РЕПОРТАЖИ ОТ ПОТЪВАЩ КОРАБ

Йордан Ефтимов

web

Миналата седмица в интервю за наш литературен вестник сръбският писател Михайло Пантич повтори старата истина, че сръбската литература се крепи на разказвачите. Бих повторил думите му по наш собствен адрес. И нашата литература може да се похвали най-вече със страхотни разказвачи и с малко постижения в сферата на романа. Мащабната литературна архитектура ни е чужда. За сметка на това пък какви разкази!

За жалост дори и тази завоювана територия може да се счита за наполовина изгубена. Последната антология на българския разказ, доколкото си спомням, излезе през 1993 г. Не беше кой знае колко смел подбор, но правеше впечатление, че са включени и двама млади тогава автори - Деян Енев и Алек Попов. Съставителите не бяха сбъркали поне по отношение на издържливостта им, защото двамата днес са сред най-представителните ни писатели, цвета на българската литература. И всъщност не са на една възраст, но са от общ тип на писатели, разчитащи на присъствието на фантастичното и заедно с това на социалната критичност.

Специално Деян Енев се разви като оптималния писател в епохата на пожълтяващата преса. За последните петнайсет години той публикува няколкостотин вестникарски разказа в размер до 100 реда. Някои в още по-кратки формати. Имаше рубрика за къси псевдорепортажи в "Демокрация" и за криминална загадка в "Сега", пишеше пародии и мелодраматични епатажи, ребуси и малки моралистични казуси. И навсякъде сред обилието от подписани с името му текстове излизаха няколко изключителни майсторски творби.

Затова не се учудвам на успеха на сборника с избрани разкази и повести "Всички на носа на гемията". Тук той е подбрал 61 текста, някои от които би си струвало да се анализират в курсовете по творческо писане, ако такива съществуваха у нас. Толкова са подредени, намислени, изчистени, подчинени на действието, на едното действие. Аз самият неведнъж съм се дразнил от това орязване на всякакви случайни детайли, от тоталната включеност на всичко в общата алегория. Чехов бил казал, че ако на стената виси пушка, то непременно... Деян Енев и от сън да го вдигнеш, ще ти повтори тази мисъл без грешка. Гради той един конфликт, който е колосален, вкарва свръхестественото даже, толкова е могъщо и полюсно всичко, толкова е фатално. И никакви случайности. Никакви грешки на начинаещия или на непрофесионалиста да описва надълго и нашироко, да вкарва атмосфера, да променя характерите в хода на действието. Няма място за това. Деян Енев става за четене дори от онези читатели, които искат литература в смисъл на текст с голямо обобщение за големи човешки драми, но заедно с това и екшън, разглезени от фалшивата бързина на медиите.

Димитър Коруджиев твърди на задната корица на "Всички на носа на гемията", че Деян Енев се занимава с маргиналите, унижените и оскърбените, и че в тази посока е наследник на Йовков. За мен истината е по-друга: той е убеден в съществуването на чудото именно в най-бедното и унило кътче на планетата. Дори ми се струва, че избира все един сюжет, който разработва до виртуозност - за божествената светлина, която виждат само онези, които другите смятат за смахнати. Ако сте гледали "Кралят на рибарите", сигурно разбирате какво имам предвид.

А ако на носа се съберат всички, гемията трябва да направи салто. Но не и при Деян Енев. С неговите трагически самотни герои. Всички на носа на гемията е само вик на анонимен самоубиец.

© Йордан Ефтимов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 25.10.2005, № 10 (71)

Други публикации:
Труд, № 282, 16.10.2005