ПЕЙЗАЖ В СЪНЯ

web

По Владимир Левчев

Сънувам, че сънувам,
че летя -
над Банята порутена
със свещник от брези по покрива,
с раздрънканите клавиши на капителите й
и циганчета, дишащи К а л е
и с него свойто херметично щастие;
летя над Пезевенкската градинка -
ято старци като гарги
футбалските схеми критикари;
летя и
над С в е т а  Н е д е л я:
там три мангалки,
достойни щерки на бащата Ганди,
еликсир на щастието обещават;
летя над опустелия на квадрат
ръбест Мавзолей,
над шахматните гении
и взривената Градска библиотека,
над изгорелия цирк
и пазара  К и р к о в - със спиращите дъха
като Библии
еврейски къщи,
които го пазят от вятъра...

Летя над
баналната като самолет
зона Б-18
и разглеждам с престорено любопитство
камъните в Арсенала,
защото аз търся човешките души,
тръгнал съм на лов за тях -
за да им дам една надежда
с отчайващ блясък
в очите.

Летя
над изкопите на метрото,
строящо се по открития способ,
над работниците вътре в тях,
с панамски ризи -
каналджии, мазачи, бетонджии,
обвити завинаги в мрак;
над игрището за голф в Бояна,
над дипломатите със вратовръзки
и партньорите им с вратни жили;
над моста с лъвовете без езици -
те да говорят не умеят,
но бучат на турски, сръбски, гръцки и арабски,
над хотел Бристол
и голия ветропоказател на пийпшоуто
на другия бряг на канала,
хотел Е д е л в а й с  в блатото срещу Паспортния отдел,
над S u n  H o t e l  и слънчогледа
на магазин З а  е д и н  д о л а р
срещу него.

Сънувам, че сънувам,
че летя
над Герена и Слатина,
над Н а р о д е н  ю м р у к
и Модерно предградие,
Бакърена фабрика с кангалите
крадени жици от мед
и онези, недалеч от нея -
живеещи хоризонтално,
във вечността,
опънати, рядко - свити на топка,
оглозгани;
над Въжената и
Захарна фабрика,
с такситата и рейсовете за село,
и складовете на гарата;

летя
над хилядите изнасилени
в Западния парк,
в офисите на този селски град,
в градинката при К р и с т а л...

Летя
над Ломско шосе
с бакалничките, обущарниците, ключарите,
охраняваните паркинги, ателиетата за стъклопоставяне
и магазията Х у б а в и  н е щ а;
над завод Е л е к т р о н и к а
и над Академията на науките,
еднакво надрусани с утопия сгради;
над вилите в Симеоново и Бистрица,
преходни и вечни
като водата в басейните им;
от Копитото хвърлям поглед
надолу
и нищо не виждам:
дим, жупел, пепел и мъгла.

Сънувам, че сънувам и летя
над всички банки,
съществуващи и несъществуващи,
над чиновете на студентите по мениджмънт
и вперените във ръцете им
родителски очи;
над Горнобански път
и безброя от сакати хора,
минали по него;
над улица  О м у р т а г - огряна от слънцето
сутрин, обед и вечер,
и  С а м у и л  с ослепелите
от ужас, че са мъртви,
граждани по кооперациите й.

Сънувам, че сънувам,
че се отделям
от песъчливото си тяло
и че разговарям
с милионите души
из този отсъстващ град.

Отлепям се от себе си,
за да прегръщам другите
и да докосвам с устни
техните недра,
споените с града лица на придошлите,
заспалите по ъглите на плоското му дъно,
за да сънуват не други градове,
а други времена;
докосвам техните недра,
неприкосновени за окото,
за ухото и на вкус,
за пипане и за усещане с носа.

Нося се в поток от блясъци,
навеждам се, за да мина над тези, които,
със зачервени от безсъние очи,
нямат търпение да се събудят.

Целувам техните възпалени клепачи
и лягам до безжизнените им тела...

© Йордан Ефтимов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 12.05.2006, № 5 (78)