Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ТАЙНИТЕ ШЕДЬОВРИ НА 90-ТЕ

Йордан Ефтимов

web | Литература в дискусия

Когато мислех за днешната ни среща, се спрях на заглавието “Тайните шедьоври на 90-те”, защото то най-добре може да изрази една ситуация, в която литературните произведения днес получават своята оценка, своята, ако се изразя малко по-научно - с едно понятие от социалната психология - валоризация, своето признание - ако пък използвам едно “по-класическо” за българската хуманитаристика понятие. Накратко - това е ситуация на много по-тесни и несвързани помежду си общности. И още тук искам да посоча, че аз няма да изброявам имена, да правя списъци с автори и творби и т.н. Напротив - ще стане дума (не смея да употребя по-силен израз от този, подчертаващ, че само се повдига тема и нищо повече) за тенденции и процеси, за онова, което се случва, което е в динамика.

Ако може да се опише по някакъв начин преходът между 1980-те и 1990-те години преди всичко в плана на промените на литературните институции, можем да се опрем на появяващи се все по-често напоследък текстове или по-точно - на блокове от статии от различни литературоведи, които, използвайки различни понятия, разказват за промяната, за прехода от централизация към децентрализация на литературния живот в България. Споменавам тяхното съществуване, за да отбележа, че ще имам предвид и тях, не само защото не съм бил пряк участник в литературния живот през 80-те години, а и защото има няколко сериозни аналитични опита върху процесите в литературата през 80-те и 90-те години. Въпреки че не съм бил участник, както вече казах, имах възможност да наблюдавам инерцията, която задържаше нещата още няколко години в едно статукво и след политическата промяна през 1989-90 година. Тази възможност на свой ред ми дава ясната представа за съществуващата разлика - разлика първо антропологическа, засягаща живота на литераторите, на занимаващите се с писане. А след това и социологическа разлика. И, разбира се, една разлика в посока на самия вътрешен живот на литературата, на поетиките, на интересните фигури, изобщо - на развитието на българския език в литературата.

Не знам дали в някои от курсовете, които сте слушали, е ставало дума за делението, което френският семиолог, както се определя сам, Ролан Барт прави между вътрешна и външна история на литературата. Аз се интересувам и от двете и ми се струва, че повечето от българските литературни историци се интересуват и от двата вида история.

Барт нарича вътрешна история на литературата именно историята на сменящи се поетики, диалогът в схващанията за това как трябва да изглежда персонажът, как трябва да изглежда разказването, трябва ли да има разказване, динамиката на жанровете и т.н. Тази история, от друга страна, се занимава с отношенията на литературните произведения едно към друго, с отношенията им с произведения, които не се считат за литературни, но също са текст, както и с диалога им с произведения на други изкуства.

Външна, на свой ред, е историята на създаването на творбите, забраната на едни творби, възхвалата на други, награждаванията, враждите и предаванията на щафетата между писателите, какви библиотеки са имали, какви политически позиции са заемали. (В крайна сметка - външната история на литературата е между наградата и забраната, които се считат за двата полюса в оценката на една литературна творба.)

Това припомняне е важно, за да навлезем в темата.

Епохата на “развития социализъм” се отличаваше с една много стройна наглед структура на литературни институции, която беше силно централизирана и чиито разклонения обхващаха максимално широк периметър. Съществуваха централни литературни издания, между които казионният “Литературен фронт” (основен орган на Съюза на българските писатели), публикуването в който е престижно и вече те “прави” писател и поет. Тоест - ако имаш публикация там, означава, че спокойно можеш да се наричаш писател. Съществуваха и други издания - обемисти списания в столицата, списания в провинцията (алманах “Струма” в Благоевград, списание “Тракия” в Пловдив, алманах “Море” в Бургас, “Простори” - във Варна, “Мизия” и т.н.).

В тази йерархия не беше недостойно да публикуваш в едно списание като “Струма”. Но все пак беше по-малко значимо - т.е. считаше се, че това е орган на местната писателска организация. По този начин, чрез списанията, литературата беше много ясно и видимо йерархизирана. Имаше си автори на “цяла България”, имаше си автори, признати на локално ниво.

От началото на 90-те години тази структура се измени радикално дори в плана на изданията. Измени се и заради това, че самият този орган на Съюза на писателите се превърна в частно издание - издавано от фондация, регистрирана на имената на десетима писатели; смени си името - стана “Литературен форум”. Известно време, в началото на 90-те, този вестник съществуваше като издание, което да предлага нов прочит на българската класика и да лансира нови творби - но умерено, с акцент върху автори, стартирали през 60-те години. Така да се каже, това беше едно центристко издание за литература (поне в първите няколко години на т.нар. “преход”). В средата на 90-те вестникът вече ползваше маската на негласен орган на новоучреденото Сдружение на българските писатели. Една скоба - както е със синодите и много други сфери - писателите също се разделиха в различни писателски организации и в момента има повече от пет - на Свободните писатели, на такива към “Подкрепа”, на Независимите - да не ги изброявам всички. Най-големите две организации обаче (по брой членове изобщо и по брой авторитетни членове) са Съюзът на българските писатели, наследник на казионната организация - единствената по времето на социализма, и алтернативното му, основният му опонент, “седесарското”, казвам го в кавички, Сдружение на българските писатели. “Литературен форум” се опита да се превърне в орган на това Сдружение, или поне да използва името на Сдружението като оправдание за своето съществуване, казано по-широко, а иначе - за да се финансира например и т.н. Вестникът спря да съществува през лятото на 2002 година. Всичко това - от гледна точка на външната история на литературата.

Междувременно, още през 1990, по-точно - в началото на 1991 година, се появи ново седмично издание, “Литературен вестник”, което отначало беше правено от Едвин Сугарев, Владимир Левчев, Малина Томова, Ани Илков, Румен Леонидов - кръг от 35-40-годишни тогава литератори, повечето от тях без издадени книги или с книги, публикувани в самия край на 80-те години. По-съвременно уж мислещи писатели... Казвам уж, защото по-съвременно в крайна сметка е преди всичко една представа за това кое ще наричаме съвременно и кое ще наричаме консервативно; една представа, която може да си я имаш, но да не бъде споделяна от други; представа, която в съответен исторически момент може да бъде общосподеляна... Вероятно литературните историци след години ще гледат по съвсем друг начин на тези събития.

От гледна точка на Бартовата вътрешна литературна история всички тези представи за консерватори и модерни, за архаисти и новатори (“новатори” е понятие на руския формалист Тинянов, което той употребява за времето на Пушкин и според което “новаторите” са Пушкин и кръгът привърженици на английския романтизъм в руската литература от началото на ХІХ в.). Значи, понятието архаисти също го поставяме в кавички, тъй като те, най-малкото нямат нищо общо с архаиката. Консерватори и либерали, анархисти и казионни - така се етикираме ние. Но от гледна точка на вътрешната история на литературата просто става дума за актуализиране на похвати, които са добре известни и на които само конкретният исторически момент придава някакво значение, някакъв смисъл и оценка и ги конфигурира по определен начин. Но те така или иначе са съществували в историята на словесността в предишните векове. Накратко - “Литературен вестник” обедини по-модерно мислещите, експериментиращите с езика творци, тези, които предложиха различна представа за литературата, която след малко ще опиша. Това издание в началото (около две години след създаването му) съществуваше като издание, свързано организационно и финансово с “Демокрация”. (Трябва да се посочи, че в началото на 90-те възникнаха много вестници - българската преса се промени радикално след социализма, появиха се десетки нови издания, които бързо се ориентираха спрямо политическите полюси - най-четените вестници доста време бяха “Дума” и “Демокрация”. Едва от 1996 година насам живеем във времето на ВАЦ-овите издания и на опитите на някакви други частни издания и вестници да се конкурират в областта на всекидневната преса. Ако днес “24 часа” и “Труд” ни изглеждат почти единствените вестници, тотално наложени на пазара, само преди 10 години изобщо не беше така; хората бяха, както днес се изразяваме донякъде неправилно, “политизирани” и четяха или “Дума”, или “Демокрация”.)

“Литературен вестник” беше нещо като седмично издание за култура на “Демокрация”, след това премина на принципа да бъде издаван от частна фирма, която се подпомага от различни фондации и проекти - не само от фондациите на Сорос, които са много добре известен инструмент за финансиране на българската култура и литература, а и от холандското правителство, от австрийската Kulturkontakt и т.н. Все институции (по-специално последните две от посочените), които са финансирани от данъкоплатците в отделната държава, но които отделят средства за проекти в различни части на света за установяване на културно влияние (съвсем не в най-буквалния смисъл на думата). За да поясня защо казаното за влиянието не трябва да се разбира в буквален смисъл, ще дам един пример. Предаването за книги, което водех в Radio France International в продължение на пет години, изобщо не беше предаване за френските книги. Просто французите даваха пари да правя предаване за книгите, които считам за интересни и ценни. Но това, че на всеки 15 минути, четири пъти по време на предаването, се излъчва сигналът на Radio France International, е предостатъчно, за да обвърже и оправдае този разход на средства. И така - “Литературен вестник” съществува и до ден-днешен.

След като “Литературен форум” се отдели от Съюза на писателите, стана независим, а дори след това започна да гравитира около Сдружението, СБП се нуждаеше от свой орган и създаде вестник, “Български писател” - също седмично издание. То просъществува няколко години и след спирането му беше наследено от ново издание на СБП, което се нарича “Словото днес” и все още излиза. Ако го сравним с “Литературен вестник”, изданието има четирицветен печат и по-добър вид (в графично отношение). “Словото днес” продължава да бъде схващано като изданието на консерваторите, на тези, които защитават “традицията”. Отделен е въпросът каква е тази традиция.

През 90-те години започнаха да излизат и множество списания с различни идеологии, мисия и концепции. В началото на този период например излязоха няколко експериментални списания, между които списанието за визуална поезия “Свеп”, издавано в Пловдив от Веселин Сариев. В много малко бройки, ако не се лъжа - стотина екземпляра... То е артефакт - всеки отделен екземпляр имаше някаква уникалност на отпечатъка; аз самият не притежавам това списание.

През 90-те излязоха и няколко списания, които представляваха ретропроекти. Както в сферата на политиката бяха уж възстановени Радикалдемократическата, Демократическата и др. партии; някои от тях от времето на Стефан Стамболов. Те бяха възстановени като имена; беше невъзможно да имат същата политическа доктрина и визия след толкова много години на промени в икономиката и политиката на България за този един век. Така беше и в сферата на литературата. Появи се например сп. “Нов Златорог”, което нямаше нищо общо със стария “Златорог”, освен че създателите му искаха да направят списание ментор, списание, което да даде възможност да се “отсее зърното от плявата” на всички нива. Някой млад ултрарадикален експериментатор също можеше да проникне в “Нов Златорог”, но само ако е най-добрият измежду радикалните експериментатори. Много консервативни автори на произведения, като оди за родината например, също можеха да бъдат публикувани. Но пак най-добрите от тях. Поне такава беше представата на създателите му, сред които поетът Кирил Кадийски, същият, който от есента на 2004 г. е директор на българския културен дом в Париж.

Създадоха се и други подобни списания - “Стрелец”, което се опитваше да възстанови традициите и експериментите на сп. “Стрелец”. Списание, което ние, филолозите, свързваме с имената на А. Далчев, Д. Пантелеев, К. Гълъбов.

Ретропроектите не просъществуваха.

Наред със “Свеп” се появи експерименталното издание на Иван Методиев “Нава”. Той измисли дори цял нов жанр - нава; твърдеше, че ние си имаме наше си хайку, българско, което е нава-та и което е двустишно. Методиев смяташе, че това импонира на българина, това едва ли не му е в кръвта - да изказва в двустишие своите най-дълбоки мисли. От това списание излязоха само няколко броя - 5 или малко повече...

В края на 90-те се реализира един много интересен проект - “Български месечник”. Редакторите му, поетите Румен Леонидов (напоследък и политик) и Ани Илков, и белетристът Емил Андреев казваха: “Ние ще направим едно литературно списание, което ще е за интелигенцията в най-широкия смисъл на думата”. И в един манифест в първия брой бяха написали, че списанието ще се чете и от лекарите; т.е. не само от литератори и философи, а от всички, които обичат да четат, макар словото да не им е чак толкова професионално близко. И публикуваха текстове, които смятаха, че са едновременно и литература, и са максимално популярни за по-широк интелигентски кръг. Просъществуваха около 3 или 4 години.

През цялото това време, за което говорим - от 1991 година насам, постоянно се интересувам от кухнята на литературните издания и знам степента (социологически измерено), до която тези проекти бяха ефективни и истински. Например “Български месечник” продаваше около 250 екземпляра в най-добрите си моменти. И това - за списание, което твърдеше, че е за всички. Наистина, в него излизаха текстове, които не бяха литература - имаше народопсихологически, антропологически; излязоха размишления на Блага Димитрова за съвременния балканец и българин и т.н. Много се публикуваха утвърдени автори. Въпреки това, тиражът беше сходен с тиража на експерименталните издания.

Друго едно издание с идеологията на ментор - “Сезон”, което беше списвано от Иван Теофилов и Силвия Чолева и също гледаше назад към “Златорог” като модел, пък продаваше по стотина броя.

Защо се получи така?

Решителната промяна, според мен, между епохата на социализма и епохата, в която ние живеем в последните 15 години, е преди всичко промяна на ролята на литературата и словесността. Социализмът беше едно време, в което литературата изпълняваше различна социална функция. Тя беше социален посредник, който беше изместен от други посредници през 90-те години и на първо място - от медиите. Тоест, ние живеем в едно пространство, в което четем много повече вестници или гледаме телевизия, докато 80-те години са били времето, в което хората са чели книги, поради липсата на медии. Значи, до края на социализма националната телевизия имаше два канала. Единият започваше да излъчва в пет часа следобед и свършваше в 12 вечерта. Този пък, който после стана “Канал 1”, бившата Първа програма, излъчваше 2-3 часа сутринта и след това следобед. Между другото, в някои съседни страни беше и по-зле - Румъния имаше един-единствен канал, който излъчваше 2 часа дневно. И затова, когато преди 3 години участвах в една международна конференция в Румъния, установих, че моите връстници, хората, които са около 30-35 години и се занимават с литература, езикознание или антропология в Румъния имат страхотни спомени от детските и спортните предавания на българската телевизия. И някои от тях се разплакаха, когато им изпяхме “Зайченцето бяло”. По-възрастните хора пък знаят до ден-днешен спортни понятия и изрази. Една психолингвистка ми се похвали, че знае само едно българско изречение: “Голът е нула на нула”. Така го е запомнила.

Така или иначе, през 90-те възникнаха, избухнаха, така да се каже, медиите. Първо вестниците, след 1993 - радиата, от 1999 година насам - телевизиите (имам предвид нарастването на броя на ефирните с национален обхват).

Това отне от литературата функцията на социален отдушник, тя не е единственото средство, чрез което някакви хора да се разпознават като алтернативна общност. Отново има алтернативни общности, но те са различни, не политически. Освен това, ролята на литературата в изграждането на индивида като комуникативна единица също е различна. В наши дни не само че не е толкова престижно, колкото е било при социализма, да влезеш в определени структури и да бъдеш институционализиран като писател, а днес просто се изискват различни комуникативни възможности от всеки един от нас. И ние сме свидетели как доста хора, които не могат нито да говорят, нито да пишат, имат добро социално положение. За какво тогава да се стараем, така да се каже, да развиваме своите комуникативни възможности?!

Да не говорим в чисто социологически план - епохата на социализма все пак е време, в което определен кръг от автори могат да съществуват от писателски труд. В наши дни ситуацията е коренно различна. Днес от поезия например не може да съществува абсолютно никой. От текстове за песни - да. Но пак не повече от 2-3 души. Най-известният случай например е Надежда Захариева, автор на над 1000 текстове за песни. И най-изявените поети, признати за живи класици, както се казва, дават своите ръкописи на издателства, които искат просто за престиж да имат заглавие от този автор в поредицата си (срещу много малък или в повечето случаи - без никакъв хонорар). Не е било така при социализма. Има моменти, при които се достига до заплащане - толкова добро, че е възможно за едно стихотворение да получиш доста добра едномесечна заплата. Между другото, тука само го подхвърлям, тъй като нито имам време, нито съм извършил задълбочено изследване в тази посока, заплащането се отразява и на литературните форми. И една от причините да се развие добре свободният стих в епохата на социализма, е заплащането. И когато заплащат по еди-колко си стотинки (лев, лев и петдесет стотинки!) на стих, тогава Стефан Цанев може да си позволи да напише по една дума на стих, дори по половин - като разчлени думата и я пренесе, за да може да вземе три лева за дума... Държа да подчертая, че в случая не отправям обвинения, още по-малко пък персонални; говоря за една такава социална поставеност на поета и поезията. Разбира се, и при социализма писателите са получавали най-добрите си хонорари от телевизията при екранизация на техни творби. Йордан Радичков и през 90-те години беше автор, който съществуваше добре и заради новогодишните програми, за които пишеше хумористични фрагменти, да ги наречем така, и заради киното, радиотеатъра и т.н. В наши дни с радиотеатъра можем само да се шегуваме... Ще изкажа едно подозрение, което може да опровергаете, ако не е точно. Все пак, едва ли някой от вас си е пускал “Христо Ботев”, за да чуе радиопиеса. Дори и някой от вас да се закълне, пак няма да му повярвам. Тази форма обаче продължава да съществува. Но тя е малко като операта или цирка, ако непременно търсим аналог. Форма, която е изживяла времето си, но все още съществува по инерция. Допускам, въпреки това, че сигурно си има своите заклети привърженици; може би има някои хора някъде в България, които си слушат радиотеатъра много вдъхновено.

Появиха се пък нови медии - през последните години се развихри публикуването в интернет, създаването на интернет-общности, обмяната на мнения в тях, e-zine-те - електронни издания и т.н. Не знам до каква степен обаче те пък са свързани със заплащане. Това е реторично изказване - естествено до никаква. Поне в българското интернет-пространство авторите не получават заплащане за своите текстове.

Тази социологическа страна е важна, но не е единствена за разбирането на литературата на 90-те години. Споменавам я, защото тя също хвърля светлина върху литературните въпроси. До този момент обаче са много малко хората и все още няма нито една книга, която да се опитва да опише този преход на различните нива, на които той се осъществи. Акцентът се поставя върху различни точки в промяната на литературните институции. Доцент Михаил Неделчев например създава понятието лоша обгледимост на литературата. Той говори за това, че в наши дни нямаме добра представа за българската литература, защото е възможно някой много талантлив човек да издаде своя книга в село Щръклево, да речем. И за нея да не научи никой в София, а всъщност това да е страхотна книга. Тази книга може би е страхотна, но като няма читатели и никой не знае за нея, дали е страхотна? То е малко като “има ли отражение в огледалото, когато нас ни няма, за да установим това?”. Значи, ако в стаята има огледало и гардероб, отразява ли се гардеробът в огледалото, когато няма хора вътре. Физиците казват, че се отразявал... Но никога не сме сигурни, че се отразява, тъй като няма свидетели. И сега да отнесем това към книгата - какво значение има това, че тя е страхотна, като няма кой да напише рецензия, няма кой да съобщи за нея на обществото, няма читатели в крайна сметка.

Друг автор пък, визирам поета Иван Цанев, който в израз на недоволство от експериментаторството в някои издания (да речем в “Литературен вестник”), си създаде свое лично понятие - лингвистична поезия. Такова понятие, между другото, съществува на някои места по света и си значи нещо съвсем различно. Той обаче искаше да каже - “някакви млади сега поети си правят безкрайни каламбури някакви”, които каламбури не носят някакво дълбоко послание. Значи - от стихотворенията им ти не можеш да разбереш кое е ценно - да обичаш майка си или Родината, кое е по-важното, да речем, свободната любов или любовта към един-единствен партньор и т.н. С две думи - от стихотворенията не може да се разбере нищо подобно, те са просто някакви игрословици, казваше той и го нарече “лингвистична поезия”. По този начин Иван Цанев се справи, така да се каже, за себе си с някои автори.

Други пък например установиха, че съвременната литература е много по-тясно свързана с университетите. Че много от днешните автори и писатели са преподаватели и в университети или пък държат да имат връзка с университетски преподаватели. Единият случай е ясен - наистина много млади преподаватели започнаха съвсем спокойно да публикуват свои художествени творби, утвърдени професори също. Хрумва ми веднага името на професор Светлозар Игов, който напоследък много активно се изявява като автор на художествени творби, като творец, който публикува дори и пиеси. От друга страна, много автори, които не са академични личности, не са преподаватели или студенти, също започнаха да държат на връзката с университета много повече, отколкото преди е било. Например една авторка като Емилия Дворянова, известна женска писателка, романистка, изключително много държи на това книгите й да имат премиери в университетите. Поддържа връзки с литературоведи, съпричастни към нейното творчество. Значи, това е другата страна на медала - преместване на писането и на професионалното писане към университетските общности.

Как обаче изглежда вътрешната история на литературата? Може би това е най-интересното. Всичко, което до този момент засегнах, е външната история, която е важна - тя показва съдбата на хората. Нали можете да си представите - да получаваш лев и петдесет на стих при средна месечна заплата по-малка от 200 лева, съответно за една поема да можеш да получиш хонорар равен на една месечна заплата, е добре, защото имаш време да се развиваш професионално - да четеш, да превеждаш, да пишеш. Това от една страна. Все пак можеш да се занимаваш само с такъв труд - не си принуден да си огняроинтелигент или както Фокнър и Джек Лондон, които са правили какво ли не... Дежурен си някъде и хвърляш в огнището кюмюр, а междувременно замисляш някаква творба. Фокнър например твърди, че написал “Светилището” за три седмици по време на нощните смени. Как го е направил не знам, но знам, че със сигурност е по-добре да имаш свободно време, за да четеш, да се подготвяш, да пишеш. От друга страна, както правилно отбелязват социалните анализатори, това и разглезва. То със сигурност създава една възможност за търтейство. Някакви хора си осигуряват публикации на определени места.

Тук е мястото да се отбележи и въпросът за контрактациите в епохата на социализма. Контрактации съществуват навсякъде по света, но при социализма тя беше изключително развита и фалшива. Получаваш чрез конкурс хонорар за несвършен труд - в смисъл - за труд, който ще извършиш. Тази система позволяваше много хора да имат много време, което, ако искат, могат да оползотворят за професионално усъвършенстване. Разбира се, тази система създаваше възможност някои хора да получат хонорар за нещо, което никога не написваха. Или пък написваха лошокачествени неща.

Всяка една епоха развива своите жанрове и аз повече няма да навлизам в нарочни социологически детайли, защото при описанието на жанровете и поетиките на 90-те години ще засегна отново социологическата страна на нещата.

Началото на 90-те години беше времето, когато създавайки “Литературен вестник”, хората, тогава смятащи се за млади поети - припомням - тогава 35-40-годишните Владимир Левчев, Едвин Сугарев, Ани Илков, Владимир Трендафилов, Миглена Николчина, Румен Леонидов и др., олицетворяваха новото и експеримента.

Как изглеждаше този експеримент?

На първо място - отказ от ясни идеологически ориентири в творчеството, които са изглеждали неприемливи до самия край на социализма. Например - да се увличаш по източни философии и да пишеш като будист - това през епохата на социализма не е било възможно до самия й край. Появиха се такива писатели - Владимир Левчев публикува стихосбирки с такъв идеологически хастар.

Обръщане към интимното - изключителен акцент върху стойността на преживяването. В наши дни отново считаме, че това е, така да се каже, V-нулево: да пишеш за своите емоционални трепети. Не че при социализма това не е било възможно, но е било непрестижно и не ти е осигурявало моменталната публикация, оценка и т.н. Дори в рамките на историята на новата българска литература след 9-ти септември има ситуации, когато някой, който е писал любовни стихотворения, поради самия факт, че пише любовни стихотворения, е минавал за враг на системата. Това е случаят с Иван Радоев в началото на 50-те години. Враг на системата е малко силно казано, но по някакъв начин е творец, който не се вписва в основното русло на литературния процес. Просто заради това, че описва някакви интимни трепети, а епохата, в която се пишат производствени романи, трудно може да понесе подобни текстове.

Деветдесетте се обърнаха към интимното, но и към някакви морбидни страни на преживяванията - не някакви специфични преживявания, а такива, които са на ръба на социално приемливото. Доста автори започнаха да споделят свои преживявания в книги, които изобщо не можеха да бъдат публикувани през 80-те години. Един поет получи наградата “Южна пролет” през 2000 г., а след това замина за Америка и не издаде повече книги. Казваше се Николай Атанасов, публикува стихосбирката “Ябълка”, за която се твърдеше, че е с хомосексуална поезия. При социализма това не беше възможно да се случи, защото се смяташе, че хомосексуалистите са болни хора. Те бяха преследвани според законодателството, съдеха ги, заплашваха ги, шантажираха ги. Ние вече живеем в епоха, в която това не е така, но това не означава, че нещата се промениха още през 1990 година. Съвсем не - политическата промяна рефлектира върху законодателството много бавно и постепенно и ние все още имаме закони в някои сфери, които са социалистически и архаични.

Все пак в началото на 90-те вече можеше да бъде описвана страстната плътска любов. Една поетеса, Илинда Маркова, създаде истински бунт със своите крайни женски сексуални фантазии. Иван Матанов издаде стихосбирка, която съдържаше рефлексии върху пози от “Кама Сутра”. Иван Методиев издаде стихосбирката “Гъзове и облаци”.

Казвам това и добавям, че и темите се промениха. Да пишеш през 90-те “Българийо, моя страна...” не беше нито модно, нито актуално. Напротив - беше признак на крайна назадничавост и водеше до изпадане от литературните институции. Освен ако сам не си избрал да се причислиш към най-консервативната част от българското литературно пространство. Обратно - пишеха се и се публикуваха разни скандални текстове за родината и родното. Борис Роканов, Елин Рахнев, който беше драматург на Народния театър, Ани Илков, Едвин Сугарев написаха стихотворения, в които изразяваха погнусата си от това, че се спекулира с образа на Родината. Накратко - издадоха се стихотворения, които по тематика бяха нещо подобно на “Патриот” на Ботев. Или “Борба”, или “В механата”. Те казваха: “Има хора, които се правят на патриоти, но не са” по Гео-Милев маниер (“Прекрасно, но що е Отечество”), но в една по-модерна форма, характерна за 90-те, като използваха и разговорен език, и клишета от медиите.

Едно от нещата, за които не е лесно да се говори, когато става дума за литературата в тази епоха, е изключително трудно установимата ценност на създаваните творби. Творбата се счита за ценна от някаква литературна общност. Естествено, на нас ни се ще да има вечни ценности. И ние учим различни истории - на славянските литератури, на световната литература (антична, средновековна, модерна), където има образци. И ни се казва - “Това са велики автори”. Разбира се, понякога ние сме потиснати и притеснени от факта, че авторът е велик (така ни се казва), пък ние не откриваме величието. Не можем да го разберем. Понякога това се дължи например на лош превод. Но създателите на канона (списъка с автори, чието творчество се изучава) не са се съобразили с този прост факт и независимо от лошия превод на български, авторът е включен за изучаване. Питам се дали не е по-добре дори и да става дума за световен писател, да не влиза в този списък, когато не е имал късмет да получи добър превод. Но те пък, създателите на канона, винаги са настоявали на това, че трябва да се знае името на този автор, защото е ценен. И толкова. Нищо, че ние няма да можем сами да удостоверим за себе си значението на конкретния творец. Така е с някои антични автори. Например римската поезия на елегиците, на Вергилий, Овидий е преведена от Батаклиев, преводач задълбочено работил в тази сфера, който се е стремил да превежда в метриката на римската поезия. Заради това на български език съществуват едни творби, които са точни, но приспивни. А не са действали приспивно на римляните, със сигурност. Но на нас...

Малък хронологичен прескок и отиваме във времето на втората руска революция, довела до създаването на СССР. Между 1912-1918 г. в Русия, по-точно в Петроград и Москва, е времето на две много важни събития: в сферата на художествената литература - на футуризма, в сферата на филологията - на формализма. Между тях има взаимодействие - създателите и функционерите им са се познавали. Роман Якобсон се е познавал с Владимир Маяковски. Разбира се, има много факти, няма да се спираме подробно на тях. Те участват например на общи четения и дори се стига до един момент, когато Маяковски написва един футуристичен манифест - стихотворение, което се казва “Нищо не разбират”. Това заглавие е многозначително, защото изразява същината на футуристичната естетическа идеология. Пишем неща, които не са за всеки. Това е така и толкоз. Между другото, така се държаха и някои от българските поети през 90-те години: не ни пука дали ще ни разбере баба Гюра от еди къде си. “Нищо не разбират” започва така: Отивам при фризьора и му казвам “Подстрижи ми ушите”. И така още десетина стиха. И без да е съвсем явно, се подразбира, че онзи, който казва тези думи, е куче. Кучето иска да го подстрижат, а те не искат да го подстрижат...

Защо куче? Кучето е било, и в наши дни общо взето е така, символ на особен вид живот - кучешки живот, кучешки студ - символ на бохемата, на бедните писатели и поети, част от тях бездомни, живеещи в общи квартири и т.н. “Бродячая собака” се е наричал един от клубовете, където са се събирали футуристите. Това стихотворение Маяковски изпълнява на едно много прочуто четене, на което един от неговите колеги се появява по пижама. Друг пък - нещата се развиват на официално място - се появил и прочел стихотворението “Конец поэзии”, което на български би трябвало да се преведе “Краят на поезията”. Значи, появява се той, застава, гледа дръзновено няколко минути - изобщо - създава напрегнато очакване и накрая с апломб казва: “Ю!”. И си сяда. Това е било цялото стихотворение. Разбира се, анализът на формалистите гласи, че това е велико стихотворение, защото Ю е универсалното окончание на повечето глаголи в русия език за първо лице, единствено число, сегашно време и т.н., и т.н. Та Маяковски изпълнява “Ничего не понимают”, приятелите му филолози го превеждат на немски, английски, а Роман Якобсон - на старобългарски. Якобсон казва: Стихотворението е в тоничен стих. Свободен стих. Това е стихът на модерните времена; това е формата, която футуристите възхваляват. Мейнстриймът. Каква обаче е формата в старославянската или старобългарската литература? Силабика. И Якобсон превежда това стихотворение в силабичен, с правилен брой не ударения, а срички стих, наподобявайки “Азбучна молитва”, “Проглас към евангелието” и др. творби, които той е анализирал много задълбочено и два от тези му научни текстове сравнително отскоро, от края на 90-те, имаме и на български.

И така - ние разполагаме с творчеството на световни писатели на родния ни език. И понякога се чудим за какъв класик става дума, когато не можем изобщо да го разберем. Ако четем например Пол Верлен и Димчо Дебелянов, много вероятно е да си кажем: “Димчо Дебелянов е милиони пъти по-добър поет”. И то е така, защото Пол Верлен не е Пол Верлен, а е Верлен-Кадийски, Верлен-Пенчо Симов или Верлен-някой друг преводач. И се изненадваме, когато го четем на български.

С две думи - със сигурност можем да говорим за обективен талант, тъй като хората са способни да вложат емоция и мисъл, да облекат тези емоции и мисли в някаква словесна форма по един или друг начин - едни по-добре, други не дотам. Има умни хора, които не могат да се изразяват добре, има бавно изразяващи се; може да си ужасно умен, но като отидеш във “Вот на доверие”, да се издъниш, така да се каже, защото по-бавно подреждаш и артикулираш мислите си.

Съществува обаче още един елемент - общността, която придава значение на творбата. Така е възможно в някакъв период да бъде възхвален даден автор, който след пет години ще бъде забравен за вечни времена. От друга страна, има автори, които историята ги “съживява” от време на време, както и автори, които стоят много по-трайно според същата тази история. Разбира се, “вечност” на никого не е гарантирана. Нищо човешко не е вечно, както твърдят всички древни религиозни книги. И като имаме предвид всичко това, много е трудно днес да кажем кое от 90-те години си е струвало. Отново се връщам на престижния конкурс “Южна пролет” в Хасково. Николай Атанасов спечели тази престижна награда за дебютна книга, за година-две беше доста възхваляван от определени издания, в определени кръгове. Всичко това стана само преди пет години. Вероятно този автор повече няма да публикува...

Има и автори, за които можем да кажем, че се утвърдиха по-трайно през 90-те години и се превърнаха в емблеми на новата литература. За тях не може да се каже, че ги грози участта на Атанасов, но не може днес да се предоставят гаранции, че ще бъдат припознати за класици като Йовков и Елин Пелин например. И то не защото са по-лоши писатели. Не защото не умеят да работят добре с литературния материал, да правят добри изречения и т.н. А защото всяка епоха има своето отношение, свои критерии. В един момент може да си безкрайно добър автор и въпреки това да не бъдеш признат, просто защото самото ти писане, жанрът, в който работиш, не са ефективни, не са актуални. Ако в наши дни някой напише роман в стихове, колкото и гениална творба да е създадена, почти може да се гарантира, че всички ще го сметнат за графоман. “Евгений Онегин” в наши дни ще е израз на странност, на ексцентричност, въпреки че става дума за една гениална творба на велик автор.

При социализма не беше така. Тогава можеха да се пишат големи творби - не точно романи в стихове, макар че и такива неща са писани от Венко Марковски и други подобни поети, но големи поеми можеха да бъдат написани. Включително и за конгрес на партията - има и такива - “Среднощен конгрес” например е емблематична за своето време. Слава Богу, от тогава е минал повече от половин век!

И така, говорим за една ситуация, в която заниманието с текста, колкото и талантливо да е написан, да не води до нищо и никой да не разбере за неговото съществуване и за съществуването на автора му. В по-общ план такава ситуация кореспондира с една още по-крайна идея - идеята за края на литературата, до която все още не сме стигнали и ще е пресилено да предричаме такъв край. Най-малкото защото се създават нови общности, защото съществува интерес към литературата, макар да става дума за интерес към нови жанрове. От есе на Бродски и от текстове на други автори знам, че самото утвърждаване на стихотворението такова, каквото го познаваме днес, е многовековен процес, завършил в епохата на елинизма. Стихотворението да стане стихотворение е процес нелек. Това е така и за много други форми.

През деветдесетте години се утвърдиха имената на няколко прозаици, които създадоха формите, приемливи за четящата общност днес.

В областта на романа приемливата форма е краткият роман. “Естествен роман” на Георги Господинов или пък “Мисия Лондон” на Алек Попов, книги появили се около прехода на двете хилядолетия (романът на Георги Господинов през 1999 г., на Алек Попов - през 2001 г.) - малки текстове, малки романи. В някоя друга епоха може би биха ги нарекли повести. Да напишеш днес “Тютюн” или “Иван Кондарев” не е много умно, ако искаш да имаш много читатели, да бъдеш оценен. Въпреки че мечтата по социалния роман съществува и разни писатели все още публикуват големи текстове. Например през по-миналата година един преподавател от ВТУ, известен етнолог, Анчо Калоянов, публикува романа “Девети”, главният редактор на сп. “Съвременник”, Владимир Зарев, утвърден писател, публикува “Разруха”. Дори самото име на романа на Зарев явно показва фундаменталното желание на автора да напише голям роман на съвременността. Тези текстове обаче имат много по-малко читатели, много по-малко рецензенти и хора, които да ги ценят и търсят. Накратко - младите писатели се ориентират към една по-кратка форма в областта на прозата.

През деветдесетте години в поезията се случи нещо различно - много повече се ценеше концептуалната стихосбирка, точно както е било в епохата на символизма. Бяха ценени повече (и все още е така), по-забелязвани и по-лесно намиращи своите читатели книги единни по тематика и с общ концептуален замисъл. Много поети издадоха такива книги. Най-типичният пример за работа в тази посока е Пламен Дойнов, който написа няколко книги с различен концептуален замисъл. Той написа през 1993 една книга с некролози - стихотворения, всяко едно от които озаглавено по името на реално съществуващ починал човек; имена, които той е открил на разградските гробища. Самият Пламен е роден в Разград и се е поинтересувал от легендата, така да се каже, на този човек - от какво е умрял и т.н. Тоест - това не са случайни гробове все пак. И стихосбирката представлява специфичен разказ, наподобяващ разказа в стихосбирката с некролози на един много прочут американски модернист от началото на ХХ век Едгар Ли Мастърс. Значи, в стихотворна форма се разказва нечий живот - сюжетни стихотворения. Например - беше боен дух, но си намери майстора, влюби се в една, която беше абсолютна... и му сложи тя веригата и той повече не полетя никога... Или нещо от този тип. За някой например, който се пазел, пазел, пазел, страхувал се от болести, но най-накрая пуснал вкъщи да му дойде на гости приятел, с когото не се е виждал от десетилетия и онзи го заразил със смъртоносен грип. Или - пазеше се да не участва в рисковани мероприятия, но му падна керемида на главата... Аз опростявам малко, всъщност стихотворенията са за превратностите на живота, елегични са.

Пламен издаде и други стихосбирки, последната от които се нарича “Кафепоеми” и представлява сборник с фантазии върху рецепти за кафе-коктейли от будапещенски кафенета. Будапеща е под влияние на виенското кафене и наистина там се правят с кафета толкова много коктейли, колкото ние правим с разни спиртни напитки например. И така Пламен Дойнов е посветил стихосбирка на много сложната кафе-култура на Централна Европа, като в стихотворенията са отбелязани с курсив съставките на коктейлите, и вие, ако решите, можете да се приготвите самия коктейл. Авторът е направил от тези съставки одически описания на кафе-коктейлите.

Разбира се, концептуализираха и много други автори. Един от поетите, които като че ли зададоха тона на концептуализацията през 90-те години, беше Бойко Ламбовски, поет и преводач. Той издаде стихосбирката “Пан” през 1991 година. Това е книга, в която беше инкорпорирал между своите стихотворения откъси от книгата “Пан” на Кнут Хамсун. Значи, от книгата на Хамсун, която е любовен роман, той беше сложил отделни страници. В наши дни това звучи малко странно - съвременният читател може и да недоумява защо точно от тази книга Ламбовски е решил да извади отделни страници. Малко ни се губи raison d’être, както се казва. Книгата все още очаква своя съвестен изследовател, който да историзира контекста и да отговори на въпроса защо точно от Хамсун, при все че има толкова много любовни романи. Може би заради забраната на Хамсун през соца, когато минаваше за фашист?

Същото се отнася и за превода - за подбора на превежданите автори. Това е важен въпрос, защото засяга литературата и литературния живот в България. Казвам това, защото аз лично съм от тези литератори, които смятат, че преводната литература е част от родната литература. Някои от чуждите текстове са много съществена част от нашата литература - те участват в оформянето на съзнанието на човека, създават стереотипи на поведение, мислене, дори на комуникация. През 90-те години съществуваше интерес преди всичко интерес към текстовете на авангардни музикални групи.

Наред с това се прояви едно особено пародийно отношение към класиката и в областта на пародията се появиха шедьоври. Владимир Трендафилов например, известен англицист, но и изявяващ се като литературен критик и поет, направи нов гениален превод на “Гарванът” на Едгар Алан По, където гарванът казва: “Абсур!”. Nevermore е преведено като абсур. А от Георги Михайлов Nevermore е преведен като “никога веч”. Но чисто звуково между никога веч и nevermore може би разликата е по-голяма, отколкото между nevermore и абсур. С това не искам да кажа, че преводът на Михайлов не е хубав - напротив, само се опитвам да илюстрирам разликите в преводите от различни периоди.

Накратко - други автори влияеха върху поезията и прозата на 90-те. Факт е, че 90-те е време, в което не се излъчиха стабилни нови писателски имена. Георги Господинов и Алек Попов са най-утвърдените млади писатели, но не са толкова утвърдени, колкото са примерно Дончо Цончев, Любомир Левчев и Стефан Цанев, да речем. Една от причините за това е, че утвърждаването, валоризацията, зависи от медиите и от институциите. Какво е например “Литературен вестник” с тираж 1000 в сравнение с един “Труд”, който постоянно съобщава кои са писателите според него? Ако и другият тиражен вестник съобщава пак същите имена, и третият - също - тогава в масовото съзнание се настаняват едни и същи имена. Стигаме до ситуация, която се опитах да анализирам в един текст, наречен “Фигурата на 90-те години”, публикуван в специалната, последна засега книжка на сп. “Език и литература”, посветена на литературата на 90-те. Та в този текст има един малък раздел, който засяга следния парадокс в социологическо проучване: питат млади българи “Кои са вашите любими писатели?” и те посочват Дончо Цончев или Димитър Талев. Това е абсурдно, защото никой от вас не може да живее в света на Талев. А това вече е двуличие. Ние можем да оценим Талев и да кажем, че го уважаваме като автор, но ние не можем да се идентифицираме с героите и ситуациите в неговите текстове. И в тази логика би трябвало да се посочи някой съвременен писател. Но ние пък не ги знаем.

И тук достигаме до най-важния момент, който лично ме вълнува най-силно и аз ще му отделя малко време. Става дума за резултати от две социологически проучвания. Първото от тях е проучването (ноември 2004), направено сред 1500 души по поръчка на Асоциацията на българските книгоиздатели от социологическа агенция “Асса-М”, а второто е пазарното проучване, осъществено от книжарници “Хеликон”, които имат свои клонове в 10 големи български града. Основният извод е, че има продавани съвременни български автори. В социологическото проучване за любими или четени български автори присъства Христо Калчев, но някъде на 5 или 6 позиция. Според отговорите в социологическото проучване авторите са Йовков, Талев и т.н. Това ли се купува обаче?

Пазарното проучване на “Хеликон” ще ни каже колко точно бройки са продадени. От него именно става ясно, че сред 1000 най-продавани книги за 2004 година 25 книги са българска художествена литература. Останалите са книги за компютри, за деца, такива за оцветяване (между другото, през 90-те възникна понятието оцветявка).

И така, 25 книги. Колко са авторите обаче? Най-продаваната българска книга в “Хеликон” (а “Хеликон” са 1/10 от целия български книжен пазар) е “Спрете полета на сокола” от Христо Калчев - на 19-та позиция по продажби. А най-продаваният изобщо автор е Ернст Мулдашев, ако не се лъжа. Второ място - “В очакване на шейха” - Христо Калчев, трето място - “Синдромът на глутницата” - Христо Калчев. На четвърто място е Христо Ботев в едно от изданията си. На пето Георги Данаилов. По-нататък - пак Христо Калчев, Иван Кулеков, Алек Попов, Кристин Димитрова, Ивайло Петров, Христо Калчев, Любен Каравелов, Николай Хайтов, Христо Калчев, Иван Вазов, Георги Господинов, Чудомир, Христо Калчев, Алеко Константинов, Христо Калчев, Алек Попов. От 25 книги 10 са на Калчев по продажби. И това е в книжарници. Освен книжарниците обаче имаме и сергийна търговия, която има по-ниска културна летва и съм убеден, че една класация там ще покаже по-категорично тази тенденция.

Това са важни въпроси и един сериозен анализатор на литературните процеси би могъл да направи интересни наблюдения върху това как се е изменила представата за литературата. Ако направим конференция за Христо Калчев (такава имаше през 1997, но аз визирам един по-различен от проведената формат), на която да поканим Светлозар Игов, Огнян Сапарев, Валери Стефанов, Енчо Мутафов и др., те няма да дойдат с основанието, че това не е литература. Въпросът защо биха отказали обаче остава, защото на всичкото отгоре никой от изброените няма да ни отговори. Със сигурност, изпадаме в една ситуация, в която или не можем да говорим за тези неща, или, дори когато можем, вероятно ни липсват инструментариум за такова говорене; нямаме мотивация дори да изработим такъв инструментариум.

Историята на литературата обаче познава и други подобни случаи, когато нещо не е било считано за литература, а след това се е превърнало в нейна сърцевина. Ще се позова на един пример - дългогодишните десетилетни спорове за “Записки по българските въстания”. Какво да правим с това нещо, какво е то. Или друг подобен - “Бай Ганьо”. “Под игото” също. Всъщност - най-грандиозните творби на българската словесност са били атакувани от някакви общности, от гледна точка на това дали изобщо са литература или са нещо друго - публицистика, история и т.н. Дори около реалистичния роман на ХІХ век витае тази сянка на съмнение. Значителна част от тези романи са излизали като подлистници на вестници. Днес, като ги погледнем тези дебели томове, подвързани, с предговори, си казваме: “това е велико нещо!”, обаче техните съвременници вероятно са си казвали “това е работа на някакви журналисти”. Между другото казано, в наши дни се гледа на героите на Балзак като на типажи, а по негово време читателите са разпознавали реални фигури. Героят например попада в операта и те си казват: “Тази случка я видях със собствените си очи миналата седмица”. Какъв писател тогава е този, който описва като журналист?

И така - в наши дни имаме трудности с Калчев, но имаме трудности и с Мартин Карбовски например. Последният е един със сигурност талантлив автор, изобретателен и т.н. Друг въпрос е, че като всеки автор, който пише активно, той е атакуем от гледна точка на неравното качество, атакуем е в жанрово отношение и т.н. Както е било и навремето, ако направим, по отношение на количеството, паралел с авторите, публикували в подлистниците на вестниците. Тук ще отбележа един такъв момент - индустрията. Значи, авторът сключва контракт с изданието и започва да пише всеки месец. В един момент обаче наема други хора, които да пишат вместо него. В началото редактира чуждите текстове, но впоследствие престава да прави и това. В наши дни също е така. Ние сме все още обсебени от романтическия идеал, че творецът просто създава творбата. Неръкотворно. Но голяма част от творбите са претърпели множество редакции, други пък са написани и пуснати. И също са толкова гениални. Има творби написани от няколко души, от чираци, и пак добри. Стана явно преди три години, че последният роман “Рачешката” на Гюнтер Грас, който тъкмо беше станал носител на Нобелова награда, е написан с трима помощници. Вътре става дума за интернет и за това как неонацисти обсъждат в чат-канали нацисткото величие на Германия. Единият от наетите помощници го е информирал например за това какво е чат-канал, какво е MP3 и др. Независимо от това, романът е на Гюнтер Грас, вътре може да се открие неговите стил, поетика, структурни и сюжетни похвати, атмосфера и т.н.

И след всичко това - отново на въпроса. Има писатели, които със сигурност са много талантливи, но които не ги знаем, освен тук-там в някой университет (в НБУ например знаят един, в СУ знаят друг писател, образно казано). Имаме и Христо Калчев, който е познат на целия български народ. Тези, които се занимават с литература обаче, казват - най-общо - че не е писател. И тогава какво да правим? Ще дам един съвсем пресен пример с романа на Марк Уайнгарднър “Кръстникът се завръща”, който се появи на пазара преди ден-два. Написан е от преподавател по литература в Държавния университет на Флорида (Florida State University in Tallahassee, Florida). Четох рецензии за Уайнгарднър, в които се казва, че е по-добър стилист от Марио Пузо, понеже е преподавател. Не съм чел нито Пузо, нито Уайнгарднър на английски, за да съм сигурен, че е така. Подозирам, че може и да е така. Въпросът обаче е, че може, така да се окаже, според моята представа за добър стил. Дали обаче това e представата за добър стил на читателите на този жанр? Дали това искат те? Може би заради наличието на някой по-засукан израз, новият роман няма да е толкова хубав, колкото е на Пузо, според читателите. Дори и да допуснем, че Уайнгарднър има по-интересни наблюдения, изгражда по-сложни характери, дали това искат да прочетат същите тези читатели? За “Шифърът на Леонардо” - най-продаваната книга през последните две години нито един рецензент не е казал нито една добра дума. Изчетох около десетина рецензии в англоезични издания - нито една положителна. Обаче има завиден пазарен успех. Това се дължи на различните изисквания на читателските публики.

Епохите също си имат критерии. В епохата на Молиер е било авангардно да се типологизира, а по-късно това вече въобще не е така. Или, понеже много обичам формалистите, ще се позова на една кратка, но много ефектна статия на Якобсон, в която се казва какво е реализъм. (Тя е в два варианта, единият е преведен на български, аз се позовавам на другия, който съм чел на руски език в един сборник, издаден в Мичиганския университет.) В нея Якобсон казва, че за един писател реалистично е да каже “героят срещна лъв и пребледня”. Защото повечето хора пребледняват, като видят лъв. Но друг ще напише: “и позеленя...” Защото, много рядко, но някой от нас ще позеленее - 1 на 1000 души примерно. И това според някои е по-реалистичното - да опишеш уникалното преживяване - че някой е позеленял или почервенял. И са дадени няколко такива примера, единият от които е Достоевски, чийто герои не пребледняват, а почервеняват. Представата за правдоподобие, за идентификации са различни. Едни герои в едно време изглеждат пълнокръвни, в друго време - схематични.

Деветдесетте години създадоха само определени търсения. Със сигурност те не бяха най-богатото време в българската литература като стилови равнища. Защото имаше засилена експанзия на поезията, на първо място. Издадоха се огромен брой стихосбирки, направиха се огромен брой експерименти. Убеден съм, че след време 90-те ще бъдат разглеждани от тази гледна точка. Случи се мечтата по романа и осъществяването на добри стихосбирки, най-общо казано. Любопитно е, че от 1989 г. до наши дни не е актуално и пълноценно представен биографичният жанр. Биографии никой около нас не пише. А ако проверите в интернет, ще видите, че в Англия пишат биографии с тонове. Не е възможно някой да преподава история на българската литература и да не напише за живота на Яворов. Нова книга. Кремен написа, да, но преди колко време я написа! Оттогава насам трябваше да са се появили 20! Само през миналата година и само за Хенри Джеймс се появиха 4 книги, супервъзхвалявани от критиката, а две и добре продавани. Биографии на Хенри Джеймс от четирима твърде известни англоезични автори.

Мога да продължа и още, но едно обобщение на 90-те би било това - отчетливо забележим е експериментът на поетите, което ще остане трайно като част от духа на времето, мечтата по прозата, игнорирането на много жанрове, между които и тези на нехудожествената проза - пътепис, есе, биография и автобиография. В последните 10-15 години в тези жанрове се появиха все пак и хубави книги, но малко на брой, а самите жанрове не бяха от голямо значение за литературата.

 

 

© Йордан Ефтимов
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 08.04.2005
Литература в дискусия. Съст. Елена Тачева, Роман Хаджикосев, Албена Вачева. Варна: LiterNet, 2005.