Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ФИЛОЛОГ СЪМ И НИЩО ФИЛОЛОГИЧЕСКО НЕ МИ Е ЧУЖДО

Йордан Ефтимов

web

Може да е случайно, че издател точно на тази книга* на Никола Георгиев е “Литературен вестник”. Но може и да не е. Защото никога досега най-влиятелният съвременен български литературовед не е публикувал книга толкова силно насочена към младите си (че дори и бъдещите си) колеги. Да вземем само някои от епиграфите: “На тези, които искат да станат български литературоведи, а не литературоведи от български произход” или “На утрешните български литературоведи - за всеки случай”. Никога досега не е публикувал и книга, коментираща дотолкова основанията на самото литературознание - основания епистемологически, но също и политически, а това значи и етически.

Всъщност, тъй като в по-голямата си част “Мнения и съмнения” се явява сборник преди всичко с най-важните негови текстове от 1990-те, може добре да се прецени накъде се накланя в течение на това десетилетие и неговият интерес. Че заедно със съставителя, Амелия Личева, е избрал да сложи от по-старите си статии точно тези, които са изпълнени с методологически размисли, също говори достатъчно.

Като цяло това е много остро, дори остросюжетно четиво (доколкото го позволява, разбира се, жанрът на сборник с текстове по теория на литературата). Защото цялата полемична страст на Никола Георгиев тук е получила невиждан досега размах. Вярно, чели сме тези текстове по периодиката, имали сме възможност да усетим критичния им заряд. Но събрани заедно, те добиват наистина опасна маса. И играта на думи от заглавието започва да изглежда напълно оправдана още след първата четвърт на книгата - съдържащата статии на брой точно колкото целокупната Ботева лирика. Никога досега личният литературоведски ангажимент на Никола Георгиев не е бил тъй ясно явен.

Това “мнения” само допълнително усилва и проявява действително много добре очертаната реторика на автора тук - той въвежда често самообяснения от типа “дотук - туй, а сега нека кажа и за друго” или “да, ама не - истината е, че...”, коментира чужди и свои тези със своя версия на прочутите “думи, думи, думи” или направо отказва да продължи, прекъсва се със своеобразно свое “но спри, сърце”. Точно тук най-добре можем да видим и авторизиран, Никола-Георгиев вариант на въведеното от него самия понятие “търсеща поетика”. Поетиката на “Мнения и съмнения” е също толкова търсеща, колкото и изследваната от самия Никола Георгиев Вапцарова поетика. И ето го мястото на “съмненията”. Колкото силово и отсечено да заявява своите тези, толкова по-изненадващо идват контратезите. И повечето статии тръгват с устрем, за да минат скоро в схватка със самите себе си, да започнат да се самооборват - и то точно тъй, както Никола Георгиев иска да види литературата като цяло - и в крайна сметка да завършат в едно динамично равновесие, в една диалектичност. Или, ако щете, диалог. Защото както ни беше нужно да се попреведе донякъде и на български малко от малко Ричард Рорти, за да разберем, че здравият разум по отношение на литературните и културните феномени е жив и днес, във времената на маниерния поне в теорията на литературата постмодернизъм (в спора си с Умберто Еко той обяснява, че всеки вид работа с един текст е “употреба”, така както е “употреба” и ползването на отвертката или ножа), по същия начин и Никола Георгиев ще употребява понятието “диалог”. “Диалогът” за него не е нищо друго, освен всеки вид междутекстовост. Същото е и със “скандала”. Н. Георгиев държи да припомни, че литературата, както е задължително диалог, от друга страна, е и скандал.

Винаги ме е впечатлявала тази нюкритицистка по същината си, никога експлицирана като собствено мнение в нарочен текст, но пък толкова често прокарвана между другото теза - литературата е онова текстуално поле, характеризиращо се с противоречивост. А това е доста близко до идеята за литературното като парадоксално или иронично. Тази Никола-Георгиева разкъсаност и центробежност на литературната творба отдавна вече се е прехвърлила и върху текстовете на литературознанието. Разликата е, че при него “движението на махалото” не се извършва в един текст, а обикновено в хода на историята. В “Мнения и съмнения” присъствието на множество литературни теории и схващания е толкова осезателно, че неподготвеният читател би могъл да получи, откровено казано и главоболие - но това си е, без каквото и да било съмнение, за негова сметка.

А като съм тръгнал да чета заглавието - един толкова сполучлив и прилягащ, заспиващ на мястото си каламбур - трябва да кажа и че едва ли в нашето литературознание има толкова спореща със себе си книга. Точно такава е същината на Никола-Георгиевото присъствие в литературния и академичния ни живот като цяло. Не са малко тези от студентите му, които са се разочаровали от лекциите му именно защото в тях подредеността на учебникарското отношение липсва. Постоянно актуализирани, те четат по-стари и по-нови теории, спорят с тях. Но и със себе си. Не са малко (а струва ми се, че все пак са много повече) тези студенти, които са били запалвани за заниманията с литературознание именно от този вечно свеж поглед и тази склонност към активен диалог с чуждите мнения. “Мнения и съмнения” снема този диалог, този “дух на съмнението”.

Ерудиция - да. Това е първото, което всеки ще забележи. Но освен нея и свободен диалог с чужди и български авторитети. Свободен и разпален разговор. Ето с какво още е толкова необходима новата книга на Н. Георгиев. И с какво отново е относително самотна в по-новите ни филологически изследвания. На пръв поглед няма нищо по-странно от това точно днес да не се спори. Но и това е обяснено в “Мнения и съмнения”. Не директно, но когато говори за кризата на съвременната литература, Никола Георгиев тълкува отсъстващата съпротива на хуманитаристиката и я обяснява с небивала яснота. Да, времената на ожесточените дебати сега изглеждат до голяма степен част от миналото. Но дори когато прави подобна констатация, той я обогатява с бойните цветове на полемичността.

Полемизмът е водещият тон. Но полемизъм за какво? Ами главно около етическите импликации на хуманитарните занимания. В този смисъл като всички представители на своето поколение в науката - сред тях, разбира се, Цветан Тодоров, Александър Жолковски и Юрий Шчеглов и други поетолози-слависти - Н. Георгиев в своята зрялост пише моралистично. Не че този дух е отсъствал и от ранните му текстове (колко етическа изпълненост имат рецензиите му за книги на Нортръп Фрай и Фредерик Джеймисън от 1960-те и 70-те, или отзивът му за най-представителната американска българистична книга от 1960-те). Но сега се прокрадва дори известна назидателност.

Това е част от патетизма на днешния Никола Георгиев. Това е и следствие от реторизма му. В българското литературознание не са чак толкова много учените, които се занимават с реторика и могат да анализират всеки текст откъм тропите му. Но още по-малко са тези, които пишат, употребявайки толкова много реторически фигури, колкото си позволява Никола Георгиев. И толкова по-екзотично изглежда фигурата на автора на “Мнения и съмнения”. Един учител на самостоятелност, един поучаващ дух, който сам се надсмива над поучението.

Може би в този смисъл тъкмо статиите за Юрий Лотман и Мирослав Янакиев стоят в центъра на новата книга. Защото това са не само апологии. Апологии, написани и с вещина за жанра (възможно ли е да бъде другояче) - с всичките меандри на мисълта и усложнявания на образите на близките му учени. Тези текстове са и приноси към автобиографията на самия Н. Георгиев. Нещо като pro domo sua, негови “Защо пиша?” (тук бих прибавил и прегърналия в едно mise an abyme статията на чеха Мацура изложение на “Кой сте вие, г-н литературовед?”), “Задачата на литературоведа?” (Die Aufgabe des Theoretikers, или пък des Kritikers?) и “Призванието на учения”.

Воден от духа на полемичността, понякога - както в статията “Литературознание и морал” - Никола Георгиев играе като руския цар: на едро, с топовете по двата фланга, прескачайки мителшпила и отивайки направо към едрите типологии. Голямата му ерудиция не му върши мечешка услуга, защото става дума за научнопопулярен текст. Въпреки че, градейки типологии, той лишава в случаи като този критикуваните теоретични постановки от контекста, който ги е породил. С което намалява силата на критиката си. Но в чисто теоретичен аспект. Не и по отношение на главната цел. А този текст търси най-широкия хуманитарно и филологически заинтересуван читател. Все пак централният момент в статия като “Литературознание и морал” е уникален по своята острота в нашето литературознание. Но, което е по-важното, тъкмо в точката, дето “историците” спорят с “теоретиците”, Никола Георгиев винаги е успявал да удържи позицията на теоретик с исторически аргументи.

Посочвайки смешните кривèнета на термини и интенции на различни литературоведски школи и автори, Н. Георгиев, без да си поплюва, изоставя историзма. Той стига до обобщението, че литературознанието се лашка насам-натам - ту да прокламира своята вторичност и несамостоятелност, зависимост спрямо художествената литература, ту да се прави, че разлика между него и нея няма, и т.н. Но какво е историческото основание за това лашкане, за това махаловидно движение - този въпрос не се поставя. Способен майсторски да дезавуира литературоведски маски, той счита за нужно да ги оправдае не само и не толкова като плод на сменящи се епистеми, а и с общата човешка склонност към самозаблуждаване. Затова и резонното следствие от критиката му би могла да е препоръката за по-фина саморефлексия и по-ясно осъзната отговорност. Една просветителска идея. Дори просвещенска идея. И тук сравнението с Цветан Тодоров самò се натрапва - а от него едва ли губи който и да било от двамата.

Но и още нещо. Да размишлява само за съдбата на литературоведа Никола Георгиев днес не е способен. И той размишлява върху съдбата на писателя. И отново трябва да призная, че не мога да се сетя за по-нова книга в сферата на теория на литературата, която тъй дълбоко да ме е докосвала. Чест прави на този, когото мнозина литературоведи зоват свой учител, че не изпуска от поглед дори актуалния литературен процес (а някои биха казали направо - текущата литература). И за нея той има какво да каже, и нея може да типологизира и да види в нищожни с оглед световния литературен процес факти дългото време, някакво “duree”. Прозренията му (осмелявам се да употребя тази малко силничка дума - особено в контекста на Никола-Георгиевата критичност към подобни метафизични понятия) в “Женитбата на литературата със света” и особено в “Приложност и неприложност на българската литература”, и двата експортни - писани за германски научни сборници, трябва да бъдат прочетени от нашите писатели. Защото операционалната им сила е от значение за тях. Вярвам в това.

Но за да съм честен към книгата, нека просто спомена какво още има в нея - доколкото това ми е по силите в кратко текстче като настоящото. В нея има и съвсем писателски направи - фейлетони, антрефилета и есета (в нашенския си смисъл на думата). Такива са текстовете за образа на министершата и фаворитката, за мъченикотворчеството, за глупостта... Има и баш филологически студии - все върху любими (а книгата сама дава достатъчно обяснения защо - в други от включените статии) на Никола Георгиев теми: Гогол, Хашек, Илф и Петров, Захари Стоянов...

Но стига толкова приказки. Нека просто четем “Мнения и съмнения”, защото така ще четем и много други книги. Най-голямата книга на Никола Георгиев. В много отношения, без съмнение.

17.04.2000

 


* Никола Георгиев. Мнения и съмнения: По дирите на едно литературоведско чергарство. София: Литературен вестник, 1999. [Също: Никола Георгиев. Мнения и съмнения: По дирите на едно литературоведско чергарство. Второ издание. Варна: LiterNet, 2000-2001 <https://liternet.bg/publish/ngeorgiev/m_s/index.html> (25.08.2004) - бел. ред.]. [обратно]

 

 

© Йордан Ефтимов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 25.08.2004, № 8 (57)

Други публикации:
Литературен вестник, № 15, 19-25.04.2000, с. 5 (рубрика “Път през джунглата”).