СОФОКЪЛ. АНТИГОНА

Йордан Ефтимов

web

Антигона | Развитие на действието | Цитат на деня | Трагическата вина на Антигона (есе) | "Антигона" - образцова трагедия (план-конспект) | Женските образи в "Антигона" (план-конспект) | Антигона няма да умре (план за аргументативно есе) | "Не за вражда - за обич съм родена" (есе) | Въпроси, на които трябва да се отговори под страх от смъртно наказание | Преводи | Библиография, от която не боли

Антигона

Антигона е трагедия, която дотам впечатлила зрителите през 442 г. пр. Хр., че на следващата година избрали Софокъл за стратег на военната операция срещу остров Самос. Само тоя факт е достатъчен, за да се убедим, че е съществувала пряка връзка между старогръцкия театър и управлението на държавата. Но пък днес, изучавана в училище, "Антигона" ни изглежда недостатъчно "мъжка". Поне не колкото "Илиада" или "Прикованият Прометей". Героинята, по която е озаглавена трагедията, е жена, много се говори и няма нито един приличен бой. Това, разбира се, е шега. Но е факт, че "Антигона" трудно може да ни впечатли, когато сме млади. Далеч по-интересна би ни била битката между войските на Етеокъл и Полиник за властта над Тива. Или една любовна история. С други думи, момчетата биха играли някоя игра в мрежа, в която да са Етеокъл или Полиник. Но не и Антигона. А момичетата едва ли толкова се впечатляват от сестринската вярност, когато далеч повече ги интересуват други чувства и мисли.

Това, че творбата е озаглавена по името на Антигона, съвсем не значи, че тя е най-важният персонаж. В "Антигона" героят, който търпи трагическа промяна, е Креон. Антигона не се изменя. Тя стои на едни и същи позиции през цялото време. Докато Креон е типичният трагически герой. От надменност той преминава през смирение, за да достигне в хода на нещастните събития за семейството му до отчаяние, а след това - до самоунижение и разкаяние. Той е извършил най-тежкият грях според древните гърци - бил е прекалено горд. Така е нарушил в самолюбието си божествените норми, започнал е сам да кове нови закони. В някакъв смисъл така той дори се е мерил с боговете. А знаем какво чака в гръцките митове всеки, дръзнал да постъпва така. Ниоба, която оспорва правото на Латона (майката на боговете-близнаци Аполон и Артемида), е убита заедно с всичките си деца¹. Арахна, която заявила, че може да тъче по-хубаво от Атина, била превърната в паяк. Днес гледаме на тези сюжети като на приказки, вълшебства, бабини деветини. Но в тях има една логика, която именно трагици като Софокъл ни предават в далеч по-понятна за нас форма. Става дума за това, че всеки, който е надвишил правата си, който се е възгордял и е почнал да обижда, бива наказван. Всичко това древните елини наричали хюбрис.

От днешна гледна точка, разбира се, античната трагедия е дидактична и донякъде досадна. Хорът пояснява, героите са наивни. Но това не се дължи на нашето превъзходство над древните, а на това, че условностите са се изменили. Не че древните са вярвали наивно на своите митологични сюжети. Не, те като малките деца днес (или като майките ни, следящи с нетърпение поредната серия на "Дързост и красота") са можели да се абстрахират, да повярват благодарение на способността си да влизат в игрови ситуации.

Приносът на Софокъл за развитието на театъра е безспорен. Само един пример - икономическия момент в театъра. От два обола², които дават на всеки зрител, за да го накарат да ходи в зората на театъра на представление в Атина, се минава през безплатен вход и едва по времето на Софокъл се стига отново до два обола - но такса, която трябва да платиш, за да те пуснат.

Сюжетът на "Антигона" вече бил ползван от Есхил. Той бил автор на една трилогия - "Едиподия", от която е запазена само третата част, "Седемте срещу Тива". Но това ни стига, за да видим голямата разлика между него и Софокъл. При Есхил няма пет-шест, разправии, изяснявания, сложни преобразувания на героите. Той е цар на трагическата ирония: колкото повече героите се опитват да избегнат злощастната си съдба, толкова по-сигурно се приближават до своята гибел. Това е много голямо откритие, от което ще се ползва и Софокъл. А и кой ли не - чак до Франц Кафка, в чийто роман "Процесът" героят затъва толкова по-тежко в един съдебен процес, колкото повече прави за своето избавление. Но за разлика от Софокъл Есхил наистина най-вече се стреми да покаже, че ако е извършено голямо престъпление, престъпление срещу божествения ред, изходът е единствено в пълното унищожение на рода на престъпника - Едип се самоослепява и заминава в изгнание, синовете му Полиник и Етеокъл се избиват един друг, самоубива се и Антигона. И всичко това заради престъпление, извършено от бащата на Едип, Лай. И още нещо: при Есхил преките политически поуки от трагедията са били задължителни. По негово време вече назрявал конфликтът между водещите гръцки полиси и той предупреждавал, че изходът от една бъдеща война (която всъщност не закъсняла - това е Пелопонеската война) може да бъде като при оная между братята Етеокъл и Полиник.

Софокъл набляга на съвсем друго. За него конфликтът е между обичаите и правото, между неписаните и писаните закони. А също и между родовите ценности и тези на държавата. Казусът, който Софокъл представя толкова убедително, е развиван и дописван от мнозина. Има го и в римската трагедия, има го и в модерния театър. Само един пример. С на практика същата идея се занимава трагедията "Хорацият" на Хайнер Мюлер. В нея един римски войник убива съпруга на сестра си, защото той е бил негов противник в битката. Когато той, един от рода на Хорациите, се връща, триумфирайки, сестра му не го посреща като победител. Тогава той я намушква, защото тя не се радва на победата на родината над врага. А врагът - това е родината на съпруга й. Какво решават римляните? Осъждат го на смърт, защото е убил собствената си сестра и му отреждат вечна слава като спасител на отечеството. Но това е съвсем друга трагедия.

_^_

Развитие на действието

Пролог

На сцената излизат Антигона и Исмена. Двете обсъждат дали да спазят заповедта на Креон да не се погребва трупа на Полиник под страх от смъртно наказание. Исмена предлага да се подчинят с аргументите, че 1) върху рода им тегне прокоба и само те са останали живи, 2) че са жени и нямат сили да се противопоставят на мъжете и 3) че заповедта идва от силния на деня. Антигона заявява, че ще погребе мъртвия си брат дори и с цената на живота си. Още тук е загатнато трагическото незнание - Исмена намеква, че постъпката на Антигона ще бъде опълчване срещу волята на народа на Тива.

Парод

Влиза Хорът на тиванските старейшини, който разказва за похода на Полиник и седмината герои срещу Тива: предателството на Полиник, самия поход, смъртта на Капаней, поразен от Зевс, и избавлението на града след взаимното убийство на братята Етеокъл и Полиник.

Първи епизод

Влиза Креон, който е дошъл на власт току-що, след братоубийството на досегашните управляващи. Той представя себе си: над всичко (и особено над приятелите и близките) е родината. Влиза и Стражът, който носи лоша вест - заповедта е погазена. Но от кого? Стражите не са видели и затова предполагат, че може да е някой от небесните. Хорът веднага се хваща на тази уловка. Но Креон се разгневява - той не вярва, че може тук да е намесен пръстът на боговете. Не, хора са. Креон обвинява стражите в подкупност, заявява, че парите са гибелни за човешкото племе и заповядва да бъде заловен виновникът.

Първи стазим

Хорът пее за човешкото нещастие, което се опира на незнанието и дързостта.

Втори епизод

Стражите водят Антигона и тя признава пред Креон, че съзнателно е нарушила заповедта, а не от незнание. Креон се разгневява още повече, защото според него провинилият се гордее с простъпката си. Креон и Антигона спорят дали мъртвият продължава да бъде враг (за Креон е точно така). Извикват Исмена и Креон я пита дали не е съучастница. Тя си признава несъществуваща вина. Антигона е ядосана, тя не приема закъснялото съпричастие на сестра си, при това съпричастие според нея само на думи. Креон задържа под стража и двете.

Втори стазим

Хорът пее за родовото проклятие над Едиповото коляно, за лесно заблуждаващия се човек, а оттам и за надменността му, за величието на Зевс и боговете и илюзорното човешко щастие.

Трети епизод

Хемон, Креон и Хорът. Хемон обвинява баща си, че е взел неправилно решение, защото народът на Тива смята така. Креон обвинява сина си, че пренебрегва баща си заради жена. Според него управникът има право дори когато не е прав. Хемон напуска с яд. Хорът отдава гнева му на възрастта. Креон потвърждава пред Хора присъдата над Антигона и помилването на Исмена.

Трети стазим

Хорът възхвалява Ерос - той е непобедим. Но Хорът и обвинява Ерос за раздора в семейството на Креон.

Четвърти епизод

Хорът състрадава на Антигона. Антигона сама оплаква съдбата си. Тя си отива твърде рано - невкусила от сладостите на брака, лишена от възможността да бъде майка. Епизодът е решен като комос (плач) - в него Хорът и един от героите оплакват заедно съдбата на героя. Заедно отдават нещастието на Антигона на родовото проклятие и на грешките на баща й Едип.

Четвърти стазим

Хорът разказва три митологични сюжета с тъмници, за да покаже как безмилостната Съдба застига всички.

Пети епизод

За първи път се появява прорицателят Тирезий. Той порицава Креон ("Та храброст ли е да убиеш мъртвия?"), боговете вече не приемат жертвите, оттеглили са благоволението си. Креон, който в предни епизоди е подхвърлял хапливи думи към жреческото съсловие, и сега приписва на Тирезий сребролюбие. Диалогът между двамата е пример за това как двама души съвсем не могат да намерят общ език. Тирезий се представя като парадоксалист, т.е. като мислител, който излага съжденията си в провокираща, парадоксална форма. За да демонстрира до каква степен Креон е нарушил световния ред, той казва: "...хвърляш под земята жив човек и го затваряш в позорна гробница, а тук задържаш мъртъв труп, лишен от гроб и почести". Заплашва го, че ще даде в жертва скъп на сърцето си човек заради своето неблагоразумие. Тирезий си тръгва, а Хорът съветва Креон да го послуша. Креон осъзнава грешката си и се втурва да я поправи.

Пети стазим

Хорът възхвалява Дионис. Моли за милост към града.

Екзод

Вестителят съобщава на Хора за смъртта на Хемон. Хорът, чиято функция е да знае и мисли като тогавашните зрители, е изненадан - той възкликва, че Тирезий пак се е оказал прав. Появява се Евридика, майката на Хемон. Вестителят я осведомява, че заедно с Креон са измили и погребали тялото на Полиник (вече разкъсано от кучета), после са отишли до зазиданата гробница. Там са видели Хемон да прегръща краката на обесилата се Антигона, Хемон с безумен поглед и обнажен меч се втурнал към баща си и щом не успял да го наръга, наръгал себе си. Евридика напуска безмълвно. Влиза Креон с трупа на сина си и думи на самообругаване. Хорът го обвинява, че късно е съзрял Истината. Влиза отново Вестителят: Евридика се е намушкала сама. Креон се отказва доброволно от властта и желае смъртта. Той е убеден, че е станал неволен убиец на сина си и жена си. Хорът обобщава, че горделивците заплащат с големи беди.

_^_

Цитат на деня

"Креон избухва: небесните няма да се грижат за труп на предател, някой е подкупил стражите, има граждани, които роптаят и не желаят да впрегнат врат в "законния ярем".

Големият познавач на трагедията Андре Бонар справедливо забелязва - досега не знаехме нищо за Креон, той се криеше зад принципите; и изведнъж разбираме, че е обикновен мнителен грубиян."

Проф. Богдан Богданов, "От Омир до Еврипид"

"Съвременният зрител предварително е убеден, че превъзхожда трагическия герой - той го превъзхожда най-вече умствено, но също и нравствено. Характерът, който тези лица носят, му изглежда измислен, а волевите им усилия се свеждат до необяснима упоритост (инат).

Николай Гочев, преводач на "Антигона"

_^_

Трагическата вина на Антигона (есе)

Софокъл не е първият, който превръща тиранията в нарицателно. Нито "Антигона" е първата творба, в която тиранин се употребява като негативно понятие. Още Есхил в "Прикованият Прометей" прави същото. В тази трагедия "тиранин" е наречен Зевс, новият властник (старият е баща му Кронос, когото той сваля със сила). В действителност, исторически погледнато, тиранин не е непременно нещо лошо, нещо, натоварено с отрицателно значение. По отношение на древногръцкото общество историците разграничават ранна и късна тирания. И работата е там, че през 6 в. пр. н. е. така наречените "първи тирани" са просто хора, които не са царе (нямат династично, родово право да управляват по наследство), но управляват като царе, с голям авторитаризъм. И управляват добре. Повечето от тях извършват ред обществени нововъведения. Най-прочутият от тях, атинският тиранин Пизистрат, е този, който създава държавните празници като Големите Дионисии, на които се провеждат театралните представления и състезания. Дотогава Дионисиите са били народен, традиционен празник, нещо като сегашните селски събори. Освен това Пизистрат настоява да се кодифицира, да се запише "Илиада"-та. Той е управникът, който въвежда първите значими промени в съдебната система - въвежда например институцията на пътуващите съдии - това са били съдии, които са посещавали селяните в тяхната естествена среда, за да им спестят тежкото, отнемащо ценно време, пътуване до столицата (решавали са на място - тъй че освен съдии, са имали и правата на нещо като следователи).

Ранните тирани са една временна историческа форма. Тиранията изобщо е състояние на обществен преход. Не е случайно, че в бившите социалистически общества в ситуацията на преход към либерална демокрация от западен тип стана модно да се говори за нуждата от силна ръка. Така е било и в Древна Елада. Тираните в гръцките полиси се появяват в момент, когато обществото узрява постепенно за демокрация, но все още не познава друга форма на управление освен наследената през вековете монархия. И те извършват ред реформи. Но интересите им се сблъскват с интересите на стари институции като съвета на старейшините, който е имал огромна власт в архаичното гръцко общество, с интересите на жреците, които са имали по-голяма власт преди, с интересите на аристокрацията, която била разчитала на един непоклатим дотогава ред.

Но когато трагедията, която се развива преди всичко като атинско явление (от всички гръцки градове-държави неслучайно именно Атина, родината на демокрацията, е и градът, в който се раждат и творят най-големите поети-трагедиографи³) започва своя възход като жанр с обществена функция и със силен интерес от страна на обществото, тъй наречените "първи" или "стари" тирани вече отдавна са в гроба. Наследени са от синовете си или от свои роднини. А тиранията като институция вече е неприемлива. Обществото се нуждае от нова сигурна форма, около която да се обедини, от нов "обществен договор". Затова и когато Есхил приписва на Зевс своеволие, той намеква за атинските тирани, наследници на Пизистрат. Те не се съобразяват със съвета на старейшините, с Ареопага, с водачите на аристокрацията. Такъв е бил Прометей. Нали той е титан, т.е. чичо на Зевс.

Когато Софокъл въвежда спора между Креон⁴ и Антигона, той влага в устата на героинята си следното обръщение към Креон: военачалнико. Креон не е цар, а военачалник. Той нито е избран от народа в хода на избори (изборите все още не били станали честа практика в Гърция), нито е законен наследник на трона. Та той е само брат на бившата царица Йокаста, чичо на бившия цар Едип и съответно чичо и дядо на убилите се един друг Етеокъл и Полиник, Едиповите синове. Нещо като хитрец, добрал се до трона и почнал да своеволничи, да налага своите разбирания на мястото на наследените от традицията.

Но за какво всъщност спорят Креон и Антигона? Техният спор е много сериозен, направо нерешим. Нерешим от логическа гледна точка, защото всеки има своето право. И решим от позиция на силата, както се разрешават толкова спорове в човешкия живот. Антигона смята, че не бива нейният брат Полиник да остане непогребан. Защото той е грък, а не варварин и така повелява гръцката традиция. Така са правили дедите и бащите й. Така трябва. Тя постъпва традиционно. Знае, че не може да не погребе брат си не за друго, а защото ако не го направи, душата му ще остане да се скита като вампир из тоя свят - без тяло, но и без покой, който може да намери само в царството на мъртвите. Древните гърци не са вярвали в прераждането. Те са били убедени, че душите на всички мъртви отиват на едно и също място (нямали са отделни Рай и Ад; тяхното царство на мъртвите може да се сравни с това на индианците - Вечните ловни полета - само дето гръцкото Царство на мъртвите все пак е било под земята и до него е имало няколко входа - все пещери), но там на всеки се полага наказание за прегрешенията или подарък за добрите, праведни дела. Но ако не погребат тялото ти, как да стигнеш до царството на мъртвите? Креон пък смятал, че онзи, който е дръзнал заради лични причини да воюва с родината си, е не само враг, той е изменник, по-лош е дори от варварите. И не бива да бъде погребван. Той ще омърси родната земя.

Антигона следователно е старомодна, тя следва повелята на предците. Постъпва така, както знае, че трябва. А е и вярна на родовото право - тя погребва брат си с тънък слой почва (защото не е от значение да го погребе наистина, колкото да извърши символичния акт на погребването - това стига, за да намери успокоение душата на покойния), защото той й е брат и никой не би могъл да носи по-голяма отговорност от нея, щом родителите й са вече мъртви. Тя му е най-близка измежду живите. Креон обаче също е прав. Неговата заповед противоречи на наследственото неписано право. Но е модерна. За него на първо място е родината, а не обичаите. Но пък начинът, по който той иска да утвърди първостепенното значение на родината над рода и семейството, е твърде краен. Той иска за назидание да оскверни трупа на своя племенник Полиник. Нека всички видят какво се случва с онзи, който измени на родината и започне да избива свои в името на накърнените си права (бил е изгонен от брат си, било му е отнето правото да бъде цар). Вместо да потърси правата си в съда на Тива, в свещения съд на тиванските съдии-жреци, той е решил сам да си върне правата със сила. И е избивал свои. Нека всички видят какво чака изменника на родината, мисли си Креон. И това е своеволие. Но своеволие, продиктувано от едно разбиране как трябва да се управлява поновому. Със силна ръка.

Следователно има една бунтарка, която действа в името на най-традиционните ценности, и един строг държавник, който с помощта на терор иска да утвърди нови ценности. Всичко това днес ни звучи като парадокс. Ние сме свикнали бунтарите да са носители на новото, а властващите със сила - да пазят, образно казано, скелетите в скрина.

Креон е упорит, той държи на своите заповеди. Нали не е достатъчно силен онзи, който си сменя мнението, мисли си той. Антигона също държи на своето. Тя е убедена, че правото е на нейна страна. Защото следва морални норми, както се казва, от памти века. Нейният морал е "традиционен", неговият - "граждански". Но от двамата този, който залага повече, е Антигона, разбира се. Защото Креон залага поста си, докато тя рискува живота си. А да видиш подобно поведение у жена за древните гърци е било повече от подвиг, изключителна постъпка. Проява на най-голяма доблест.

В някои съвременни постановки на Софокловата трагедия склонността на Антигона и Креон да не искат и да чуят за аргументите на противно мислещия е изведена на преден план. Така в една съвсем прясна (от 2000- година) постановка на режисьора Галин Стоев, наречена "Антигона в Техноленд", защото не следва плътно текста на оригинала, а го дописва и допълва, основният проблем се оказва проблемът за неразбирането. Героите дотам не могат да разговарят, че когато единият използва думи, другият си служи с езика на жестовете, езика на глухонемите. Или пък уж за да го разберат всички използва кухи фрази на различни езици.

Вината на Антигона идва от неподчинението й на волята на владетеля. И това е мнима вина, чиято мнимост се изяснява едва след трагичния й край. Непоправимото се е случило, а не бива. Софокъл подсказва, че в реалния живот на атинската демокрация грешките могат да се избегнат.

Вината на Антигона е и в крайната форма на нейния стремеж към героизъм, достигаща до безумие. Катастрофата в този случай е естествена и следователно неизбежна. Антигона не прави гражданска грешка, но също надскача позволената на човека твърдост.

_^_

"Антигона" - образцова трагедия (план-конспект)

I. Място на Софокъл сред трагиците и в световната класика

Творчеството на Софокъл е естетически връх в развитието на гръцката класика - трагедията е най-високият литературен (т.е. авторски) жанр, а в рамките на атическата трагедия Софокъл е всепризнатият майстор. В комедията си "Жабите" Аристофан го определя като безспорен първенец сред атинските трагически поети.

Сред античните биографи и историци именно той е бил известен като "майсторът на характери". Софокъл създава образцовия трагически герой, който не е нито престъпник или луд, нито съвършено добродетелен. Неговата трагедия изобразява точно този вид герой, който според Аристотел е най-подходящ, за да въздейства най-силно на зрителите. Без да е изключително добродетелен или справедлив, героят на Софокъл преминава от щастие към нещастие не поради лошота и порочност, а поради някаква грешка и незнание. Защото ако героят беше съвършено безнравствен, неговото наказание от съдбата и боговете би могло да предизвиква у зрителя известно човешко съчувствие, но не и състрадание - зрителят не би могъл да се идентифицира с този герой. А ако не може да състрадава, той не може и да се промени под въздействието на творбата. Ако пък героят беше съвършено добродетелен, преминаването му от щастие към нещастие ще буди отвращение, ще подтиква зрителя към цинизъм.

Софокъл "подвежда" зрителя относно нравствения облик на героите и докрая ги държи под напрежение кой е прав. Хорът е заблуждаван от репликите на героите, той им вярва и се люшка в мнението си. Зрителят гради погрешни умозаключения заради недостиг на предпоставки. Зрителят постепенно се информира кой какво иска и как постъпва.

Софокъл отдалечава развръзката. Той не разкрива нещата от самото начало. Именно той въвежда заплетеното действие с обрати.

Софокъл въвежда истинския диалог, който е среща на различни, обикновено противоположни мнения. Диалогът между героите при него е конфликт. Често - надприказване (както е със словесния дуел между Тирезий и Креон в "Антигона" - остроумно подаване на "бързи топки", така че понякога единият от двамата няма време да схване добре какво му се казва). Затова спокойно може да се каже, че тъкмо той е патентовал най-отличителната черта на театъра - драматургичния конфликт, който може да се разреши само със смърт. За Хегел "Антигона" е най-чистото въплъщение на трагическото като конфликт на две противоположни същности.

II. "Антигона" и атинската демокрация

На всеки десет дни по времето на Перикъл и Софокъл на хълма Пникс се е събирало Народното събрание на Атина. Всеки свободен гражданин е имал правото да гласува, да се изказва, да предлага закони или да дава под съд оня, който по-рано е внесъл лош закон. Пряка демокрация, без делегиране на депутати, които да те представляват. Но тези права гражданинът е заплащал с голяма отговорност: всеки има право да внесе закон, но след това трябва да го защити. И ако някой предложи да се гласува недоверие, авторът отговаря дори с цената на живота си, ако това недоверие се оправдае.

Тези граждански права и отговорности са преведени в "Антигона" на езика на театъра.

Възхвалено е героичното поведение. Както казва Аристотел: Софокъл описва хората такива, каквито трябва да бъдат.

III. "Антигона" и "Едип цар"

По-съвременна е от "Едип цар" - в нея има по-малко митологични схеми (зазиждането като че ли е най-яркият фолклорен мотив), божествата отсъстват, няма чудеса. Двутактова е (подвигът на героинята и нещастието на Креон), а това я прави по-лесна за проследяване.

За разлика от "Едип цар" "Антигона" е изцяло построена върху контраста.

Както казва проф. Богдан Богданов, докато в "Едип цар" Едип е сам срещу желязната воля на събитията, в "Антигона" волята на съдбата е волята на две силни фигури - Антигона и Креон.

Пълнокръвните характери в "Антигона". Антигона е мъжествена в решителността си - тя се противопоставя на властника, но е женствена и крехка, когато оплаква младините си.

IV. Значение на "Антигона" - конкретноисторическо и общо

1. Значение за античната литература

"Антигона" е хронологически първата сред творбите на Софокъл, която има чертите на "образцова" трагедия:

• Креон, когото сполитат страшни нещастия, не е нито безукорна личност, нито пристъпник;
• трагедията е преход от щастие към нещастие, а не обратното;
• трагедията внушава погрешно мнение, което се разсейва бавно и постепенно в хода на действието й;
• в трагедията се извършва преход от незнание към знание.

В "Антигона" са налице три сблъсъка - между Креон и Антигона, Креон и Хемон, Креон и Тирезий. Спорът е за правилното поведение с оглед противоречащи си една на друга ценности.

2. Значение за атинското общество

Чрез "Антигона" Софокъл блестящо облича в образи възгледа си, че писаните закони трябва да се основават на спазването на неписаните норми. Иначе се стига до липса на нравствени опори, а оттам и до безсмислени жертви.

3. Значение за хората дори векове по-късно

Сюжетът на "Антигона" служи още на съвременниците на Софокъл, но и на Жан Расин през класицистичния 17-ти век, на Фридрих Хьолдерлин през романтическия 19-ти век, на Жан Кокто, Бертолт Брехт и Жан Ануи през авангардисткия 20-ти.

За Еврипид Антигона е по-женствена, а Хемон - по-решителен. Той я отвежда в планината, спасява я, оженва се за нея и заживява в щастлив брак. Трагедията завършва с помирение между Креон и Антигона след порастването на нейния син. Явно Еврипид е искал да освободи сюжета от крайното поведение на героите и да покаже, че във времето се раждат и компромисите между наглед непримирими позиции. На преден план е изведена любовната интрига и "в светлината на прожекторите" е поставен синът, който създава ново семейство, загърбвайки онова на родителите си.

На Расин "Антигона" дава блестящ пример за тип конфликт, който го вълнува - сблъсъка на държавния интерес и семейния дълг. В неговата интерпретация любовта към близките в "Антигона" се оказва по-значима от верноподаничеството. Това е неговият прочит и изкривяване.

За Хьолдерлин "Антигона" е извършила безпримерна постъпка. Той не се интересува от дилемата, а от способността да заложиш главата си в името на своята любов.

За Жан Ануи "Антигона" е екзистенциална драма, в която жената може да бъде гражданин и в която гражданинът спори с властника. Антигона е неконформистка. Но Ануи внася и модния за 20-ти век дух на съмнението. Не се знае кой всъщност е погребан и кой подложен на поругание измежду Етеокъл и Полиник - нали са близнаци. Може би местата им са разменени? После Креон се стреми да разруши устоите на Антигона с една антигероична софистика. "Какъв е смисълът от геройството?", задава реторичен въпрос той. В България през социалистическата епоха тази кавърверсия на трагедията бе поставяна многократно, защото в нея българските театрали откриваха възможност чрез езопов език, т.е. индиректно, да напомнят на властниците, че са се самозабравили.

_^_

Женските образи в "Антигона" (план-конспект)

I. Героите в трагедията на Софокъл

Софокъл е известен като "майстор на характери". Какво точно означава това? Какво означава да създаваш пълнокръвни характери в театъра? Софокъл е този трагик, който изгражда произведенията си като директен сблъсък на две мнения. При него съществуват така наречените състезания с речи.

II. Женските характери - място в "Антигона".

1. Антигона ли е централният характер в "Антигона"?

Не, този, който претърпява прехода от незнание към знание и от щастие към нещастие, е Креон. Но Антигона е основният антагонист на Креон. Без нейната постъпка Креон не би могъл да преживее краха на своята гордост. Без Антигона не би могло да се обсъжда кое е правилно. Без Антигона не би могла да влезе изобщо темата за правата на гражданина.

2. Антигона и Исмена - полюси?

Антигона и сестра й Исмена обикновено са противопоставяни. Едната се опълчва, другата се подчинява. Едната е решителна, другата плаха. Едната нарушава законите на държавата, другата ги спазва. Едната действа под влияние на чувствата си, другата се опитва да подчини чувствата си на разумното поведение.

Всъщност двете много си приличат. Те са двете страни на монетата, наречена старогръцки идеал за скромна девойка. И двете са предани на принципите на семейството. И двете поддържат традиционните ценности, не се стремят към нови обществени правила, към рушене на табута. И двете взимат грешни решения, но грешни по различен начин.

3. Каква е функцията на Евридика?

Майката на Хемон не е развита като образ. Тя е майката, която не може да понесе смъртта на сина си. Но нейното място е достатъчно важно. Именно на нея Хорът разказва какво се е случило зад кадър - в гробницата. В качеството й на майка тя не присъства на решенията и споровете. Тя само научава за политическите грешки и за разрушения си от политическото противопоставяне дом. Когато се самоубива, тя показва крайността на майчината любов - също толкова извън границите на приемливото, колкото и упорството на Креон или Антигона.

III. Защо толкова държим на образа на Антигона?

Антигона е емблема на действения морал. Тя е жизнелюбива, но това не й пречи да жертва себе си. Тя е силна - в действеността си. Тя е вярна, а верността крепи всяка институция, включително семейството и държавата. Тя е откровена - смело си признава простъпката.

_^_

Антигона няма да умре (план за аргументативно есе)

Теза: Антигона е безсмъртна, доколкото постъпката й е пример за изключителна твърдост в името на принципи.

Антитеза: Съществуват ли принципи, които да си заслужават да заложиш живота си и живота на други хора за тях?

Аргументация: "Антигона" може да бъде сравнена с "Хаджи Димитър" на Христо Ботев. И там героят е обезсмъртен, макар реално да умира. Защото постъпката му е героична. Той е "сложил главата си в торбата" заради една велика идея. Но великата идея на Хаджи Димитър няма нищо общо с онази на Антигона. Докато той се бори за национална свобода, тя жадува да се възстанови божествения ред по пътя на изпълнените задължения към мъртвия роднина.

Въздейства ли днес примерът на Антигона, или не? Ако "да" - защо, и ако "не" - защо?

Заключение: Актуално ли е днес да се говори за безсмъртие? Не е ли по-приемливо за днешния ден да считаме всяка ценност за относителна. Едни ценят едно, други друго. Разликите в разбиранията са огромни. Какви са тогава основанията ни да твърдим, че нашата ценностна система е най-добрата? И ако успеем да го докажем, как ще поберем в нея смъртта за каузата? И понятието за безсмъртието?

_^_

"Не за вражда - за обич съм родена" (есе)

Изведена от контекста на Софокловата трагедия, тази фраза на Антигона може да значи какво ли не. Тя е толкова обща, че ни позволява върху нея да надградим най-различни построения. Наистина, ако не знаем сюжета на трагедията, можем да приемем, че Антигона е нещо като хипарка, която призовава за обич между хората и казва "не" на войната. "Прави любов, а не война". Или че като много съвременни творци смята, че само любовта и красотата могат да бъдат среда за истинско творчество. Че вдъхновението може да дойде само от любовта. Ето какво например каза наскоро рокмузиканта Лени Кравиц в интервю: "Няма значение какъв е човек, през какво преминава и накъде се е насочил - всеки един от нас иска да обича и да бъде обичан. Може и да не го признава, но е така. За това сме тук. За това сме създадени."

Но думите на Антигона могат да бъдат сравнени и с фразеологията на някои съвременни протестантски пастори. Нали и те призовават да се обичаме? То кой ли не говори за нуждата от доброта и любов! Дори попфолкпевиците заеха страната на доброто и светлината. И като пастори взеха да поучават.

Можем да тръгнем в много посоки. Но коя си струва? И една-единствена ли е вярната? Със сигурност има такива интерпретации на думите на Антигона, които са съвсем малко вероятни. Такава е например онази, че творецът има нужда от любов. Нали Антигона все пак не е творец?

Малко вероятна е и версията, че Антигона като пасторите проповядва мир. Че проповядва уважение към другия, а още по-малко пък социална взаимопомощ, както е при християните. Богатите са призоваваните да си дадат излишните ризи. Защото за древните гърци не войната е била проблем, а несправедливостта. Тя е коренът на злото. Антигона е искала спазването на божествения закон и толкоз. Семейния ритуал. Не е логично да я виждаме в ролята на мисионер. Нещата са твърде лични.

Също и "хипарският" вариант на сравнение не е най-подходящият възможен. Антигона не мисли да създава нов тип общество. На нея не й трябва да експериментира с човешките взаимоотношения. Напротив, на нея й дай нещата да са непроменени, да са тъй, както баба знае.

Хрумва ми и още едно сравнение. Дали пък думите на Антигона не са сравними с куплет от стара градска песен?

"Аз живея за любов,
но съм тъй усамотена,
че продадена любов
сърцето ми разби."

Не, това пък е направо абсурдно. В старата градска песен има нещо, което може да се каже, че важи и за Софокловата Антигона: жената е нежно създание, тя има нужда от любов, тя вирее в любовта. За разлика от вечно воюващите мъже, жените винаги са били възпитавани да бъдат "разбрани" и да са склонни на компромиси в името на семейството. Още от момичета те биват тренирани в търпимост и толерантност. Е, ако изключим, разбира се, амазонките и днешните феминистки. Поне някои от тях. Но приликата със старата градска песен свършва с това. В "Антигона" няма любовна история. Антигона е създадена да обича роднините си, това е. Няма никакви намеци за любов в смисъл на страст. Няма колумбийски сериал.

Затова и най-убедително си остава твърдението, че тези думи се появяват в устата на Антигона, когато тя настоява за нещо невъзможно - да се спре най-сетне с отмъщението и възмездието. Нека всеки погребе своите мъртви. Нека оплачем мъртвите си. Това казва тя. И това са думи, които подхождат повече като че ли на една войнишка майка. "Мъртвият не ни е враг", беше писал един български поет, Димчо Дебелянов. Тези думи произхождат от Софокъл. Антигона воюва срещу войната. Това е трагическата ирония. Това е нейната вина.

Затова и завършвам с темата за избора. В каква посока ще тръгнем избираме сами. Но с едно трябва да сме наясно: или говорим за Антигона на Софокъл и какво тя е имала предвид, когато е произнесла крилатите думи, или пък ги възприемаме съвсем свободно - като метафора, като алюзия, като врата към свободни асоциации. И единият, и другият път водят към интересни неща.

_^_

Въпроси, на които трябва да се отговори под страх от смъртно наказание

1. В трагедията на Софокъл всички са толкова сериозни. Никой не е непукист. Защо?

2. Кой се страхува от Антигона?

3. Антигона - кое е това момиче?

4. Защо всички в "Антигона" се инатят толкова?

5. Има ли конфликт между поколенията в "Антигона"?

6. Разтълкувайте следния пасаж:

"Тирезий: Уви!

Разбират ли, замислят ли се хората...

Креон: Какво? Какви са тези общи приказки?

Тирезий: ... какво богатство е за всички разумът!

Креон: Каквото зло е, мисля, безразсъдството.

Тирезий: Но тебе тази болест е прихванала!

Креон: Не искам да обиждам прорицателя.

Тирезий: А правиш го - наричаш ме лъжлив пророк!

Креон: Пари обичат всички предсказатели."

За какво си говорят тези герои? Не ви ли приличат на старците от "Мъпет шоу"?

7. На чия страна е Хорът в "Антигона"?

8. На един език ли говорят Антигона и Креон?

9. Каква е ролята на боговете в "Антигона"?

10. За кого ще гласувам на избори за президент:

а) за Креон,

б) за Хемон,

в) за Антигона,

г) за Тирезий.

Защо?

_^_

Преводи

Превеждана е на български от Пенчо Славейков (списание "Мисъл", 1893), после чак през 1938-а и то от френски - от В. Димитрова, после от Димитър Симидов през 1941-а, от Александър Ничев - през 49-а и накрая - от Николай Гочев и Кирил Мерджански през 1998 г. в списание "Сфумато".

Библиография, от която не боли

Богдан Богданов, "От Омир до Еврипид", второ издание, Пловдивско университетско издателство, П., 1993, главата "Антигона" на Софокъл - естествената мярка на една велика трагедия", с.136-164.

Николай Гочев, "Образцовата трагедия". - сп. "Сфумато", год. I, 1998, бр.1.

Александър Ничев, "Афористичен увод към Софокъл". - В: Софокъл, "Трагедии", превел от старогръцки Александър Ничев, Народна култура, С., 1982.

_^_

БЕЛЕЖКИ:

1. Впрочем, в Четвъртия епизод на "Антигона" героинята се сравнява в мъките си именно с Ниоба. [обратно]

2. Оболът е дребна монета в антична Атина. [обратно]

3. Казвам "поети", защото нали всички старогръцки трагедии и комедии са били в стих. [обратно]

4. Не е неправилно да бъде наричан и Креонт - разликата идва от падежите, типични за старогръцкия език. Така едно и също лице са например "богините" Лето и Латона. Зависи дали на български сме приели формата в именителен падеж, дали тази в косвените падежи, или пък имаме несигурност коя форма да предпочетем. [обратно]

© Йордан Ефтимов, 2001
© Издателство LiterNet, 15. 10. 2002
=============================
Публикация в "Помагало за 9. клас", С., изд. "Кръгозор", 2001.