БОЙ НА НЕГРИ В ТЪМНА НОЩ: ЛИТЕРАТУРАТА НИ ПРЕЗ 98-А (2)

Йордан Ефтимов

web

Фикции и факции

Ужасяващ за критика, наел се да "преглежда" една календарна година, е фактът, че отново трябва да се сблъска с липсата на голям белетристичен текст, опитващ се да мисли своето съвремие. И през 98-а, както впрочем и през всичките последни пет-шест години, не бе публикуван нито един български роман, който достойно да предложи широкообективна интерпретация на съвременния свят. За последен път за някакви резултати в това отношение можеше да се говори през 93-а, когато излязоха поне "Германия - мръсна приказка" на Виктор Пасков и "Японецът и потокът" на Златомир Златанов. Въпреки разпалените критики към тях (някои от които принадлежаха и на мен), ставаше дума все пак за истински романи - с романова концепция и структурираност, с определена промисленост на стила и най-важното - с опит да се въведе гледната точка на героите на днешния ден (при Пасков - на героите от най-близкото вчера).

За почти нищо подобно не може да се говори, когато се обсъжда романовата 98-а. Нейните "романи" или бяха откровено манипулативни текстове, или бяха приказни сюжетирания с крайно неправдоподобни герои, които говореха на измъчен, скалъпен език, понякога повтарящ чуждия на истинското романово произведение език на отдавна състояли се (в друг контекст) класически български романови творби.

Откровено липсваше социалнокритически роман с правдоподобно изграждане на романовия свят, но също и модернистичен роман, който да ни демонстрира някакви главоломни пътувания на езика. Затова и прегледът на годината определено е заплашен да изпадне в дребнотемие. Нещо повече - заплашен е без да иска да окачестви като интересни съчинения, които имат по-скоро значение единствено за социологията на литературата. Защото нито романите на Томов и Калчев бяха истинските романи на съвременна тема⁴, нито пък поредният недопечен деликатес на Дворянова - модернистичният роман, модерната класика, за каквато определено се стремеше да ни се представи.

"Ти си следващият" на Любомир Левчев бе една от книгите с огромен тираж, може би най-тиражираната книга от български автор през годината. Този псевдороман се оказа в центъра на обществения интерес - въпреки (или може би тъкмо заради) натрапчивите дървени философствания, оневиняващи поведението на онези писатели, художници и актьори, които представляваха цензурата и сатрапизма допреди само десетина години.

Защо тази книга се оказа толкова привлекателна за българина?

Един от явните процеси на годината бе играта фикшън-мемоар, от която се възползваха поне няколко книги. При това не става дума толкова за някакви жанрови търсения и експерименти, колкото за нещо като "оневиняване" интервенциите в спомените за публични събития, "оневиняване" на явните фалшификации в рамките на мемоара чрез художественото. Без при това да се забравя, че е мемоар.

Че "Ти си следващият" не е роман, все пак е очевидно. Както е очевидно и това, че тази книга бе лапната като топъл хляб от т.н. "българска общественост", жадна за клюки, вярна на натрапваната й в продължение на години идеология на експертността, според която бившата тоталитарна номенклатура "знае нещата и би могла да ни ги каже". Да, ама не. Бившата номенклатура си знае онова, което са я учили - как да обработва масите като им предлага лесно смилаем за тях продукт, който смесва своето послание с техните предубеждения. Ще дам само един пример, забелязването на който дължа изцяло на Бойко Пенчев. Става дума за един особено груб, но пък сполучлив с оглед масовото българско съзнание финт. В "Ти си следващият" между другото се поддържа следната теза: не е важно дали си се съпротивлявал на тоталитарния режим с действия, а е от значение единствено дали си мислил другояче, дали си бил инакомислещ. Тъй като е невъзможно да се докаже какво някой е мислел, какво му е било в главата, Любомир Левчев си позволява да твърди в своята книга, че е бил точно от тези инакомислещи интелектуалци. С това той оправдава цялата ни интелигенция, недръзнала да оказва практическа съпротива на режима.⁵

През 98-а наизлязоха още няколко подобни "мемоари-романи". Техните намерения и съответно успех обаче бяха различни. Книгите, за които говоря, бяха: "Любовни писма до свободата" на Владимир Левчев (типична книга за износ - в нея се обясняват десетки понятия от социалистическия бит като за малоумници), "Живот - училище" на Лиана Антонова (типично клюкарско жълто четиво), "Белите врани" на Любен Станев.

През 98-а Христо Калчев и Александър Томов продължиха състезанието кой ще насвятка и отпечата повече от своите романи. Резултатът бе два на два. "Ликвидирайте генерала" и "Оратория за козел и ангорска котка" срещу "Арсения" и "Фалит". Тъй като не разполагаме с реалистични маркетингови проучвания (а не разполагаме поради факта, че нито една от страните-участнички в книгоиздателския бизнес не е заинтересована от това да бъдат извадени наяве действителните факти), трудно можем да кажем дали техните книги са били търсени и четени. Може би обаче най-сетне литературните критици трябва да си отговорят на въпроса защо марките "Калчев" и "Томов" не отговарят на стандартите им за литература. Скрупульозният поглед би могъл да установи боравенето с един обеднен, а при втория автор - и остарял, стил. А все пак именно присъствието на езика прави същинската литература. По-важното за мен обаче е това, че литературата трябва да пренася до нас някакъв опит, трябва да разширява нашия собствен опит. Когато става дума за романи (т.е. произведения с много герои и широки възможности за открояване на различен опит), при това за романи "на съвременна тематика", нашите очаквания за учленяването на съвременността, нейните особености, развой и многообразие, нашите очаквания, че ще ни се предложи излаз към феномените от собствения ни свят под ъгъл и от гледна точка на по-внимателен наблюдател от нас, са определящи при оценката. Точно това Калчев и Томов не могат да ни дадат. И не на последно място - освен вече споменатото непознаване богатствата на българския език (всъщност освен незаинтересоваността на тези автори от езика изобщо), слабата наблюдателност, въплътеното в текста без ироническа дистанция колективно безсъзнателно - говоря за писатели, които просто не познават заобикалящата ни действителност или поне тя не ги интересува. Напротив, от романите им може да се предположи, че те като четвъртокласници, които обичат да се хвалят пред съучениците си с невероятни подвизи, живеят в едни измислени, при това клиширани светове, светове на вече позахабени модерни митологии.⁶

Като продължение на дебата за женското писане, през есента шум във вестниците "Култура" и "Литературен вестник" се вдигна около книгата на Емилия Дворянова "La Velata", допълнена от голяма студия на Милена Кирова под заглавието "Тялото. Разковаване". На премиерата дори се стигна до малко прение дали понятието "женско писане" е приложимо към тази повест и изобщо приложимо ли е към каквото и до било. Така текст, претенциозно избрал един романсов сюжет с център жената като автор⁷, а като стилистична стратегия - разрушаването на изречението чрез безкрайни многоточия и модернистични натрупвания (в случая на абстрактни изрази на "емоционални състояния"), се оказа главен претендент за женска книга на годината. Е, при положение, че обзетите от феминистки настроения университетски жени наскачаха до една, за да запушват, ако се наложи и с телата си, зейващите амбразури, не е никак странно как книгата се превърна в малко събитие. Чуха се, естествено, и възгласи, че западните представителки на новата женска проза при всички положения използват и ирония, но къде ти - повестта на г-жа Дворянова е посветена на сериозни неща, в нея ирония не може да припари, камо ли самоирония. Г-жа Дворянова кой знае защо ми прилича на една Чехова героиня. Също като Вера Йосифовна от "Йонич" тя пише повест, която става за четене пред най-близки гости. Представям си я как чете на глас своята "La Velata" на фона на залязващото слънце, чете за това "как младата, красива графиня откривала в своето село училища, болници, библиотеки и как обикнала странстващия художник - четеше за нещо, което никога не става в живота, и все пак се слуша, беше приятно, удобно и в главата нахлуваха все такива едни хубави, спокойни мисли - да не ти се става".

Всъщност, може би далеч по-интересен случай в белетристиката, писана от жени, беше Леа Коен с трите й книги през тази година, от които съм чел една - "Флориада" - и намирам това за предостатъчно. Справяща се също толкова трудно с проблемите за правдоподобието като г-жа Дворянова, г-жа Коен поне бе написала роман, който става за четене. "Флориада" е типичен буржоазен роман, а нашата литература не разполага с чак толкова много примери за някакви резултати в този жанр - като изключим, разбира се, ненадминатия засега в това отношение Павел Вежинов. Както го изискват границите на жанра, този роман разказва за преплитащите се събития от интимния и професионалния живот на един единствен герой. Героят на г-жа Коен е, както можете да се досетите лесно, лекар, при това вирусолог, който се е посветил на търсенето на "вируса на злото".⁸

Макар и да очертава най-ниското ниво, до което може да деградира едно литературно произведение, а с това се приближава и до миналите дори и тази най-ниска точка намазани с мастило топчета хартия на Калчев и Томов, романът на Леа Коен в едно отношение неминуемо ги превъзхожда - и ако щете вярвайте - това е лекотата на разказването й, това е справянето й с жанра. Е, "Флориада" е доста далеч от изтънчените женски саги от типа на "Къщата на духовете", да речем, но като за български условия определено върши работа.

Бихме могли да погледнем "La Velata" и романите на Леа Коен като двете лица на състоялата се засега женска литература - Дворянова като лицето, което се стреми да грее, но пък когато не му достига провдоподобие, "истина на текста", добър вкус, езикова иновативност (все пак предходната й книга - "Passion" - поне в това отношение бе степени по-силна), е обречено да фалшивее и да добива облик на снобско изсилване, и опакото на Леа Коен - умерено и блудкаво, малко а ла Саган разказване, предназначено за буржоазката от малкия град, какъвто е в повечето случаи и София.

Това са просто двата вида женски романов текст, който има рецептивна база у нас, наистина. Но ако все пак се интересуваме съществуват ли и езиково издържани женски прозаически текстове през 98-а година, отговорът ще ни насочи към съвсем други имена. На първо място това е Здравка Евтимова с двата й романа - "В студената ти сянка, лейди" и "На две крачки от мен". "В студената ти сянка, лейди" комай се оказа най-професионално изработения от наградените пет ръкописа при първото провеждане на конкурса на "Развитие" - Холдинг за романи "на съвременна тема". Направен върху съответната пошла канава, намираща отзвук у широк кръг читатели, но при това с типичния за тази авторка изчистен прозаически стил, заради който - подчертавам, не заради обработката на темите й или заради досадно вулгарния й етос, свързан с всекидневното мислене на средностатистическия българин - заради този стил е била ценена и от редакцията на "Литературен вестник", романът, подписан от авторката Здравка Евтимова беше най-успешният като стил женски текст, публикуван в книга през 98-а.

За сметка на това търсенията на специфично женско високо писмо през 98-а се осъществяваха главно в споменатия вече "Литературен вестник" и в списание "Егоист", а имената на авторките, използващи засега предимно жанровете на късия разказ и есето, довели до раздвижване в тази посока са: Христина Маринова, Радостина Григорова, Росалина Панагонова, Елена Алексиева.

Последният роман, на който искам да се спра за малко, е "Улици и авенюта" на Палми Ранчев. Струва си поради две особености на романа: първо, той е в известен смисъл модернистичен, с определена грижа за езика си, и, второ, за да избегне първопристъпянето на троянския бряг на елитарността, заплашителен за всеки поне малко усложнен езиково белетристичен текст у нас, се е хвърлил точно върху щита на съвременната тема.

"Улици и авенюта" е модернистичен заради своя синтаксис. Независимо какви са били подбудите на автора, неговите "свръхкъси" изречения - в романа едва ли може да се открие сложно съставно изречение и с лупа - не са признак за прост, обикновен, нелитературен стил. Напротив, те силно напомнят за някои от авангардистките проекти от 20-те години, както и веднага след Втората световна война, за нов белетристичен език. Така, вероятно без да иска, Палми Ранчев ни изправя пред немаловажния въпрос каква е нормата на простия език, как би могла да изглежда "нулевата степен на писмото" в съвременната българска проза?

"Улици и авенюта" е роман, чийто герой "играе" отблизо в света на "борците": той наблюдава този свят, участва в него, опитва се да избяга от него, избягва от него. Може да се каже, че на много места четенето може да "спре", да задържи на стоп кадър ярки сцени, даващи възможност за разгръщане на една същинска романова рефлексия; стига се до сцени, сгъстяващи феноменологически картината на съвременния български свят. За жалост от тях нито веднъж не изскача заекът на онзи иронически удар, който се очаква от добрия романист. На нито едно място не проблясва балтията на черния хумор, който подобна канава (за младия боксьор, впуснал се в житейския въртоп - "Улици и авенюта" всъщност е роман за мъжката инициация) търси. Жалко, романът на Палми Ранчев наистина стои най-близо до онова, което бихме нарекли успешното литературно произведение на 98-а.

Възход и зрялост на критиката

Годината се оказа особено силна по отношение на критиката ни. Като се започне оттам, че литературните критици започнаха да отделят все по-голямо място на морални и политически казуси, т.е. да интерпретират полититиката като литература, и се стигне до един нов тип академична позитивистичност, отличаваща се със скрупульозност, но и неизменна сигурност във възможностите на литературната наука да достига до стабилни заключения. Плодовете на тези усилия през 98-а също бяха изключително зрели.

В първата посока книгите, без които мислещите българи няма да могат да минат нататък, бяха "Промяната в живота и текста" на Богдан Богданов, "Човекът във видовете време" на Александър Фол, "Раздробяване на наивния консенсус" на Михаил Неделчев, "Малък парадокс за театъра" на Владислав Тодоров.

Във втората - "Жанровото съзнание на кръга "Мисъл" на Галин Тиханов, "Родно и дясно" на Иван Еленков, "Ботев. Тялото на национализма" на Инна Пелева.

Сред всички тези книги две обаче се открояват по начин, който ми е особено важен. Това са сборникът на Департамента по Нова българистика към Новия български университет в София "Българският канон? Кризата на литературното наследство", който очерта възможността за литаратуроведска дискуския и достигането до по-ясни теоретични възгледи на родна почва, както и "Тъгите на краевековието", книгата на Бойко Пенчев, която единствена показва добре, че у нас съществуват учени-литературоведи, които гледат на своите занимания с литературна история, литературна теория и оперативна критика като на обработване на една и съща нива. Цялостност на заниманията с литературознание - днес за мнозина това звучи невероятно. Но ето, че книгата на г-н Пенчев е факт!

В оперативната критика има малко за отбелязване. Едното - това са текстовете на Георги Каприев за буколиките на Кирил Мерджански и за християнската поезия и несъстоялите се дебати около тях. На второ място трябва да се отбележи рубриката в "Литературен вестник" "Книгата - тук и сега", където бяха публикувани единствените издържани рецензии в периодиката през годината. Най-адекватни и достойни по своята екземпларност да бъдат посочвани като рецензиите на 98-а година бяха критическите текстове на Бойко Пенчев в тази рубрика: за книгите на Цветан Тодоров, Богдан Богданов, Инна Пелева.

Преводи и суша

Нямаше нито един значим, променящ българския език преводен текст.

Нямаше нито един значим преводен роман.

Нямаше нито едно томче с преводна поезия, което да може да стане настолна книга (с едно изключение - сборника на издателство "Златорогъ" "Откак ме озари любов: Ашък-асъзова поезия XIII - XX в.", съставен от Сабахтин Байрамов и преведен от Янко Димов, Виктор Самуилов, Добромир Тонев, Сабахтин Байрамов, Хубавинка Филипова и Йорданка Бибина).

Е, ако не бъдем толкова скрупульозни, ще забележим първо по-едрите и макар не шашващи, но сигурни успехи. Чак епохални - не, ала успешни преводи - при всички случаи. Росица Ташева преведе "Дневник на крадеца" на Жьоне, Любомир Илиев - "Групов портрет с дама" на Бьол, появиха се два малки романа на Турние - "Елеазар или Изворът и капината" и "Тримата влъхви". Наизлязоха цял куп стари преводни романи, публикувани в служебния бюлетин на СБП или в списанията "Съвременник" и "Панорама". Като прибавим превода на романа "Кенгуру" на Юз Алешковски, направен от Виктор Самуилов за списание "Факел" (кн. 2, с. 119-123), и романа на израелския писател Амос Оз "Пантера в приземието", направен от Милена Трандева за "Съвременник" (1/1998, с. 27-101), събитията наистина се изчерпват.

Но с какво ще се запомни все пак 98-а? Кое бе уникалното, кое бе новото в превода? Със злорадство ще кажа, че за България това беше годината на Ървин Уелш, който шестваше като нов месия с книгите си "Трейнспотинг", "Екстази" и "Есид хауз" навсякъде. Утапал се е тоя хайлендър, д’еба! Хедовете ни се пръснаха. Яко, копеле!

През годината излезе и поредната кама сутра на виртуалния секс - джобен Редфийлд. Също показателен факт.

Appendix

Литературата ни през 98-а (според периодиката)

Appendix

Литературата ни през 98-а (според периодиката)

Съществен е въпросът какво се случи през 98-а със списанията за литературен експеримент. Тези, които следят родната ни литературна сцена от последното десетилетие, си спомнят как в началото на 90-те разрояването на хуманитаристиката имаше и това конкретно изражение - появата на няколко литературни издания с различни модернистични проекти. Едни бяха замислени като калеми към не толкова златния век на българската литература, колкото към българската литература на златното модернистично сечение ("Стрелец 2"), други се опитваха да учредят наново списание, в чиято основа да стои един arbiter elegantiorum, ментор ("Нов Златорог" на Кадийски), трети - те бяха същинските поддръжници на експеримента - предлагаха един широкообективен архив на модернизмите в множество преводи и интерпретации ("Ах, Мария" и "Литературен вестник"). Вгледаните в българските 20-те-30-те години издания залязаха след втория си брой. След постепенното оттегляне на създателите му, завършило през 94-а със заминаването на Панос Статоянис и Димитриос Марусопулос за Гърция, списание "Ах, Мария" направи няколко последни издихания и изчезна. "Литературен вестник" със завидна последователност започна да се отказва от политическия ангажимент, а оттам затърси такава ниша на подкрепяния литературен експеримент, която да стои някъде между университетското първопроговаряне на евентуалните бъдещи писатели и декадентския естетизъм на автори на средномлада възраст.

В края на 97-а и през 98-а излязоха цели четири наглед нови литературни списания. Очакванията, че ще се случи нещо изненадващо, бяха слаби, но резултатът показа, че дори и те са били напълно неоснователни.

Най-първо, на коледния панаир през 97-а излезе "Български месечник". Последвалите му книжки ясно показаха, че редакцията му има две коренно противоположни идеи как то трябва да изглежда, което доведе и до разцепването й. Отначало списанието имаше странния вид на опит за радикализирано вглеждане в българската (литературна) история. То препубликуваше най-странните животни от музея на родната фауна: Харалан Ангелов, Иван Грозев, Антон Франгя, Василаки Попович, Георги-Асен Дзивгов. След шумен скандал, реализирал се под формата на интервюта на двамата му водещи редактори в пресата, и след четвъртата обща (иначе под номер 6-7) книжка списанието остана в ръцете на Румен Леонидов и прие образа и подобието му. Последната книжка за годината, със сменен формат и дизайн, но най-вече - с едно съдържание, разпадащо се на авторитетни или по-скоро масовидни имена, не притежаваше дори каре. Така "Български месечник" заприлича по разпасаността си съвсем на пловдивската "Страница", т.е. откровено се провинциализира. Фиаското на всяко издание, което се отказва от собствен характер?

С три книжки завършва 98-а година списанието на Иван Теофилов "Сезон". Прокламираният "златорожки" вкус на създателя му бързо охлади наперените да публикуват в него търсачи на силни литературни усещания. Наистина, тези три книжки демонстрираха, че добър вкус дори и за такъв познавач на българския език като г-н Теофилов означава преди всичко израз на някаква воля, изключваща аргументацията от каквото и да било естество. Текстовете, които излизат в списанието, излизат единствено защото са харесани от главния му редактор. Когато обаче си зададем въпроса защо все пак, отговорът може да бъде свързан само с неговата личност, отношенията й с други личности, с вкуса на тази личност, формирал се в течение на десетилетия, но заедно с това заличил своите основания до такава степен, че е станал напълно непредвидим, т.е. случаен.⁹

Пенка Ватова възстанови отдавна спряното самиздатско списание на Едвин Сугарев, "Мост", но концепцията му - редакторите подчертават навсякъде, че списанието ще е само за поезия и считат това като негово главно достойнство - го изпраща директно в архива, тъй като стиховете днес по начало са толкова висок или толкова нисък литературен род, че ако съществуват сами за себе си просто изпадат от полезрението на широкия обществен вкус. Като прибавим подбора на новите текстове вътре (неспособен да улови духа на последните години, архаичен дори като език), като сравним съотношението "Архив на "Мост" с рубриките за нова поезия - натрапва се на очи, че се сблъскваме с ретро проект от типа на прозлаторожкия или прострелецкия от началото на 90-те, само че сега загубеният рай е ситуиран някъде към 89-а-90-а година.

В началото на есента излезе първият брой на още едно списание - "Сфумато". Както подсказва името му, то е ориентирано към текстове, свързани с театъра. Литературно обаче е в този смисъл, че в този първи брой то дава голямо място на преводни и собствено производство драматургични произведения. Първо, то ни предлага два нови превода на Софокловата "Антигона" - на Николай Гочев, превод, съпроводен от кратка статия, обясняваща концепцията на преводача за превода на подобни текстове изобщо, и на Кирил Мерджански, поетичен превод, направен върху този на Гочев. Списанието обаче съдържа и наброските или схолиите, в някакъв смисъл, на Георги Тенев върху "Епос на Гилгамеш". Ето защо, да си призная, намирам тъкмо "Сфумато" за най-успешното ново списание на 98-а - то просто е единственото, което започва с идеята, че литературното наследство трябва да се използва за допълнителното учленяване и обогатяване, за промяната на българската литература, а същевременно с това държи да дава път и на нови литературни експерименти, разбира се, свързани с театъра. Казано афористично, струва ми се, че списание "Сфумато" държи да радикализира чрез наследството актуалната продукция, а чрез актуалната продукция да пробие и евентуално промени погледа към наследството.

Списание "Витамин Б", което и през 98-а може би най-последователно даваше воля на експеримента в неговото инфантилно доверие в езиковите игри и свобода да не се казва нищо, успя да издаде едва две книжки. Всъщност, списанието, настанило се още през 96-а в нишата, освободена от "Ах, Мария", в третата си годишнина все още не е достигнало до поне минимално уясняване на своята естетическа идеология. Защото "понятия" като "блус" по отношение на литературното им съдържание звучат, честно казано, смехотворно за всички, освен, може би, за някои студенти от първи курс, при това не от филологиите. А има и още нещо - страстта на редакцията към текстове от онзи жанр, чрез който се налагат модерните литературни школи през миналия век - стихотворението в проза. Сега обаче то не се нарича така, а е необходимо на една група писатели, за да олицетворява за тях литературността. Впрочем, за онези текстове, които просто поддържат свещения огън на Литературата, вече стана дума.

Литературните списания се завъртяха в своите изчанчени орбити и подобно планетата Плутон закръжиха ту по-близо, ту по-далеч от слънцето, и излизайки ту на 7-а, ту на 9-а позиция в Слънчевата система. За сметка на това две младежки списания, едното от които съществуващо от 96-а, а другото започнало да излиза през май 98-а, показаха, че литературни или паралитературни текстове е съвсем в реда да излизат и върху гланцирана хартия.

След като близо две години "списанието на новото поколение", "Егоист", публикуваше предимно разказите на Алек Попов, с тяхната градско-селска разподобеност (Along The Cabel & Others), в раздел фикшън през 98-а там се появиха няколко нови автори, наистина олицетворяващи новото разказване. Богдан Русев се превърна в емблематичната фигура на сайбър-пънк фикшън-а с неговото разказване на три струни, при което освен бързината другото основно изискване е специфичният, лесно разпознаваем футурологичен декорум с неговите изкуствени интелекти, неотлъчни наркотици и хакерстване. Изграден върху модела на героичната фантазия (heroic fantasy), сайбър-пънк разказът е квазилитературен жанр, заместващ литературата в списанията, четящи се от пубери. На същия принцип ерзац на литературата в женските списания представляват софтпорноразказите, писани от жени. Из българските списания обаче имаше относително малко такива разкази, подписани от български авторки.

В "Егоист" от пролетта насетне все по-често започна да се появява името на Радостина Григорова, която завзе подстъпите между факта и измислицата. В нейните есета-изповеди-полуразкази-полуоткровения най-сетне на българска почва стъпи и т.н. лезбийска литература. Макар и изцяло показно, симулативно, тази авторка доста умело калкира всичко, което бе научила от MTV. Факт е обаче, че именно на страниците на "Егоист" през годината можеха да се прочетат най-добрите проби от жанра на съвременното есе.

Младата, или по-скоро "малкоформатната", критика буквално "превзе" още в самото начало на годината литературните издания и като Латинска империя разшири полето на ироничното писане. Борис Минков получи рубрика първо в пловдивското списание "Страница", а след това и рехаво място на страниците на всекидневника "Марица".

Група от четирима завършили наскоро културология младежи пък получи място в "Литературен форум", откъдето бомбардираше с често сгрешеното си остроумие цялото литературно пространство, демонстрирайки окончателната невъзможност да се пише на "дървен език" (на какъвто са повечето от критическите текстове в "Литературен форум"). Групата се самонарече "Идиот" и започна във Форум сякаш за да се разбере от всеки, че смята колегите си от "Литературен вестник" за основна конкуренция, т.е. започна във вестника, миришещ на мухъл от километри, за да изкрещи на всеослушание, че иска да бъда именно група, нова група литератори. А като група можеше да ги приеме именно една целина, една почва, върху която не е посадено нищо друго. За всички, които следят отблизо литературната ни периодика бързо стана ясно, че новият сорт критика, наречен "Идиот", с неговата рубрика "Не-адекватно" и после - с цялата страница, озаглавена "Без коз", е пуснал един от най-здравите корени на вестника. Разбра се, че за четене във Форум става едва ли не (изразявам се така, защото наистина имаше и няколко малки изключения) само страницата на "идиотите".

Осъзнали, че свежата кръв си е свежа кръв, наследниците на карпатския вампир от Форум потърсиха и други млади донори. Намериха ги първо в лицето на три новоизлюпени и нахъсени, ерудирани по отношение на постмодерното англицистки - Радостина Григорова, Елена Алексиева и Сирма Цуцова, а след това и в петима от невинните възпитаници на Бойко Ламбовски и Мирела Иванова, студенти по българска или славянска филология. Последните започнаха с манифести, от които човек оставаше с впечатлението, че летвата им се простира до нивото на споменатите техни наставници.

Един от малкото утвърдени във времето до 89-а български поети, на когото никога не е била чужда интелектуалност на писането, Николай Кънчев, публикува големи серии от нови свои стихотворения в "Литературен вестник" и "Демократически преглед". В тях избожда очите една питийскост на стила. От парадоксалност той извежда стиха си до пълна алегорическа неразчетимост. Читателят чува само ярките експлозии на гърмящата смес метафора-оксиморон или метонимия-катахреза, но нищо не "вижда", т.е. не разбира "накъде бие авторът". Просто е ошашавен, пленен, изоглавен. Трудно може да се каже обаче спечелен.

Паремиевидната му поезия като цяло заора на сухо и в списание "Страница". Стиховете на Николай Кънчев приличат структурно на сентенции, пословици или крилати думи (което структурно подобие той неведнъж е самоиронизирал), но всъщност обикновено са само скороговорки или каламбури, голи игрословици par excellence. За тях важат думите на Юрсенар за мантрите и ругатните: "Простото възклицание, ругатнята или мръсотията, често тъй изтъркани от употреба, та смисълът в тях дори не се долавя вече, облекчават или успокояват досущ като мантри онзи, който ги произнася".¹⁰

Поезия, явила се някога, 1968 г., като аналитичен скалпел, приела мисията да демонстрира разделителните способности на езика, да дезавуира фалшивата приповдигнатост на поезията на своето време, допустимото писане, разрешения шаблон на своето време, сега по-често показва как лишеният от метафизика език е кух, дрънчи на железария. Наистина и днес някои от най-добрите му стихотворения могат да се гледат като вериги от гноми: онези старогръцки кратки и сбити, но ярки - написани най-често под формата на елегическо двустишие - опиращи се на обрат стихотворения. Вериги или каскади от гноми, а понякога и епиграми. Поезия, която при това продължава да оказва своето влияние върху новосъздаващите се поети.

Стихотворенията на Йордан Велчев "Градче" и "Гората", публикувани в списание "Сезон" [пролет’98, с. 38-39] - емблематичен пример за неувяхващия романтически идиом, възпяващ Природата. Всичко се гради върху един могъщ нагон за олицетворение. Не е ли впрочем точно олицетворението царицата на тропите в българската поезия от периода на 60-те до днес?

Веднага мога да причисля и себе си сред хората, които виждат в голяма част от философските текстове просто една свръхпретенциозна романтическа поезия, обикновено обаче - лишена от прецизната, игрова текстура на същинската литература. В разговор един приятел неотдавна заяви, че немалка част от текстовете на Жак Дерида ще го поставят в положението след време за него да се казва, че е просто един от второкласните поети на епохата си. За Калин Янакиев това може да се каже още отсега. Неговите текстове в списание "Сезон" бяха поредната лоша романтика, представяща се за прохьолдерлинианска, когато е просто постхайдегерианстваща. (Нека напомним, че самият Хайдегер е бил доста посредствен поет.)¹¹

За да не продължавам безкрайно тези разхвърляни бележки, ще завърша апендикса за периодиката със списък на най-важните публикации в литературния печат в две области - поезията и белетристиката. Критиката отсъства не защото нямаше истински събития в нея, а поради притеснението ми, че ще се наложи да цитирам публикациите почти само в един вестник. Текстовете пък за театър в периодиката, доколкото успях да ги изброя, бяха пет от четирима автори - т.е. недостатъчно, за да се прави каквато и да било оценка. Списъкът е личен, но плод на вътрешна дискусия, при която едни аргументи натежаваха повече от други. Винаги бих могъл да обясня с какви точно критерии е била предпочетена една публикация пред друга. И още - държа да подчертая, че противно на властващото мнение, че критериите у нас са винаги извънхудожествени, в избора ми от значение беше единствено моята визия за езиковите, социалните, епистемологическите, в края на краищата - етическите ефекти на литературните творби.

Но ето и самия списък:

Поезия

1. Борис Хаджийски - "Към чутата от мен видяна", "Лято в Рила" и "Постмодерното куче" ["ЛВ", 41/98, с. 1 и 14].

2. свещеник Марио Коев - "Наричам го "форма"...", "Стихотворение, което започва със...", "На гърба ми..." и "Показа се лос..." ["ЛВ", 36/98, с. 1].

3. Георги Рупчев - "Гмуркачите" ["Сезон", зима’98, с. 5-7] и "Приковаване на огъня" ["Сезон", пролет’98, с. 66-69].

4. Кирил Василев - "Кръщене на бяла бога" ["Български месечник", 4-5/98, с. 84-88], "В сянката на гласните", "На Перо", "Към приятеля", "Юли 1992" ["Страница", 2/98, с. 32-36].

5. Ани Илков - "Зверовете на Август" ["Летература", 18/98, с. 83].

6. Ангел Ангелов - Джендема - "Артемида отвсякъде" ["ЛВ", 13/98].

7. Надежда Радулова - "Алба за лекото хранене", "Плодова диета" и "Треви за летене" ["ЛВ", 36/98, с. 14] и 4 стихотворения ["Витамин Б", 2/98, с. 36-39].

8. Кристин Димитрова - "Случка край езерото" и "В района на разкопките", но за нищо на света "Тя говори с продавача на лотарийни билети в центъра", "Кръг" и "От закусвалнята ще дочакам корабите" ["Български месечник", 6-7/98, с. 43 и 46].

9. Николай Кънчев - "Гледна точка", "Бистро", "Плаж", "Йона без да бъде Йона" ["Демократически преглед", кн.34/зима’97/98, с. 508-524] и "Метеорологическа прогноза" ["Страница", 2/98, с. 13].

10. Йордан Велчев - "Градче" и "Гората" ["Сезон", пролет’98, с. 38-39].

Проза

1. Йордан Вълчев - "Бълнуване" и "Димитър Талев" ["ЛФ", 22/98, с. 9].

2. Алек Попов - "Малко Брауново движение" ["ЛВ", 33/98, с. 14-15], но не "Ямайка" ["ЛФ", 31/98, с. 1 и 9].

3. Йоан Елия - "Orgasmus" ["ЛВ", 28/98, с. 14].

4. Галина Бланка - "Тихи игри" ["ЛВ", 8/98, с. 12-13].

5. Владимир Сабоурин - "Детето" ["ЛВ", 36/98, с. 15], "Rousse" ["ЛВ", 33/98, с. 14] и "Негри" ["ЛВ", 41/98, с. 14].

6. Емилия Миразчийска - "Нощ с Катул" ["ЛВ", 39/98, с. 14].

7. Стефан Кисьов - "Хъшове" ["ЛВ", 8/97, с. 3], "Емо Бижутера" ["ЛВ", 39/98, с. 3], дори "Христо Бойчев" ["ЛВ", 11/98, с. 3], но струва ми се не и "Черни дни" ["ЛВ", 41/98, с. 2].

8. Богдан Русев - най-вече "М. Бътерфлай" ["ЛВ", 23/98, с. 15], но и "Опит за убийство" ["ЛВ", 9/98, с. 15] = "Мемоцид" ["Егоист", #17, май’98, с. 70-72], както и "Deus ex Machina" ["Егоист", #16, април’98, с. 74-76].

9. Ангел Ангелов - Джендема - "Човекът, който снима" ["Български месечник", 4-5/98].

10. Емил Андреев - "Тайнствената любов на Васил Лазаров" ["Български месечник", 2-3/98], "Магьосникът от Олм" ["ЛВ", 22/98, с. 15].

БЕЛЕЖКИ:

4. Не искам да изпадам в прекалено тежки обяснения - достатъчно е да кажа, че съвременността - това не е битът на неговото най-ниско ниво, на нивото на предметния свят и всекидневни автоматизми (а романите на Калчев и Томов дори и това не успяват да предадат). За да говориш, че си създал роман на съвременна тема, нещо повече - с тема съвременността, трябва да си бил способен да уловиш, т.е. в крайна сметка да създадеш такива образи, които да "отговарят" на нейните структури. Говоря за разликата между онова, което Набоков нарича "злободневен буламач" и истинската литература. [обратно]

5. Типичен в това отношение е и фактът, че "дисидентската" ни литература се състои от крайно алегорични, неразчетимо алегорични текстове като романа "Лице" например. Българската литература на съпротивата така и не прекрачва границите на "езоповия език". Любомир Левчев обаче никога не е бил дори сред авторите на "езопови" басни. [обратно]

6. Разбира се, и двамата автори продължаваха да продават доста добре книгите си и през 98-а, въпреки че тиражът на "Нерон вълка", първата борческа фантасмагория на Калчев, с нейния близо стохиляден тираж си остава недостижим връх за новата ни белетристика в комерческо отношение. Че жанрът е все още продуктивен обаче подсказва и фактът, че новопоявяващи се автори (например Зорница Петкова, рекламирана на корицата на книгата й като "Калчев в пола") също успяват да реализират печалби от него. [обратно]

7. Това ме подсеща да препоръчам на г-жа Дворянова произведенията например на Криста Волф и в частност тези, посветени на Каролине фон Гюндерроде, или пък онези на Джанет Уинтърсън - може би най-добрата стилистка сред пишещите жени днес. Все пак, дори и феминистката литература трябва да бъде на първо място литература, нали? [обратно]

8. За г-жа Коен и повествование като нейното въпрос от типа на "Лекар ли е всъщност вирусологът или учен?" не представлява никаква пречка. [обратно]

9. В българското социално пространство аргументът ad hominem много често се оказва решаващ. Случаят със списание "Сезон" изобщо не е изолиран - просто у нас институциите се доверяват на хора, а не на систематизирани доводи. Така се стига до положението, когато спонсорът дава пари за някакъв проект заради човека, който го осъществява, а критиките при реализацията на проекта се оказват насочени не към продукта, а отново към човека. Така и появилите се досега устни (т.е. кафански) критики към списание като "Сезон" представляваха на практика завистливи реплики на онези, които също биха искали да издават списание. [обратно]

10. Маргьорит Юрсенар, "Подстъпите на тантризма". - В: Маргьорит Юрсенар, "Пламъци", превод от френски Мария Георгиева, С., 1986, с. 299. [обратно]

11. Типично за съвременната българска литература е да се самоописва в квазихайдегериански понятия. Тук ще се върна още веднъж към Емилия Дворянова. В едно интервю тя заключава: "Просто слушам говора на думите или както Хайдегер казва - езикът ме говори" ("ЛВ", бр. 31, 7. 10. 1998, с. 5). Като система, в чиито рамки и според чиито критерии да бъдат оценявани, българските писатели и особено поети не търсят реда на литературните творби. Т.е. те не се съизмерват с други писатели, а своите художествени творби - с други художествени творби, колкото се изживяват в едни категории, които, бидейки трансцендентални, са недостижими за литературната критика. Казвайки, че езикът я говори, автор като Емилия Дворянова казва най-вече, че литературната критика е ниска топка за нея и че не е важно какво ще кажат рецензентите за писането й като цяло и за конкретните й творби.

Споменавам го, защото случаят е емблематичен. [обратно]

София
18-23 декември 1998

© Йордан Ефтимов, 1998
© Издателство LiterNet, 29. 07. 2002
=============================
Публикация в сп. "Демократически преглед", Зима '98/99, кн. 38/1, с. 110-132.