БОЙ НА НЕГРИ В ТЪМНА НОЩ: ЛИТЕРАТУРАТА НИ ПРЕЗ 98-А (1)

Йордан Ефтимов

web

Първият проблем, който редовно изниква пред наелия се да пише годишен преглед на състоянието в някаква област, в случай като моя - литературата на един език, е дали не е прибързано да се правят оценки. Дали не се рискува прекалено много с оглед малката или на практика несъществуващата дистанция? Единственият задоволителен отговор засяга възможностите да се пише литературна критика изобщо. Риск да похвалиш нещо, което после никога няма да влезе в литературния канон, а свободно ще кръжи около него, по-далеч, към орбитите на считаното за безумно, или по-близо, из сферите на смятаното за графомания, и ще се превърне в обект на изследване само за литературните историци - любители на маргиналното. Риск да не "провидиш" как ще се преформатира канонът пред очите ти. Риск да не уловиш същината на една ситуация. Като казвам "същина", имам предвид, разбира се, възела от "взаимоотношения" в рамките на литературния процес, силите на привличане и отблъскване в актуалната, "живата" литература.

А и когато пише за едва отминаваща година критикът неизменно се пита: спомням си това, но дали не съм забравил нещо? Нещо важно? И как е работила паметта ми? И мога ли да й вярвам, като се има предвид, че тя е подвластна не само на субективната ми воля, но и на силите на моето безсъзнателно?

Не на последно място се появява темата за "обективността" на един подобен преглед. Всеки, който е потопен в соса на настоящето ни, знае, че за да напишеш подобен преглед днес ти наистина трябва да имаш силни причини да го направиш, причини от емоционално естество, например любов или пристрастеност. Но нали задачата на историка беше да пише "без гняв и пристрастие", както ни учеше Салустий? Е, точно там лежи заекът: вече поне век, век след Ницше, век след Дилтай, ние, литературните историци и критици, добре знаем, че това е невъзможно. Че подобна позиция на извънпоставеност е утопическа. Ето, например аз съм издал в края на 97-а книга със стихове, а в средата на 98-а - друга, още по-голяма и пак със стихотворения. Мога ли при това положение да пиша обзор, имам ли право да го правя и няма ли да натрапя своята гледна точка? Естествено, в този случай това изглежда очевидно. Работата е там, че, макар да не е очевидно, всеки, който пише литературна критика, натрапва своята гледна точка - дори и когато сам не е издавал книги. Затова е важно, като пишем, да даваме ясно своите основания, да използваме аргументи, които могат да бъдат проверени и съответно - фалшифицирани (но "фалшифицирани" в оня смисъл, който влага в това понятие Файерабенд - да бъде възможно доказването на тяхната състоятелност или несъстоятелност, тяхната валидност или невалидност, а не да стоят като някакви нито верни, нито неверни, или с други думи - метафизични, твърдения).

Именно поради всички тези въпроси е необходимо като начало да започна с описание на параметрите на литературното поле, такова, каквото го видях през 98-а година, две и по-малко години преди края на хилядолетието (който край, както вече ясно се вижда, наистина ще е свързан с голям катаклизъм - причинен от "пренавиването" на часовниците на компютрите ни).

Няколко щриха върху разсейването на литературното поле

През 98-а не се е случило нещо кой знае какво, което да е променило изведнъж рамките на представата ни за литература. Това обаче съвсем не значи, че не са продължили да работят някакви механизми, валидни за последните десет години изобщо, както и че тези механизми може би вече са породили нещо, променили са нещо и то може да бъде видяно и описано след 98-а по-добре.

Според мен на първо място това е бягството от литературата като поле на условността. Това значи, че и през 98-а, както е тенденция напоследък, читателите търсеха книги с явни документални характеристики. Развихрянето на въображението, създаването на виртуални светове, фикционалното, измислицата не бяха сред ценените достойнства на литературата. Играта с мемоара се върна на мода като похват в белетристиката.

В поезията пък, която и без това е много по-консервативен литературен род, се ценеше преди всичко "искреността", "преживяването" и т.н. - все в категориите на естетиката на гения. От поетите се искаше да са "автентични".

Най-важният факт на 98-а обаче бе разпадането на литературата на купчина от малки литератури, между които постепенно започва да няма почти нищо общо. Те си изграждат своите собствени читателски аудитории, намират си съответните издания и подреждат своите вътрешни си йерархии.

Дали критиката трябва да се занимава с всички тях? Модерната критика от началото на века със сигурност не го е правила. Един Алберт Гечев никога не би писал за литературата "Калчев-Томов" например. Днес това е невъзможно. Невъзможно е, защото всички тези "малки литератури" са интересни за критика, т.е. критиката днес е много по-либерална, невъзможно е, защото критиката ни днес се гърчи в клещите на социологията, без да е успяла докрай да се измъкне от захапката на биографизма, невъзможно е, защото днес критиката е много повече наука и се е отказала доколкото й е по силите от нормативността.

Разбира се, от гледна точка на литературните издания този процес е неприятен, защото води до признаването на малкия обхват на "високата" литература. Алберт Гечев си е затварял очите и без угризения е пишел за онези автори, които ще влязат в историите на българската литература, а не за онези, които се четат от съвременниците му. Днес обаче е трудно да накараш някой критик да пише за "поезията" на актрисата Йорданка Кузманова или за "стиховете" на Даниела Кузманова, въпреки че масовите издания "разпознават" именно тях като поетеси. Това, което критиката трябва да направи, а аз съм сигурен, че през 99-а това няма как да не се случи, е да обясни защо Надежда Захариева или упоменатата Даниела Кузманова, защо актьорите, наиздали напоследък грамади от стихосбирки, не са поети, защо текстовете им не са поезия.

Несъстоялите се дебати

98-а бе година, през която властта на жълтите вестници взе да се разпростира с вече съвсем неприкрита сила и върху полето на литературните категории. Журналисти, на които липсва не само нравствена опора (а в наши дни това общо взето е разпознавателен, родилен белег на журналистическата професия у нас), но и елементарна литературна образованост, се изказваха, както винаги, на воля относно литературните ценности. Но стана и нещо къде по-небезопасно: интелектуалците и литераторите също попаднаха в капана на жълтурките и пренесоха част от дебатите си по техните страници, с което окончателно ги обезсмислиха (макар че дебатите и без това навсякъде се водиха без система и на различни езици).

Именно несъстоялостта или пък несъстоятелността на състоялите се дебати бе може би най-болезненото обстоятелство в литературния ни живот. Първият стадий на това преживявано като болест състояние е ужасът, че масовите медии говорят нещо, което няма нищо общо с литературната действителност. След това евентуално развълнуваният, да не кажа вбесеният литератор се обръща към тях, за да "поправи нещата", с което окончателно ги обърква, защото медиите говорят само на своя език и всеки стъпил на тяхна територия е задължаван, понякога и насила, да спазва техните обичаи.

Бедата е там, че всекидневниците у нас винаги са се интересували не от литературата и от проблемите на посланието й, колкото от литературния бит. Именно на този език, езикът на литературния бит, те превеждат всичко. През 98-а те търсеха ексцесите, но не в езика, а в бита. Така че е много типично как сред всичко, което се случва, те "забелязаха" "боя" между двама поети, опита за смяна в ръководствата на двете най-големи синдикални или по-скоро полусиндикални писателски организации и т.н.

Това поведение на масовите медии не е странно. Странното е, че всички масови медии работят като машини за унищожаване на по-сложните изказвания, така че ако им бъде предложен текст, който не се вписва в "поетиката" и морала на всекидневното мислене, той или бива редактиран и орязван от "излишната сложност," или просто не се публикува.¹

През годината най-сериозният опит за дебат във всекидневниците се състоя в "24 часа", лашкаше се от опити за сериозно говорене до пълни шменти капели и завърши с тотално фиаско. При няколко текста, целящи да предложат като тема на обсъждане въпроса за литературните легитимации и тяхната промяна, смяната в естетическите и етическите търсения на новите поколения литератори, пропускливостта на средата за експеримента, като цяло дебатът, пренесъл се постепенно и към други вестници ("Труд", "Литературен форум", "Стандарт"), бе преформатиран от дебат за литературните институции и принципите им на работа в дрязга между последната разстановка на последните "млади" и "стари" на литературната сцена у нас. Подобен превод неминуемо превръщаше дебата в нещо, което притежава КПД само с оглед някаква (само)реклама на писателите.

За какво, от друга страна, се спореше в литературните издания през годината? Трябва да призная, че и в тях на диалога между участниците все нещо му куцаше, така че за онези, които се нуждаеха от него и искрено желаеха да се стигне до обсъждане на някакви литературни тези, положението изглеждаше като в едно разпадащо се семейство - никой никого не разбира.

Но това положение, разбира се, не е от вчера. Как протичат дебатите през 90-те изобщо? Ще дам само един пример. Когато през 93-а настъпи най-голямата промяна в редакционния състав на "Литературен вестник" - безспорно най-добре конституираната лаборатория на българската литература днес - и в него влязоха наведнъж цели четирима млади литератори, единият от които дори още не беше завършил Университета, там се появи идеята за широк дебат върху проблемите на актуално продуцираната поезия. Дебатът бе планиран дотолкова, доколкото за инициирането му двама от редакторите - Миглена Николчина и Пламен Дойнов, написаха големи и доста крайни в редукциите и в агресивността на стилистиката си текстове. Нищо. Пълно мъртвило. Ни вопъл, ни стон отникъде. Миглена Николчина се опита още веднъж да разбуни духовете със статия за българската поезия от 80-те. Възможността за дебат очевидно отсъстваше напълно.

За сметка на това "Литературен вестник" е давал място на страниците си за обсъждания, които трудно могат да се нарекат дебати. Такова беше преди пет години продължителното (няколко месеца) вълнение около опиканите крачоли на Пеньо Пенев. Някакъв човек от Перник или Димитровград, в случая не е важно, беше написал, че е познавал поета Пеньо Пенев и го знае именно като постоянно пиян човек, който обикновено се и напикава в несвяст и си се разхожда по този начин по света. Веднага заваляха писма: едни пишеха, че не може да е бил такъв, други - че го познават като скромен и прибран, чист младеж, трети - че също са го виждали пиян или дори и напикан.

98-а започна с един подобен квазидебат, който също не успя да напусне границите на пошлостта. Женския дебат. В основата му бе един разговор между Миглена Николчина, Димитър Камбуров, Виргиния Захариева и Милена Кирова, излязъл в брой 4 на "Литературен вестник" под заглавието "Как (да) четем "женската" поезия". Вместо да се спори за пълнежа на понятия като "женска поезия", "женска традиция" в българската поезия, "женски канон" и как той се обработва, как се променя и какви са причините за това, разговорът хлътна в ямата на една лична нападка. Камбуров отрони полунашега нещо за "ебливите въртокъщници", явно имайки предвид лирическия аз в доста популярни лирически текстове, написани от автори-жени, но забележката му бе приета съвсем издълбоко от няколко авторки, на които (поетичното) им идва отвътре. Те се обидиха и... отговориха. Настана едно баташко клане, в резултат от което окончателно се разбра, че ако някой си е помислил, че има български поетеси, които гледат на текстовете си като на литература, т.е. като на нещо извън живота си, като на рефлексия, то той здраво се е объркал. Масовото самоубийство на поетесите, самоопределили се като авторки на изповеди в стих, бе посрещнато с потрес от либерали като Камбуров и с аплодисменти от страна на зяпачите (между които скромно поставям себе си).

Един от най-стабилните "жанрове" на модерната критика е развенчаването на митове. Като се почне с някои от "Понеделниците" на Сент Бьов и се стигне до "Митологии"-те на Барт, анализът на ефектите, които литературни явления оказват върху социалното поле, е продуктивна посока за критиката. Нещо повече - обикновено открива поле за дебат.

На българска почва обаче се получават и съответните мутации - например Александър-Томовите батрахомюомахични писания от 91-а година в "Литературен фронт", в които този самозван "критик" "разобличаваше" "социалистическите литературни митове" Христо Фотев, Константин Павлов, Борис Христов, и т.н. Именно като реприза или deja vu на тези текстове се яви поредицата, започната от Владимир Трендафилов. Първият му опит за собствена рубрика беше "Литературата, която я няма" - на страниците на "Литературен вестник" през 92-а. През 98-а вече не в исторически план, а уж със сърце в стрелата на настоящето, той водеше "През седмица" на нечетно число в "Литературен форум" фронт по демистифицирането на актуалната литература.

Забележително е, че рефренът в текстовете му се явява провинциалното чувство, което предизвикат у него определени български книги. Американските теоретици на рецепцията с психоаналитичен оттенък биха се изкефили сериозно, ако можеха да видят това блестящо потвърждение на най-чистите им и крайни тези: как всяка една книга добива значение и смисъл само във фантазматичното съзнание на читателя (в случая съзнанието на четящия критик). Ето как ни бе показано, че дори и един от плодотворните жанрове може да се окаже празна форма, в която да се отливат такива текстове, които не само не предлагат дебат, но и пречат за евентуален такъв.

По същество това бе и е поредният "бунт на бездарника" (както се самоописваше преди няколко години Тимен Тимев, д-р Материус Розенкройцер). Владимир Трендафилов откри във вестник "Литературен форум" нещо, което на пръв поглед изглеждаше като рубрика, в която с точен скалпел ще бъдат анализирани някакви литературни "явления", т.е. че ще бъде паракритическа рубрика, чийто обект ще представляват не толкова литературните творби, колкото социални феномени, свързани с литературата. Това, както е прието да се казва, се оказа партенка. Рубриката не беше нито критическа, нито паракритическа - тя смесваше аргументи от различно естество и ако все пак се опитаме да я опишем, ще трябва да признаем, че текстовете в нея бяха обединени най-вече от стремежа да се създаде скандал.

За това свидетелства и поведението на автора й в публичното пространство на кафенето: той се е опитвал да убеди мнозина от критиците ни да влязат в спор с него. Когато това се случи и на мен, аз просто отвърнах, че при кашата, която той обикновено забърква в текстовете си - понятийна каша, смесване на редовете, разнобой на аргументацията, не на последно място - използването като аргументи на слухове и предположения, при тая каша, аз би трябвало да изпиша десетки страници преди започна истински спор, защото ще ми се наложи да уяснявам неговите тези, да очиствам аргументите, по които не може да се спори, защото са чудовищно встрани от възможността да бъдат доказани, а още по-малко - оборени, тъй като естеството им е на клевети.

Владимир Трендафилов въведе в своята паракритика слуха, измислицата и други околоавторови паратекстове. Той използва един немислимо богат ресурс около автора. Жалко, че още не се е сетил да използва като аргументи свои сънища, където в ролата на dramatis personae да участват авторите, за чиито книги той уж пише в рубриката си.

Сред по-дребните зони на започнато и замряло дебатиране - поради ограничения брой ангажирани със съответната пролематика - бяха обсъжданията на книгата на Константин Павлов "Спомен за страха. 1963" и възможността да я използваме като документ, автентичен източник за някакви радикални исторически заключения, спорът след поредния кандидатстудентски изпит като дебат за позитивизма, налаган на образователните институции, така и неразгърналият се дебат за отговорността на критиката (наченките за което могат да се видят по страниците на литературния печат в множеството автори, несъгласни с, "обидени" от методите на свръхинтерпретация, използвани върху творбите им).

Какво стана през 98-а с литературните организации

Изговнянето на Сдружението (на български писатели).

Съвместно с няколко "съмишленици" Кирил Кадийски се опита да вземе Сдружение на български писатели на абордаж, с което напомни силно за едни Алекови герои и предизборното им поведение.

Псевдоразцеплението в Съюза (на българските писатели).

Другарите Божидар Божилов, Кирил Гончев, Миряна Башева и още петдесетина "бунтовници" направиха безславен опит за пуч. Те искаха да свалят Хайтов от председателското му място. Хайтов им отговори, че, първо, е отдавна свален, и второ, е готов да бъде свален по всяко време отново.

А сега малко по-сериозно. През 98-а представата на българските писатели за функциите на писателските организации си оставаше досегашната - съхранена от социалистическо време. Според нея писателската организация (трябва да) е свързана с държавата или с друг също толкова мощен източник на власт. Влизането в писателската организация в този смисъл те прави един от онези "на яслата" - днес вече съвсем имагинерно, но при всички случаи именно този е гещалтът за смисъла от членство в нея. Това е най-точното описание на положението със Съюза на писателите и неговите членове. (Като не бива да се забравя и символическата инициация на писателите от провинцията с "всъпването в редиците му", което е от огромно значение при набирането на безчислената членска маса, която Съюзът днес има.)

В Сдружението (втората писателска организация, добила видимост и значение в общественото пространство) се появи малък дебат дали организацията трябва да е чист синдикат (грижещ се за пенсионираните, социално слабите и болните писатели, както и внимаващ за писателските права в ситуация, в която липсват все още литературните агенти и агенции, когато тук няма пазар за българските автори, а навън те просто не съществуват), или нещо като "клуб по интереси", организация с идеална цел, която да събира съмишленици. В крайна сметка, именно заради непроменените очаквания как трябва да изглежда писателската организация, Сдружението функционираше донякъде като синдикат, но комай повече като недоразградено, но отлюспено от държавата звено на една казионна по характера си институция, каквато е Съюзът. Последното Отчетно-изборно събрание на Сдружението показа, че писателите ни вземат много насериозно длъжностите - напр. членството в Управителния съвет - и се стремят към тях със зъби и нокти, което означава, че в техните очи тези длъжности притежават особена символическа стойност, а може би дават и възможности за особено, нерегламентирано влияние и власт.

Защо обаче изобщо говоря за писателските организации в статия, претендираща да бъде преглед на литературата през 1998-а година? Причината е, че дори за мнозинството от самите писатели разграничението литература - литературен бит практически не съществува. Така както за едни литературният живот - това е литературният бит, а оттам - да присъстваш в българската литература значи да присъстваш в антологиите, но с още по-голяма сила - в писателските организации (така че през 98-а имаше и писатели, които се стремяха към постове в тях, смятайки, че така ще намерят място и в литературата), така пък за други център на писателския живот беше или кафенето на един писател-боксьор, или пък направо ресторанта на Съюза на писателите.

Така както нямаше литературни дебати за сметка на изобилието от извънлитературни дрязги, така и вниманието на самите писатели беше къде-къде по-силно насочено към бита на колегите им, отколкото към онова, което те казват и начина, по който го правят.

Поезия и игра

Поезията винаги се е свързвала най-силно с онова, което Барт нарича "удоволствието от текста". Това може да бъде видяно при почти всеки начинаещ поет - огромната наслада при съчетаването на звукове и думи, удоволствието от чистата езикова игра.

Макар че абсолютно "чиста" езиковата игра никога не може да бъде. Тъй като, надявам се, всеки днес би се съгласил, че наричаме "поезия" преди всичко онези типове текстове, които се нуждаят от максимално бавно четене, тъй като биха могли да означават много неща и ние трябва да размислим върху това какво все пак те означават. А от това следва, че ние при всички случаи ще "открием" парадигмата на всяка езикова игра - тъй като достатъчно "бавно" според мен е именно онова четене, което ни позволява да установим какъв е системният принцип на някаква група от текстове.

Не бих могъл в един "преглед" да давам пространни обяснения коя поезия си струва вниманието, защото това винаги е зависело от целите на едно четене. За стиховедите всяка една книга, написана в стихове би могла да бъде значима, за философите - почти нито една от издаваните днес на български език. Все пак, длъжен съм да кажа, че в тази част ще спра вниманието си на онези стихосбирки, които представят тенденции в съвременната ни поезия или, напротив, редки изключения, които още повече заслужават внимание и адмирации.

Кои са книгите, излезли през 98-а, които ще оставят най-трайни следи върху българския език или може би върху рецептивните ни нагласи?

Безспорно най-скандалната спрямо езика книга бе тази на покойния Биньо Иванов. Разказват, че авторът й е преглеждал паусите, т.е. последния вариант на текста й преди отпечатването, в деня на своята кончина. Намирам това за знаменателен факт. "Часът на участта" наистина в някакъв смисъл е убиваща книга. Знам, че изказването ми звучи подозрително недоказуемо, метафизично, но цялата работа на поета Биньо Иванов в крайна сметка опираше до едно очертаване границите на езика: българския език, езика изобщо. За кой ли път стихосбирка на Биньо Иванов, един от радикалите в нашата литература, към когото, сигурен съм, бъдните радикали ще се обръщат като към необходима опора, за кой ли път стихосбирка на Биньо Иванов ни поставя пред езиковите бездни и ни води през един пейзаж, един декор, където всичко може да се превърне в своята противоположност, а безсмислието дебне отвсякъде. Биньо, ето, че с теб ние наистина загубихме и отчаянието и погнусата си от езика! Мир на праха ти! През 98-а България загуби един от най-достойните си поети.

И през 98-а авангардът работеше като негативен механизъм. Това личи дори от заглавията на интервютата, синтезиращи според взелите ги редактори посланието на поетите: "Няма измъкване от нихилизма" - това на Лидия Гълъбова със Златомир Златанов в "Литературен вестник" [24/98, с.4], "Нищо героическо" - онова на Симона Мирчева с Ани Илков в "Култура" [18/98, с.10-11]. Ако към това прибавим и появяващата се все пак на страниците на "Литературен вестник" социалнокритическа поезия, ще видим, че у нас дори и през 98-а склонността на поетите да демистифицират, да разомагьосват социалните утопии вървеше редом с предлагането на нови утопии. Поетите продължиха да реагират на несправедливостта на социалните структури. И точно тук лежи най-дълбокият ми оптимизъм за българската литература: в поезията, която критикува не социалните факти, а самата структура на живота.

Като значим факт в поетическия живот на годината несъмнено трябва да бъде изтъкнато и излизането на "вторите" книги на цяла редица автори, поддържащи експеримента като сърцевина на писането си. Мария Вирхов, Мария Каро, Елин Рахнев, Марин Бодаков. Къде по-успешно, къде - не, те съвместно способстваха за по-релефното очертаване на една многократно усилена свобода при избора на почерк. Може дори да се каже, че точно в това се състои и огромният им принос - в разбягването на идиомите, в разрушаването на фалшивия парнасизъм.

"Карта", "Вятърът мъртъв език", "Октомври", "Бисквити" - не става дума за книги, значими всяка за себе си. Не, те имат значение за българската литература преди всичко взети като цяло. Именно като цяло, като поток, като набиращ критическа маса заряд, сборът от подобни книги извършва не толкова революция в поетическия език, колкото промяна в конвенциите за поезия у нас. Не българската литература ще бъде друга след тях, а общественият вкус.²

Книгите на двете Марии и Марин претендират да са книгите в сянка, подземните книги. Но ако бъдем честни, ще признаем, че те притежават само някои, при това едва ли най-важните, черти на подземието. През 98-а обаче излязоха две самиздатски книги, които без да се стремят да натрапят своята неофициалност и "апокрифност" бяха типичните продукти на една едва започнала да се сгъстява сред небулозата неофициална култура: "На нивото на очите" на Правдолюб Иванов и "Епистола" на Георги Тенев.

През 98-а двамата млади поети с най-стабилен статус в общественото съзнание, Георги Господинов и Кристин Димитрова, постигнаха преиздания. Господинов буквално преиздаде стихосбирката си "Черешата на един народ", докато Кристин Димитрова издаде нещо като "Selected Poems" със символичното заглавие "Затворени фигури". Което беше добрият знак за възможността да се легитимира поне умерената промяна в поетическия идиом. (Ако използвам една прозрачна алегория - стана същото като в политиката, където промяната бе приета само когато се предреши като наследяване на едно статукво, което ще бъде уж само леко "подобрено".) Господинов бе приет заради разпознаването на поетиката му като спазваща статуквото, Кристин Димитрова - заради повърхнината на алегориите й и най-вече с оглед най-дълбоко вкорененото в традицията послание: нейната поезия казва онова, което читателите очакват от поезията - да казва, че животът е над литературата, както и други антиинтелектуалистки баналности.³ По думите на Ани Илков поезията й се схожда с пасианса: ето, виждаш някаква повърхнина и - хоп! - изпод нея излиза нещо значимо, незабелязвано досега. Т.е. двамата успели да наложат името си в по-широкото публично пространство нови поети бяха приети по крайно различни причини.

През 98-а българската поезия се сдоби и с поредната агресивна в езика, но този път и в темите си феминистка книга - "Кратки разкази за любовта и писането" на Миглена Николчина, с притаено феминистката стихосбирка на Екатерина Йосифова "Малко стихотворения", със "100-те часа на денонощието" на Радостина Григорова - новия залп на женско бунтарство, за което модел за сравнение още дълго ще бъде Миряна Башева (поне докато г-ца Григорова не я измести).

Опитал се да превземе през юни литературата по административен път, чрез една комическа перифраза на типичен български политически театър, през есента Кирил Кадийски изведнъж усети, че литературата е все пак пазарен продукт, и се хвърли да даде по-търговско име на новата си стихосбирка. Фантазията му стигна дотам да я кръсти с името, до което успоредно с него бяха стигнали в телевизия "7 дни" - "Пет сезона". Но докато в "7 дни" сезоните са пет заради туризма, то Кадийски явно се опитва пак да свири на една струна като циганин на листо. Тази струна се нарича "възпяване на природата". Т.е. Кадийски е убеден, че неговите сезони са пет, сетивата му - най-малко шест! Нека все пак не забравяме, че кумир на Кадийски е Иван Давидков, а сред преводите му важно място заемат Ламартин и тези от съвременните френски поети, за които пейзажът е ядро.

Всъщност, през годината книги със сонети освен Кадийски издадоха и Георги Мицков ("Сонети за любовта, смъртта и вечността"), и Паруш Парушев ("Бургас. 12 елегии"). Поезията си има и своето дълго време, а една от функциите й е да се самосъхранява като поддържа почти празни структури.

През 98-а излязоха и две стихосбирки, които толкова силно носеха контекста на разчитането си в самите себе, т.е. оставяха на читателя толкова малко място за съучастие, че неизбежно изпаднаха от полето на медиално обсъжданите текстове. Това бяха сборникът с християнска поезия на Калин Михайлов "Тихи трипове" и третата книга на Христо Станев, подписващ се вече само с едно Х.С.Х., "Празното място", която по декадентски патетично навлизаше с непозволена с оглед съвременните критерии дидактичност в социалната критика.

Един от най-мощните като брой участници клонове на българската лирика е поезията от типа "Ако няма рима, удари ма, ако има рима, цалуни ма". Разбира се, повечето пишещи в това русло играят на кубертеновия принцип, но сред неподлежащите на съмнение автори от българското минало Валери Петров би могъл да послужи за въплътен идеал на това писане. Той не пише ототдавна, но пък избраните му съчинения излизат в различни версии всяка година.

От социологическа гледна точка, т.е. с оглед продажбите, българската литературна 98-а би трябвало да познава и автор на име Недялко Йорданов с книгата му "Трендафил Акациев 1, 2 и 3". Литературните издания обаче до едно подминават съществуването му, т.е. според тях него го няма. Едва ли подобен факт е учудващ при читалищното ниво на текстовете на този автор. Важното е, че масовата публика е не само задоволена от тях, но и нещо повече - именно Недялкойордановите песнички оформят представата на средностатистическия българин за поезия днес.

БЕЛЕЖКИ

1. В този смисъл особено любопитно е оправданието, което литераторите, пишещи из всекидневниците, дават за своите текстове. Те казват, че във всекидневника "няма място" за аргументация и затова те публикуват само тезите си. Не съм сигурен обаче, че изказвания като тези на Румен Леонидов, който е способен с две замашки да опише някакъв автор като "гений", "талант" или "бездарник", могат да се нарекат тези. Странно е и това, че в английските или френските всекидневници, примерно, има място за аргументацията, а в българските - не. Мисля, че е необходимо да се запитаме дали това се дължи само на редакционната политика на съответните издания или донякъде е функция и на нашите предубеждения като потенциални автори на текстове за тях. [обратно]

2. Но ако все пак се опитаме да мислим за реалната стойност на тези четири стихосбирки, обединени от знаците за промяна на поетическия език, съвсем определено можем да кажем, че книгите на Мария Вирхов и Мария Каро бяха резултатните, достигащи до някаква работеща за промяна на езика парадигма, докато тези на Марин Бодаков и Елин Рахнев бяха всъщност законспирирани ретро четива, уж представители на "новото" писане, а реално само профаниращи го до евтини хватки (асиндетони или отсъствие на пунктуация - при Бодаков, неологизми от типа на оглаголените имена - при Рахнев). Наистина, създаването на нови думи е един от емблематичните механизми за езикова иновация, но все пак има разлика при ползването му. Нито Елин Рахнев, нито Ида Даниел приличат на Луис Карол, нали? [обратно]

3. Просто поради твърде едрата си генерализация това "послание" работи единствено като самоубийствен лозунг, поощряващ доминиращото отношение в българското общество към сферата на културата като към една излишна или поне ненужно усложнена сфера. [обратно]

© Йордан Ефтимов, 1998
© Издателство LiterNet, 29. 07. 2002
=============================
Публикация в сп. "Демократически преглед", Зима '98/99, кн. 38/1, с. 110-132.