"Величието" на литературата не може да се определя с чисто литературни критерии, макар че именно според тези критерии се определя дали едно нещо е литература или не."

Т. С. Елиът, "Религия и литература"

Загубените позиции

През юни 97-а срещнах някъде пред Светия Синод Владислав Тодоров, който вече няколко години не живее в България. Разговорът, проведен на крак между сергиите с копия на икони, стари - невалидни, но и непридобили антикварна стойност монети и медали, се завъртя около заниманията ми с литература. Странно му се виждаше, че все още съхранявам интереса си към тях. На това той гледаше със симпатията, която питаем към старомодните и безобидните глупчовци. Каза ми, че за него литературата днес е декоративна, че това е мъртва институция, празна като храм на Веста. Защото, питаше ме Владислав, смяташ ли, че съвременната литература обсъжда важни идеи? Става дума за световната литература днес. Влияе ли литературата върху живота днес? Не беше някакъв сериозен разговор. Просто между сергиите край "Александър Невски" се видяхме за малко и той ми каза, че не познава голям съвременен писател.

Прекрасно съзнавам, че ако гледаме на литературата като на институт, който да променя живота на хората, днес тя наистина е загубила мястото си. Поне буквално погледнато. Но ако гледаме на киното като на вид литература, а аз не знам защо това да не е възможно и дори логично, то литературата продължава да поддържа все така едно и също изключително важно място в сърцата ни.

По отношение на българската литература едно такова сравнение би довело до изключително ценни резултати. Защото ще се окаже, че и литературата, и киното у нас се занимават почти само с проблемите на битовото и най-големите им постижения са в областта на битовата комедия. Такива са чертите на родната традиция след 60-те.

И Владислав Тодоров беше прав именно тук: българската литература днес не обсъжда идеите за обществото. Защо Стефан Цанев например всъщност не обсъжда идеи за обществото? Защо неговите "размисли" не могат да бъдат наречени "идеи за обществото"? Това е очевидно. Стефан Цанев се занимава не със социалните утопии, не с критика на социалните структури. Просто той не може да анализира в дълбочина, камо ли да я създаде в езика. Колкото и да се представя за глас на времето, за съвест на съвременния българин, неговите текстове са ниските топки на елементарното, на опростяващото битово алегоризиране.

А това, разбира се, е от значение. Способността на литературата да създава социални визии. Дори произведенията на върховите модернисти го доказват. Защо точно "Пустата земя" от цялото творчество на Елиът заема мястото на представителната му творба? Заради централната си алегория, заради възможността да разчетеш творбата му като казваща ти нещо в едно изречение. "Улисис" също притежава социално-критичен потенциал и тъкмо това генерира значимостта на този роман, на романа изобщо. Многократно по-сложният алегорически, а Данте би казал и анагогически, като морално предизвикателство, роман "Бдение над Финеган" естествено се ползва с много по-малка значимост.

Българската литература днес се разчита като място на кризата най-вече защото тя не успява да произведе алегория, която да работи, да влезе в диалог, спор, конфликт, спявка с духа на времето, с онези понятия, които оформят рамката на съвременността. Тоест усещането за криза, струва ми се, е неминуемо свързано със способността да се обсъждат идеи за обществото. 90-те като цяло в българската литература бяха времето, в което или литературата в един нов ларпурлартизъм - който се самоопредели като постмодерн - се отдръпна от политическото, или пък поддържаше недобре функциониращи критически идеи от 60-70-те. И докато в мащабите на съвременната световна литература политическият роман и през 90-те даде плодове^[1], на български излязоха малко текстове, които да отговорят на глада за политическо в литературата.

Но литературата, макар и застинала в неспособността да излъчи завършен продукт, не е умряла. Дори и у нас. И няколко примера го потвърждават.

Модерните и съвременните

Една от лансираните през 90-те критически дихотомии бе тази, която свърза и противопостави прозаиците на "модерни" и на "съвременни". В един текст за прозата на 96-а Бойко Пенчев раздели белетристичните книги в две основни групи, а основанията му за това като че ли все пак се концентрираха в стремежа да се изнамери нов изказ за нови реалии и в отказа от това^[2].

Разбира се, разделението бе последвано от изтъкване на принципния афинитет на Бойко Пенчев към писането на "модернистите". Защото "съвременните" за него бяха тези, които по презумпция центрират вниманието си не върху езика, а върху бързото уподобяване на заобикалящата действителност. Те оставят езика на заден план. Поне така твърдеше Бойко. Но разделението му се крепи на допускането, че у нас съществува дебат около значими творби, а точно такива е трудно да открием. Трудно е да говорим изобщо за възможността да съществуват две гледни точки, толкова ясно разграничими, за това какво трябва да се прави в прозата. И може би, особено ако го търсим, трябва да видим дали авторите на новата литература имат възглед за работата си. Мисля, че все пак повечето пишат в коловозите на утвърдени вече у нас парадигми и съвсем не "изповядват" някаква по-философска визия за дейността си.

Всъщност, нито "модерните" са достатъчно авторефлексивни в езика, нито "съвременните" достатъчно добре описващи съвременността, са достатъчно добри реалисти. Ето защо съм против въвеждането на едра рамка за ставащото в българската литература.

Защо дебютантката Райна Маркова с нейният сборник разкази "Пого", въпреки че е "съвременна" пише добре, а книгите на Христо Стоянов ("Скрития живот на една помакиня" и "Рязания поп"), романът на Георги Мишев "Дунав мост", "Искам го мъртъв" на Мария Станкова, дори книгата с очеркоесетата на Мартин Карбовски "Едно" (издадена от недвусмисленото издателство "Нови хоризонти") - не са? Просто защото един текст трябва да отговаря на някакви критерии, почиващи на работата с езика, а последните по различни причини не отговарят на тях. Т.е. написали са лоши текстове. И говоренето за актуално произвежданата литература трябва да се опира тъкмо на обсъждането на критериите за качество. Първо е добре да обсъдим защо едни текстове ще са литература и ще си струва да ги "обговаряме", както е модно да се казва днес, а после върху тях (ако, разбира се, сме успели да ексцерпираме от тоновете посредствена книжнина достатъчно качествена литература) вече да надстрояваме някаква теория. Но за това все нямаме време. Все разчитаме на подразбиращото се, което пак така винаги се оказва съвсем не безвъпросно.

И ако грешката на Б. Пенчев беше, че създаде теоретическа рамка върху достатъчното читателско потребление на литературна макулатура, върху "лошото писане", противопоставяйки го на писането на стремящите се към усложнен изказ и по този начин превърна един рецептивен проблем в проблем на литературната идеология, то аз бих предпочитал да гледам на много от книгите, излезли през 99-а например, просто като на протолитература. Не е необходимо да се вайкаме, че голяма проза не се е появила. Не бива обаче и да даваме теоретически устои на ниското дискурсивно поле на Христо-Калчевото писане или онова на Христо Стоянов от неговите "романи" "Скритият живот на една помакиня" и "Рязания поп". Това са лоши продължения на таблоидите. Лоши, защото докато таблоидите боравят с кратки и по този начин - чрез елиптизма си - близки до литературата, до авантюрната литература жанрове, сътвореното от Христовците е досадно разтегнато, многословно. То би могло да обиграва документа, както го правят писателите от Новия журнализъм, но не би. Не предполагайте каквато и да било промисленост на техните текстове. Те се раждат съвсем като мухите от въздуха на времето.

Кой отговори на духа на времето?

Сред лесно забележимите репери на българската литература от края на 90-те определено се набива на очи бягството от големите идеологии като стремеж и рециклирането им като резултат. Така в "Естествен роман" на Георги Господинов, една от най-майсторски написаните книги на 99-а, се прокарва една идеология на естетизма. Светът се е естетизирал и нищо не се случва в дълбочина. Но същевременно националната идеологическа щампа тегне като гюле в много от страниците, защото това е начинът книгата да бъде разпозната.

Другата по-значителна проза бе "Нови степени на свобода" на Александър Андреев. Но нейната пародика определено ще й попречи да заеме своето достойно място. "24 часа" я определи като "иронично иносказателно повествование", "нов образ на философстващия вече Бай Ганьо", "забавна интелектуална авантюра". Всичко това добре, но кой видя в тази игра критическата воля? Кой забеляза в уж низовото като жанровост писане на Александър Андреев същината на романа? Четенето ни дотам се е профанизирало, че в "Нови степени на свобода" съзряхме буфосинхронизъм, ирония, пастиш, шега с кримката, но не успяхме да стоплим, че това е най-завършеното и най-отговарящото на описанието на духа на времето произведение през годината.

И честно казано с тези две книги, както и с разказите на Емил Андреев от "Островът на пияниците", както и с притчообразните бурлески и травестии на Борис Минков от "Ловци на балади или Scerzo cantabile" годината вече е очертана.

Поетичната година

Що се отнася до поезията, 99-а наистина бе твърде поетична. Твърде поетична в смисъл, че поетизмите обхванаха тялото на поезията като обръчи. Стигна се дотам Стефан Вълдобрев да издаде сборник със смесено съдържание - поп-песнички и още по-пошли "сериозни" стихотворения, за да видим нищетата на поетичното.

1. Имената са много, но Дон Делило, Йън Макюън, Жозе Сарамаго, Дж. Котций, Виктор Пелевин достатъчно добре илюстрират вечната сила на политическия радикализъм на героите като база на романа.

2. Онези, които Б. Пенчев нарича "съвременни" пишат на някакво "писмо", което пак той определя като "лошо писане". а ето как изглежда то за него: "Сега обаче бих искал да очертая малко по-плътно етоса и стилистиката на "лошото писане". Веднага се хвърля в очи максимално облекченият синтаксис, пределно икономичното представяне на вътрешното преживяване на героите - обикновено с ремарка от една или две думи (героите чувстват "умора" или "гняв", "помислят" си нещо в рамките на едно късо изречение). Т.е. изрязан е планът на рефлексията - в полза на "действието". Съответно разгъването на повествованието също максимално се стреми да облекчи читателя - без ретроспекции, с локализиране на случването единствено в настоящето на разказа. (...) Общото е както в "лошото", несъобразено с добрия вкус писане, така и в ангажимента със "съвременната тема" и тази взаимообвързаност според мен не е случайна. Защото другата група книги, чието потекло според мен лежи в етоса на литературния модернизъм, определено изисква "бавно" четене, а тематичният й хоризонт определено може да бъде определен като "ескейпистки", не-тукашен и не-сегашен." Втората група автори и произведения пък е описана така: "Именно от хватката на това агонално преборване между Аза и Живота като че ли успяват да се освободят текстовете от втората група - романите и разказите на "модерните". И за да не оставя впечатлението, че определям тези автори по този начин заради "формалните им търсения", още тук ще кажа, че за мен модернизмът преди да бъде формотворчество е воля за изразяване - на нова чувствителност, на нова персонална идентичност. И понеже думата "изразява" в случая подвежда - ще го кажа по друг начин - модернизмът е преди всичко опит за трансформиране на идентичността чрез разпластяването й в езика. Литературната иновативност идва като следствие от процедурите на себеизграждане или себеотчуждаване. Именно динамизмът на отнасянето на Аза към себе си, схващането на идентичността като проблем на реконструкция е фундаментът на модернисткия етос и аз не крия, че симпатиите и интереса ми са насочени най-вече към книгите, които в някаква степен са съпричастни към този проект. (...) След тези, може би излишно приповдигнати, думи, се връщам отново към книгите, които за себе си определям като принадлежащи на модернисткия етос. В чисто литературен план ще ги разпознаем по "некласическата", невсекидневна репрезентация на Аза, на времето, на дадеността на смисъла в нещата. Самоличността не е готова, самоочевидна даденост, времето е субективен принцип на организация на вътрешния опит, "нещата" не са нито метонимии на "реалността", нито "символи на вечното", а обърнати, "сгрешени" алегории." Цитатите са от статията "Модерните срещу съвременните (преглед на тенденциите в българската белетристика през 1996г.)", публикувана първо в "Литературен форум" през юни 97-а, а после в книгата на Бойко Пенчев "Тъгите на краевековието".