Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

СБИРЩАЙН

Йордан Ефтимов

web

на Георги Господинов

Малък

В началото бе лайното. Прадядо построил къщата си от лайна. Дядо обаче бил представител на модерното поколение и през 37-а направил двуетажна къща в града, която била от тухли, а на едно място - “салона” на втория етаж - дори имала бетонна плоча. Останалото било дървена конструкция.

Не си спомням каква е била тоалетната, изградена от прадядо. Вероятно е била скована от черешови дъски - звучи доста луксозно, а в действителност просто бил разчистил двора си от две стари, неплодни вече черешови дървета. Дънерът на едното си стоеше чак до края на 70-те до леха с хрян и там дори веднъж отрязах с брадвичка главата на първата си кокошка. Вкъщи баба колеше кокошките и то за по-леко - с брадва. Дядо не обичаше да пролива кръв.

Но с помощта на зет си, моя баща, дядо беше направил тоалетна от железобетон. Отново на двора, разбира се. Но с лято клекало и заключващо се прозорче с арматурно стъкло - като онова, използвано толкова дълго за асансьорите. До нея беше банята - с преддверие, където се събличахме и се намираше огнището. Пълнехме го с гумени изрезки. Имахме цели чували, които взимахме доста евтино от Завода за антибиотици, където те бяха отпадъчен материал при производството на тапички за шишенцата с лекарства.

През 75-а татко и дядо сключили най-сериозния си бас. Хванали се кой ще издържи по-дълго на “ядец”. Защо не съм бил по-голям да гледам това състезание? Били наистина страхотни играчи. Надлъгвали се сутрин, обед и вечер. Но при тая честота на засичанията играта почти им станала втора природа. След близо две години татко победил.

По това време аз вече съм бил на шест-седем и всяка седмица ме водели на нагревки в болницата. Та там всеки път ме питали какъв ще стана като порасна и аз всеки път съм казвал нещо различно. Катаджия, мазач, пощальон, рибар, шофьор на вакууммашина. Искал съм да извозвам лайната.

 

Фърчилото на дядо

Дядо винаги оставяше вратите отключени, защото смяташе, че всички хора са деца. Според него те искат всичко да пипнат, навсякъде да се напъхат, а, както е известно, всичко забранено само привлича вниманието на опасните типове.

 

Соц

В началото на 70-те баща ми е бил спортен лекар много пъти. Страшен спорт се развиваше тогава. Ралита, колоездачни обиколки, картинги, подводно ориентиране. Имало е по всички язовири някакви състезания - скачат и търсят нещо по дъното. Но интересното е било на състезанията с мотори.

- От най-тежките - каза татко.

- Колко? - попитах.

- 350 или 500. Не - петстотин са с кош, 350 са били. Соло. И тогава идва един състезател от София, но с отрязани пръсти. Аз не трябва да го допусна, но тогава той няма да може да си прости. Няма да може да спи вечерта - то е вътре в него, в кръвта му. Отрязани до първа фаланга, имаше само палец. А то е крос - значи има и скок! Летиш няколко метра. И тоя човек спечели второ или трето място!

 

Баща

Татко се движи със шкодата по трамвайната линия като в трето платно и изведнъж го настига полицейска кола, пуска буркана и включва мегафона. Така се движи известно време зад баща ми, на когото не му пука, нали и той има служебна карта. “Не си трамвай! Не си трамвай!”, дъни полицейската кола сякаш иска да го хипнотизира.

 

Майка

На 4 март 77-а беше земетресението във Вранча и точно тогава ние с баща ти решихме да отидем на пазар в Букурещ. Един блок беше разцепен точно по средата, отрязан с нож. Само радиаторите му стърчаха навън. Беше ограден с тенекиени заграждения. Ходехме за нескафе, тогава то се намираше само в Кореком, беше дефицитна стока. А в Букурещ целият град миришеше на кафе, улиците миришеха на кафе. Купихме и пеещ звънец за външна врата.

А по Коледа на 75-а бяхме в Атина. Но точно по Коледа, тъй че се оказа, че два дни магазините не работеха, а точно тогава ние нямахме никаква програма. И баща ти ме заведе на порнокино. Хотелът ни беше на самия площад “Омония” и оттам почва един квартал с по така заведения. Но ние отде да знаем? И влизаме в киното, а там си тече някакъв филм. Ние знаем, че е еротика, но още не знаем, че когато свърши, можем да продължим да си гледаме следващия. Пускат лампите и изведнъж се оказва, че аз съм единствената жена. Пак ги гасят и тръгва друг филм.

Знаеш ли каква е разликата между американския порнофилм и френския, пита майка. В американския има бой и секс, стрелба и секс. А във френския - френска любов.

А знаете ли каква е разликата между порнофилма за българите и руснаците, обръща се баща ми към мен и Ани, жена ми, снаха му. Ами порнофилмът за българина е следното: някой съсед е ходил и е гледал порнофилм в капиталистическия свят и му е разказал. А за руснака? Българинът, който е чул от друг какво е, е отишъл при руснак в Москва и му е разказал!

 

Всички умират с отворени очи

Малката влезе в “Prestige”. Моят трамвай за Надежда никакъв го нямаше, затова стъпках фаса и държейки между пръстите си ново клонче на мира с червено слънце на върха му - също толкова минималистично като онова върху кутията, затулено от разкривените, ронещи се варовици на буквите, но далеч по-парливо - се загледах в една Фронтера, опитваща се да преодолее набързо скалъпеното задръстване досами спирката. От джипа се носеше здравият саунд на Продиджи и самотата на пича в утробата му разцъфваше в ушните апарати на поне десетина зяпачи в близката околност. Най-сетне оня с безумната издраскана Волга - стара чанта, обяздвана многократно, но подивявала при всяко по-продължително изоставяне без надзор - се изтърси от дупката между двете дървета, без да успее да задере сергията за вестници, мушна се покрай носа на Фронтерата и се отдалечи из една от уличките. Където му беше и мястото.

Светофарът светеше прекалено дълго все на червено. Едно, две, три, четири... На шестнайсет става ясно, че си е наред, и нова порция ламарина и светлини се изсипва в кадъра, който сега съм застопорил върху две мадами, пресичащи с бърза стъпка линиите. Веднага след тях на спирката отсреща замръзва трамвай. На секундата е заобиколен от цветните флуиди на нетърпеливи да се отърват от досегашния превоз, сега пречка. Бивши пътници. Доскоро пътувалите. Пътувалите във вече миналото.

Върнах погледа си към магазина точно навреме. Там вече се разиграваше една от онези истории, на които обикновено не обръщаме особено внимание, защото действието в тях се развива с очи и вътре в черните кутии на черепите. Момичето беше усетило плъзгащия се по тялото й инфрачервен поглед от външната страна на витрината. Засече го. Беше някакъв едър, но слаб, може би около петдесетгодишен мъж с вид на янки - издължено лице, рижа, току-що поникнала брада, детски очи. Лицето му издаваше бурни преживявания: поне това би си помислила една жена, полагаща по контурите му своите фантазии.

Малката се скри за миг в миниатюрната джунгла от изчистено черни панталони и сака. След миг-два изскочи иззад някаква колона като подплашена, но повече от всичко - любопитна, сърна със съответните големи очи и като че ли ей така, между другото, хвърли един невинен поглед в посоката на “янкито”. Той не беше отместил скенерите си от нея нито за миг. Сигурно си е представял придвижването й в невидимото отвън пространство и с точността на снайперист е преценил участъка, където ще се появи.

По-нататък събитията се разиграха пред очите ми в толкова познат сюжет, че бих могъл и да превъртя на по-бързи обороти следващата сцена, защото филмът е познат на всички ни. Тя се повъртя още известно време - ту навеждайки се, за да изчезне зад някоя дреха, ту вдигайки един плътен вълнен пуловер между себе си и предполагаемия потенциално агресивен мъжки поглед, ту спускайки се по стъпалата в някакво помещение на минус етаж, известно, разбира се, само на посетителите на магазина, но не и на мен - докато накрая просто изхвърча навън, втурвайки се към като че ли нарочно изчакалия я трамвай на спирката в обратната на моята посока. При този бяг сякаш бе забравила за момент действието досега. Когато единицата затваряше вратите в движение и отлепяше, оставяйки зад гърба си разширяващи се витрини с бяла техника, както и неизбежно пръкналия се наскоро до тях пръхкав Дънкин Донатс или може би Crandy’s, с все хлапенцата, замезващи в него преди купона след два часа, на който непоканени щяха да се тропнат, тя се обърна рязко да не би шумно затръшналите се врати да са прещипали палтото й и осъзна, че онзи приятел си съществува и по някаква необяснима случайност стои само на сантиметри от нея. Залитайки само в първия миг, тя прекоси половината мотриса, насечена като зебра. Седна, огряна от четири-пет замъглени крушки, пръскащи фотони петнайсетина метра по-близо до и без това приближаващото към тях като презокеански лайнер силно осветено НДК. Той я последва с естествено бавни и премерени движения.

Отгоре се задаваше моят трамвай. Оставих фаса внимателно на бордюра. Качих се и както винаги съм правил по пътя за вкъщи в такъв привечерен час, погледах момичетата, които се нижеха на следващите спирки - “Млада гвардия”, “Ленин”, Халите - докато убия очакващите ме четирийсет минути тръс. Щях да забравя сценката, та с какво ли си и заслужаваше да бъде запомнена, ако след може би месец не ми разказаха с подробности по-нататъшното й развитие.

Време е да кажа, че когато станах това, което съм, не предполагах колко сили по разпределението и прикриването на рушветите ще ми отнеме тривиалната роля. Професията на слухтящ пор, който се прави на разсеян поне откакто всички гледахме Коломбо и дори се опитва да докара тъпата народна физиономия на Питър Фолк с лице, замижало като увехнало листо, око, геройски ранено в някаква далечна схватка. Но това бе мит. На практика не ми оставаше почти никакво лично време, през което наистина да гоня някоя дребна следа и накрая, след сложно търсене на улики, отхвърляне на хипотези, разговори с потенциалния престъпник, в които се мъча да го хвана натясно, за да си признае сам, като за целта блъфирам (наблюдавайки се отстрани) като покерджия от Ужилване 2, да изпитам тръпката по разкриването, разгадаването на загадката. Нищо подобно. Един или два пъти се случи да се занимая с някое копеленце, задигнало пистолета на баща си, за да муфти пари от предварително уплашени женици по тъмните улички в Лозенец, или със сервирания труп на мутра, изпаднала от играта поради вродена лакомия. Не очаквах чак такова тъпеене. Затова започнах да търся сред по-младите колеги - та аз самия имах само трийсет и две (j’e 32) - такива, с които да си разказваме прочетени или преживени истории, а може би и да ходим за риба или вечер, след работа, по заформящите се софийски клубове.

Един от тях ми разказа най-новия си случай. Разпознах в героите му двамцата от магазина през онази петъчна привечер. (Предвкусвах излежаването в събота до 11). Най-вероятно ще си помислите, че този път прекалявам и всъщност си доизмислям нещата, за да стана по някакъв начин и аз участник в историята на колегата си. Най-реалистично е тези, за които ми разказа той, да са съвсем други хора. Но аз ги свързах. По-точно е дори да се каже: аз ги разпознах.

 

F2F

Този път бяхме седнали в бирхалето на Славейков, Лучано. Докато чакахме - той Гролш, аз един литър Старопрамен, а към тях и по порция бобена салата - той обеща да ме сведе до последната история, разказана му през последните три дни. Започна, както обичаше, с широко встъпление, за да ми демонстрира колко далеч е стигнал в издирването и как не е някакъв прост служител на закона, а разбирач, отворко, който без никакъв проблем може да разтълкува и разфасова човешките съдби и желания. Нагласих се да му задавам само уточняващи въпроси, понеже него наистина си го биваше да разказва интересно иначе бездарните истории на живите хора, които ни заобикалят отвсякъде.

Емилия, започна той с едно име, правейки почти незабележима пауза и оставяйки ми възможност да си представя нещо зад него. Това беше част от играта: да усетиш какъв може да бъде човекът с някакво име. Емилия е завършила Френската гимназия в Стара Загора, каза той. Нали знаеш, езиковата гимназия в града, която учениците от паралелките с английски наричат Английската, а тези с френски - Френската. Това е станало само преди две години.

- Защо ли толкова си прилича съдбата на всички хубави момичета от тези гимназии? - зададох реторичен въпрос, отпивайки от сервираната ми гигантска халба. Усетих удоволствието от вдигането на тежката чаша.

- Все не можеш да си отговориш, а? Блъскаш си главата, а? - святна халбата си в моята Жорж. Както се беше оказало веднага след запознаването ни, и двамата бяхме завършили Френската в София, тъй че всяко споменаване на нещо подобно, предизвикваше у нас еднаква сардоническа усмивка.

Влязла да учи история и то платено, защото трябвало да угоди на родителите си. Така се оказала на пълна свобода в София. Още в гимназията споделяла онзи двоен идеал да бъде едновременно отличничка и най-печената сред приятелките си. В пушкома й били запазили длъжността “доктор”. Е, дошла в столицата и веднага се упътила не към Народната библиотека - да не е напълно откачила - а по стълбите на една от реставрираните стари къщи в центъра, където се помещавала една от шумните модни агенции.

Не попитах коя. Ако наистина знаеше, щеше да го каже без двоумене. Но той си затрая.

- Спомняш ли си Дъбчето? Е, той им беше нещо като изкупчик. Караше ги по Дюни-Муни и там минаваха на пълен пансион. Нали знаеш, че той бачкаше в рекламно-издателска къща - “Евробайт” примерно или "Евросайт"? Е, та тази къща извозваше месото. И той си отживя по курортите. Снимат момичетата за каталог на Дюни, както вече ти споменах, а точно в същото хотелче си почиват и момчетата от ВИС-2. Хранене под строй, разговори по интереси под строй. Равен брой момчета и момичета. Няма никой, за когото да не е помислено. Чиста работа.

- А Дъбчето?

- Почивал. Отмарял. Разхождал се.

- Е, и?

- Ами Емилия вече била първа пушка. Нали знаеш: BU, би ю. “Освободи се от всичко, бъди себе си”. Дъбчето си я набелязал още тогава.

Пием.

- Вече била ходила до Япония - там работила поне шест месеца. Дзен.

 

Сигурно беше я събота, я неделя

Пред очите ни е стара църквица, покрай която минава кой ли не. Никой не настоява да влезе. Един вижда катинар и не се опитва да го отвори. Друг още отдалеч вижда затворените врати. Е, разбира се, някоя и друга бабичка приближава, спокойно побутва вратичката и влиза. Не една бабичка, естествено. Но един ден пристигат, абсолютно неочаквано, пари от Европейската общност, или Америка, или Михаля и църквицата е възстановена - фреските, покривът, външната мазилка. След това минават търговците на икони, а един булдозер я гътва, защото на мястото й ще правят бензиностанция.

 

Причини за нападението над Майчин дом

На първия разпит обяснил с най-простите думи, които могат да ви дойдат наум, какво видял, когато посетил жена си. Една пъшкаше до входа с торба пясък върху корема. Само това повтарял. “Имаше торба пясък върху корема”.

Тогава вестниците се скъсаха да пишат за този случай. “Изроди бият родилки”, “Шейново - нападнато от безскрупулни цигани”, “Бебе убива застраховател”. С изключение на последното, заглавията бяха точни.

 

Години на учение

Как протичаше раждането на Брук? Брук се обажда на доктор еди кой си. “Докторе, имам контракции”. “Какво имаш предвид, Брук?” “Започнаха контракциите ми, докторе. Мисля, че скоро може да родя”. “Така ли? Ще дойда да те видя. Изчакай ме”. Брук се обажда на Ерик. “Ерик, имам да ти съобщя нещо много важно. Кога ще се видим?”. “Скоро, Брук”. “Но, Ерик, много е важно”. “Добре, ще дойда веднага”. След три минути, през които Мейси говори с Торн, Ерик вече е при Брук. “Кажи, Брук. Какво има?” “Много е важно, Ерик - имам контракции”. “Но как така? Контракции ли имаш?” “Да, Ерик! Имам контракции!” “Но, Брук, това чудесно!” “Ще си имаме бебе, Ерик!” “Господи, наистина ли? Ти си прекрасна, Брук!”

Ерик се обажда на Рич. “Рич, Брук има контракции”. Рич отива при Каралайн. “Каралайн, трябва да поговорим. Важно е.” “Каралайн, Брук има контракции. Тя ми е приятелка, Каралайн. Трябва да отида в болницата”. “Но Рич, какво искаш да кажеш с това?”.

След това Рич се обажда на Торн. “Торн, Брук има контракции”. “Така ли? Нима е възможно? Толкова рано?” “Прав си, Торн. Рано е. Но Брук едва ли ще си измисли. Та тя има контракции, Торн!”

Това са законите на екранното действие. Не аз измислям това. Това са природни закони.

 

Един приятел

Разбирал и от прасета. Веднъж на пазара в Дупница - тамошният животински пазар беше прочут, отишъл с цялата си кохорта. Хората си помислили, че искат да сложат ръка дори на пазара. А това било невероятно - пазарът го имало от триста годин, винаги е бил демокрация. И по турско.

Но не било вярно. Маргина мислел просто да си купи живо месо. Мислел, представете си.

- Момиче ли е? - попитал собственика на една сто и двайсет килограмова свиня.

- Да, още е малка, на осем месеца е - похвалил се дъртакът.

- Ето ти, симпатяга - отсякъл Маргина и я купил.

Но това било само началото. Накупили цяло стадо.

На връщане Маргина си изпял сърцето пред Живака. “Винаги разпознавам мъжкото месо от женското, разбираш ли? Винаги.” “Ъ?” “Мъжкото, Живенце, е много по-жилаво и мирише. Няма скопец, нерез. И при дивите е същата работа”. Имал някакъв приятел, с когото ходели на лов по Петрохан. Та онзи ги запечатвал в буркани. А отгоре издрасквал с ножа едно ДС. “Дива свиня”.

 

Не плачи за нещо, което не може да плаче за теб

- А знаете ли какво каза един полицай във фризьорския салон? - попита Зорето. - По радиото течеше песента на Нети, гаджето на Дони. И нали в нея се пее: “Някой краде птици, друг рисува очи”. Полицаят не се сдържа и извика: Ама че песен. Кой днес краде птици? Тая не е в ред.

 

Трип

- Досега не съм виждал човек с два гъза. Не сме ли задружни - край. А да видим колко ще дойдат утре! - разправяше шофьорът на маршрутката на човека зад гърба си. Нали знаете, зад шофьора има едно специално място, където сядат приятелите.

Утре? Утре пичовете смятаха да правят митинг пред парламента.

 

 

© Йордан Ефтимов, 2003
© Издателство LiterNet, 17. 05. 2003
=============================
Първо издание, електронно.