ако пред едно магаре поставиш на равни разстояния от него две купи със сено, то няма да може да се реши към коя да тръгне и в крайна сметка ще умре от глад. Не е така. Възможно е да запазиш философската загадка, без да жертваш езика. И “Изгубените магарета” е пример за това. Валери Стефанов е тръгнал без задръжки към интересуващите го притчи, а езикът просто е вървял неотлъчно с него. Смятам, че ако беше опитал да направи по-остросюжетна книга, щеше да сбърка. Сега пред нас е том с отлична проза, който ни припомня големи морални параболи.

Най-важната от тях е за многото версии на един разказ. Коя е вярната. И авторът на “Изгубените магарета” измисля сектата на Синхронизаторите. Това са онези, уплашени, че светът се развива в нарастващо безредие, които пишат, за да създават отрязъци подреден свят. Това е касталската утопия на един от най-внимателните читатели сред литературните ни историци днес. Има световен заговор и той е заговор на доброто.

“Изгубените магарета” е една от най-добрите български книги на 2005-а година. Препоръчвам я на всички, които търсят духовно наставничество. И визията им за историята е, по формулата на Джон Барт в “Дуниазиада”, трагически оптимистична.

 


Валери Стефанов. Изгубените магарета. София: Стандарт, 2005, 250 с.

 

 

© Йордан Ефтимов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 10.02.2006, № 2 (75)

Други публикации:
Литературен вестник, № 2, 18.-24.01.2006, с. 4.