СТАДИОНЪТ

web

По Златомир Златанов

Мислех, че това ще е последната ми обиколка
на жалкия стадион със слабо посещение и мизерна тангента,
но моето тичане даваше все нечутите и голи
резултати от едно безкрайно повторено варварско жертвоприношение.

Бягах и краят все се отдалечаваше,
както в модните представи за разбягването на Вселената,
въртях се в кръг - това беше важното,
обезопасен от всяка възможност да разчета и напиша поредната
                                                                                                             краткотрайна легенда.

Исках с овчарския прът на провинциалния си хъс
да се прехвърля отвъд добрините
на референциалния ни глад и като хъш
превземах безброй пъти насън няколко изтъркани като джинси митове.

Бившите ми съученици в антикварен възторг
лъскаха щитовете на оплешивелите си кубета,
ровеха в кофите за боклук, търсейки Бога,
пеейки Харе Кришна и пишейки още по-отчайващи хайку.

Времето за поредната ми реинкарнация бе изтекло отдавна,
но явно някаква грешка при превода
между властните парки и изпълнителите на романтическото им тото -
                                                                                                               слугите мудни и бавни,
бе лишила живота ми от утешителното "през" на дългоочаквания преход.

Сега бях застопорен по средата
на един небулозен зид от заобикалящата ме, цапаща като пейка, лоша
                                                                                                                                  литература,
затворен като експортна вградена невеста в стената,
разомагьосан френски и влюбен анархист и новоразобличен
                                                                                   (спипан с една от ученичките си) гуру.

Пленен в живота на пошли денотати отсам,
заслепен от виждането на собствената си слепота,
аз се хващам, че пиша роман
за невъзможното лингвистическо събитие тук, което би направило това
                                                                                                           "тук" равно на "оттатък".

Това е само първата от върволица фотографии, препарирани в
                                                                                                                     семейния албум
и хербаризиращи доскоро считаните за истински преживявания.
В една друга се мятам пиян и без ум,
крещейки крилати думи, от Сеферис навяни.

На трета, като редактор в столично - като пиво и водка - издание,
което правя като немец - от меланхолия,
стоя пред клето животно, помислило се след несполучливата си
самоинтерпретация (misreading) за автор, и назидателно
му разказвам фалшивото си битие и така спасявам недораслите му
                                                                         стихове от внимание и, съответно, от колене.

Имагинерният ми живот е все тъй неразчетим,
като зарязан гигантски строеж:
изкопите са пълни с жабунява вода вместо смисъл
и този изработен от нас изкоп - the void - се разроява
                                                                                       и цъфти като антарктически скреж.

© Йордан Ефтимов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 12.05.2006, № 5 (78)