Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

БОБИ РОКАНОВ БРУТО

Йордан Ефтимов

web

“В “Мургаш” съм - има наистина добри!” - с този SMS ме пресрещна на път към галерията един приятел изкуствовед. Изненадата му не ме изненада, защото Борис Роканов поне по две причини не е сред художниците, които са изградили име и са следени от специалистите. Първата е фактът, че без всякаква професионална подготовка той започна да рисува и да прави изложби само преди четири години; преди това бе само добър поет във време, когато поезията всеки ден губеше своя напомпан през социализма обществен престиж. Втората - че наивизмът, стиловото поле, в което работи, е стил на самомаргинализиращите се.

Борис Роканов винаги е имал склонността да модерира, да организира художествени събития. В самото начало на 1990-те - мисля, че през 1991-а - заедно с Ани Илков имаха намерение да осъществят на дело идеята на Йосиф Бродски за поезията в супермаркетите. По-скоро да я изпародират, защото нобеловият лауреат твърди, че поезията не се продава в милионни тиражи само защото никой не се сеща да я отпечата в такова количество и да тръгне да я продава в големите магазини. Докато Роканов и Илков имаха проект да бъдат отпечатани техни стихотворения върху амбалажна хартия, в която да се увиват закупените меса и сланини в магазините. Дори отпечатаха сигнален пакет и го предоставиха на “Денница” - големия магазин, който тогава работеше в подлеза на Централна гара.

Проектът със стиховете на амбалажна хартия бе всъщност проект за “акция”, вид пърформанс, макар тогава те да не го осъзнаваха като такъв. А в логиката му се пресичаха споменът за поезията на стадионите (руските дисиденти на “Лужники” през 1960-те) и иронията към фетишизирането на пазара в ситуация, когато връзката между демократичните политически структури и пазара изглеждаше съвсем неясна.

Голе-долу по същото време Борис Роканов направи специална книжка на своето самиздатско списание “Прилеп”, посветена на фигурата на Константин Павлов (1993): нещо като научен сборник за класик, каквито обикновено получават влелите се в училищната програма, но не и живи и изтласкани писатели. Константин Павлов бе символът на съпротивата, защото най-добре онагледяваше тезата, че у нас е имало писатели, лишени от правото да публикуват дълго само заради евентуалния подтекст на творбите им.

През 1999 г. организира проект, в който към трийсетина млади поети (“млад” тогава означаваше предлагащ свой поетически почерк неизтъркал се автор - сред участниците имаше и творци, приближаващи петдесетака) беше прикрепил трийсетина млади художници. Не бих казал, че обратното също бе вярно, макар художниците да имаха огромна свобода - те не трябваше да илюстрират, а само да създадат среда, в която творбата на поета да стои по един открояващ я начин. Изложбата, която гостува на фестивала “Аполония”, след това бе експонирана в Националната художествена галерия, а накрая се превърна в албум, отпечатан от плевенското издателство “ЕА”.

Това са само няколко щриха към пътя на Борис Роканов към синтеза на литературата с визуалните изкуства. През цялото време той стои по-скоро в ролята на малко старомоден привърженик на изображението в класическата му форма; никога не е забивал към проекти, включващи лампи, видео, интернет. Цветното петно с неговата двуизмерност - ето кое го привлича; скритата причина, без да психоанализирам, е антиреализмът, това, че деформираните, нескопосни фигури много по-лесно работят като символи със своята непривлекателност и неправдоподобие.

Наивизмът е най-общо име. Избират го именно онези, които в света, регулиран от документите за покрит образователен ценз, нямат нищо. Но наивизмът малко обединява разнопосочни художници, точно както е и при реализма. Между Шагал и Баскиа, Златю Бояджиев и Йоан Левиев, Росен Рашев-Рошпака и Боби Роканов разликата е като между небето и земята. Затова ще е по-добре да кажем нещо по-конкретно за картините му.

В няколко статии из вестници се подчертават екпресивният рисунък и чувственият колорит, твърди се, че “голите му тела излъчват сладострастно сияние”, че е “избрал най-високия цветен регистър”, че за него “да живописва е плътска наслада”. В “Сега” писаха, че “колоритът на Роканов излъчва такъв неподправен драматизъм, че не е трудно да усетим и Селинджър, и Кен Киси, и самия поет зад багрите”, че “цветовете му са такива, че не оставят окото равнодушно и за секунда” и че “в обичта между тези френетични сами по себе си тонове има естествена съчетаемост, малко като при Генко Генков”. С почти нищо не бих се съгласил. За сладострастие е напълно безсмислено да се говори при едно аскетично изкуство, в което цветовете биха могли да бъдат избор на четвъртокласник, а фигурите настояват за разсъдъчност. Може би сладострастие някои наричат изобилието от прегърнати, срещащи се, разговарящи, втренчени един в друг силуети, разделящи се и целуващи се двойки, или няколкото разкрачени, заели предизвикателни пози голи женски тела. Може би висок цветен регистър за някого е съчетаването на цялата цветна палитра в ясно разграничени, без каквото и да е приливане цветни фигурки. Само че лицата са пясъчни, бели или тръстикови на цвят, косите са жълти или черни, или най-много морковени. Нищо озадачаващо, нищо сюрреално или морбидно. Важна особеност на картините на Боби Роканов е плоскостта зад фигурите - това винаги е силуетът на града, една синя или кафява, или дори буквално бяла маса на плътно разположените една до друга сгради с различни височини. Блокове. Блоковете на сивото ежедневие, на тривиалния, но задължителен поток на живота.

Най-честата композиция изтъква на преден план фигури в драматични отношения, полуизвърнати, забързващи ход, заковаващи се на място; около тях са разпръснати малки фигурки на лутащите се във всекидневието граждани. Така че най-силното усещане за цветовете на тези картини е като за дребна ярка точица на постмодерно дете - с всичките му боядисани коси и цветни лещи, което всеки момент ще бъде залято от калната вълна зад него. За френетизъм не бих говорил пък изобщо, при наличието на толкова печал в лицата и позите. Израженията често са като на пили бром, а подчертано автоматичните движения на жените с колички (вече не-жени в някакъв смисъл) и на напълно съблечените (вече негодни за събличане, превърнали кожата си в неприкриваща и несъблазнителна дреха) не будят нищо повече от екзистенциална тревога.

Боби Роканов държи на скандала с имената на “Капиталът” (гола синя разкикерчена с очилца а ла Пиночет или пък а ла героя от “Покаяние”) и на “Моята борба” (две прегърнати полегнали зелени лесбийки на фона на вечерния град), които са турени една до друга. Но заглавията на две книги, повече спечелили, отколкото загубили от политическите злоупотреби с тях, нямат нищо общо със сюжетите на Роканов - и съответно не функционират, лесно се забравят. “Хармониите сливат изтънчеността със снобизма, но в тях няма място за вулгарност. Постекспресионист без аналог, Роканов трябва да бъде видян в новия му проект, инспириран, този път, от класическата литература.” Това са думи на отдавна оценения, придобил авторитет с абстрактните си творби художник Свилен Блажев. Съгласен съм, че има снобизъм в озаглавяването по произведения на литературната класика, особено на модерната. Но не мисля, че повечето от картините на Борис Роканов са “инспирирани” точно от тях, защото влиянието на т.нар. арт брут е толкова биещо на очи. Една от картините се нарича “Почит към Дюбюфе” и слава богу - защото в нея пъпната връв с вдъхновението още не е прерязана. Подозирам, че както Иван Милев навремето се е вдъхновявал от журнални репродукции на творби на германски сецесионни художници при създаването на своите платна с мотиви от българската народна митология, така и Роканов е получил инжекция от светещите репродукции на психично болни художници в интернет. Наименованията на картините са вторично осмисляне, интерпретация, в която Борис Роканов тълкува, осмисля, рационализира Борис Роканов.

Истински яки всъщност са платната, наречени “Почит към Сервантес” (всъщност портрет на Дон Кихот, но му се е видяло прекалено - при толкова прекалявания и изхвърляния, които е допуснал), “Вълшебната планина”, “Почит към Бутеро” и “Направо от извора”. Това, което ги прави истински шедьоври, са отношенията, предадени пестеливо чрез такива похвати на наивизма като разположението в едно не много логично (но и не съвсем нелогично) пространство, различните големини на фигурите, които не са точно съобразени с перспективата (но на места са), ефекти, създавани от плоскостността. Така неговият Дон Кихот е по-скоро нещо като потиснат Хари Потър отпреди влизането в “Хогуортс”, с тъжни бадемови очи и кацнала на рамото му майка с количка (тя просто е на заден план, но начинът на изобразяване я прави част от плещите му), а прекалената разлика в големината на торса му, който заема половината картина, и малките фигурки на крачещи по тротоара хора, напомня за египетските стенни надписи, където фараоните са в десетократен мащаб спрямо простосмъртните. В “Почит към Бутеро” поетиката на Бутеро я няма никаква, освен може би дебелината на героите - посетители на изложба. Те гледат различни картини, сред които се разпознават сюжетите на прочути платна, никога непопадали в обща експозиция, освен може би в учебниците по история на изобразителното изкуство; но точно в средата с гръб към нас и с лице към една от картините стои широкоплещест мъж, зад когото с гипсирани очи към нас, прикрита, не съвсем прегърната, стои пълна, но по-дребна (заради перспективата) жена. В друга картина възрастен мъж стои сред играещи си с обръч деца като заловен в капан. За последното свидетелства и облеклото му на шафер или младоженец.

Боби, който стана брут арт-ист и неоекспресионист, но не е преставал да пише поезия, като художник представлява истинско откритие. Дори е по-добър от мнозина мастити. Похватите му го отвеждат понякога в лесни недонаправености. Но понякога разгръща такива богати и неразрешими житейски, междуполови, семейни, социални възли, че ни кара да вярваме в изкуството като възпитател на чувствата. Не изкуството като форма на протест - това е голямата същностна разлика между наивизма и концептуализма, който е винаги на първо място политически и антиизобразителен.

По-добър е от мнозина художници, признати за водещи. Защото изкуството днес често е само мощ на формата (стотици колони с неизчислими ватове, екрани десет на десет, сто на сто и хиляда на хиляда, паметници от милиони тонове бетон, филми с прозорци в прозорците на прозорците - Жан-Мишел Жар, рокгрупата от “Пътеводител на галактическия стопаджия”, която прави концерт на една планета, а разполага публиката на друга, за да не я отвее силният звук, новата църква на Царевец, паметникът пред НДК и комплексите в Панагюрище и Шумен, филмите на Грийнауей) при минимална мисъл. Само че съдбата му по-скоро ще е като на лудите, от които се вдъхновява. Защото етикетите у нас пречат да се види истинският пробив, който може да се осъществи и с детска четчица.

“Всяка картина е по литературен шедьовър... На мен Борис Роканов ми допадна и с картините, и с държането си. И в двете има нещо детско” - сподели за медиите Наталия Николаева, галерист на “Мургаш”. И допълни, че художникът сам е баща на три деца. Което също е детско; има нещо детско в способността да създаваш деца при една действителност, която кара всички да бягат, да затварят очи, да се отказват от отговорност.

Осмата изложба на Борис Роканов, наречена с намигане съответно “Изложбата” (при също толкова дилетантското нахалство на списанието на Mtel за лайф стайл сноби, наречено “Списанието”, и предаването по постсоцкабеларката BBT, наречено “Предаването”), продължи две седмици и бе закрита на 26 февруари 2005 г.

 

 

© Йордан Ефтимов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 13.03.2005, № 3 (64)