ЛИТЕРАТУРАТА НИ ПРЕЗ 97-А

Йордан Ефтимов

web

При кадър в най-общ план 1997-а изглежда още по-силно оперирана от събития в сравнение с предходницата си. Оттук до хоризонта равно и безбурно море, мъртвило. Поне така е със стила. Сякаш някой е полял солената вода с олио и е заглушил крясъка на вълните. Ако продължиш да местиш поглед из този общ план, ще забележиш, че има и вълни от по девет бала, но странното е, че те не се разбиват о нищо, а си цепят океанската шир към някакви далечни брегове, които простото око никога няма да зърне. Все един и същ, лишен от особености е българският ландшафт, а отличителната му черта е странната способност да с(к)рива възвишенията като ги преобразява на миражи и да поглъща лъчите като черна дупка: върху това море не се отразява никакво небе.

Започвам с една метафорика, която може да се се стори някому претенциозна и вероятно дори случайно избрана. В миналогодишния си преглед¹ използвах климатически и вкусови образи - и причината за това беше в необходимостта с най-простите и достъпни средства да подходя към един жанр, който у нас бе силно занемарен. Използвах аналогиите с климата, защото те са ориентиращи за традицията ни от началото на века при писането на годишни прегледи за състоянието на българската литература и за да изразя най-достъпно възгледа си, че нас литературните събития ни връхлитат, че не се достига до тях след продължителна, внимателна и организирана подготовка. Използвах езикови игри с вкуса, за да наблегна на необходимостта да обсъждаме и него: за мен това понятие поддържа най-добре една холистична, цялостна визия за литературната ситуация, тълкуваща избора на едни текстове пред други, предпочитането на едни литературни конвенции и в крайна сметка продуцирането на литература по определени водещи начини, обясняваща пренебрегването на определени автори, обособяването на общата картина на една импрегнирана в художественото българска мисловност. (Естествено бе скоро да разбера, че метафориката ми не е била рефлектирана, а простия език, с който си послужих, бе разпознат като "небрежен". За мото използвах Алберт Гечев и, разбира се, веднага някой се изказа, че съм "се правел на Алберт Гечев".)

За прегледа си на 97-а се спрях на метафориката, свързана с водата. И надявам се, в текста тя ще намери постепенно своето оправдание. Но още тук, в началото, нека напомня как у нас всичко наистина изтича и отминава почти незабелязано. Трайност, това е, което липсва на съвременността ни. И книгите през 97-а го потвърждават най-добре.

В няколко свои изказвания през 1997 г. Михаил Неделчев повдигаше темата за новия регионализъм в днешната ни културна ситуация, като всеки път не забравяше да се оплаче колко трудно е станало да се проследи всичко (може би интересно - кой знае), което междувременно се публикува у нас напоследък. Обгледимостта е силно затруднена, казваше той с определена кахърност. И слава Богу, ще си позволя да добавя. Защото това би била една лоша обгледимост. Да вземеш да броиш всяка вълничка, всяко запенване, подскоците на някоя и друга рибка или цъфтежа на планктона - това е твърде архиварска работа. Вярно, личният ми списък с по-интересните и мащабни литературни факти през годината наброява 52 единици в графата "поезия", 41 - във "фикшън", 10 - в "нонфикшън", 2 - в "театрални текстове", 18 - в раздел "критика" и 66 - в "преводи", но нима се налага да говоря тук за всеки поотделно? Нека оставим преброяванията на питомните зайци на социолозите на литературата (ако наистина съществуват по нашите ширини), а ние да се заемем в края на краищата с дивите.

Живяло твърде дълго в епоха, когато литературното събитие се е изразявало в появата на книги, които в семпла алегорична форма, на т.н. езопов език, са представлявали езиков израз на социална критика, при това в най-честия случай на критика на частните прояви на съществуващия ред, а не на цялостното му неприемане или отхвърляне, днес, когато вятърът не се е сменил, а напълно е стихнал, българското общество не може да разпознае нищо в актуалната литература като особено, като събитие. Както вече имах възможност да напиша по повод миналогодишния преглед, литературната ни критика бе вкарана (или се самонабута) в миша дупка, а по този начин съвсем изчезна и онзи елитаристки маниер за създаването на събитие, което да се посочи от средите на най-добрите читатели - самите писатели, водещите критици, академичните преподаватели.

Изданията с масов тираж все така продължават да не се интересуват от нивото на рецензиите и да канят на страниците си автори, намиращи се далеч от равнището на една най-обикновена образованост. Затова не е учудващо, че книгите, за които аз бих предпочел да пиша, са останали почти стопроцентово незабелязани или почетени с някой анонс, взет от карето или гърба им.

Но да преминем към самите събития на 97-а. Най-първо, 1997-а бе година, в която се появиха поне три книги с поезия, за които си струва да се пише много. На 4 януари Ани Илков излезе на предна линия с "Етимологики". През май с "На острова на копрофилите" Златомир Златанов едновременно надцака току-що появилия се на родния ни език съвсем омаломощен трети роман на Еко (който със самото си заглавие се препраща там, дето не бихме го и търсили) и тури пепел върху проекта за Българската книга, манифестиран с "На острова на блажените". А съвсем в последния момент, през декември Кирил Мерджански публикува най-сетне своя корпус "Митът за Одисей в новата буколическа поезия", на който като всеки съвестен романист отдели комай към 5 години писане.

Всички Млади се възхищават от акробатиките на Ани Илков, влюбени са в Ани Хиперболиста, в Ани Гръмовержеца. Но в "Етимологики" няма податки за видима игра с езика на традицията, тук той не се бави с темата за бездарното родно (което - центрирано - става едно възвеличено бездарно, Бездарно, усетило се по-високо). Затова и "Етимологики" не бе посрещната с диви адмирации и овацио.

"Минимална" откъм разхищение на цитати, тази книга събира нещата на Ани, които в барокови, а може би Беняминиянски Алегории разказват извън всякакъв вкус към наративността на лириката от XX в. една трагическа антропология. "Етимологики"-те са платонистка направа, идеалистичен проект, който няма как да не остане неразчетим за търсещите пошлото разказче и анекдота читателски нрави у нас дори на нивото на уж по-вглъбените читатели. Може би точно "Етимологиките" дават да се разбере връзката между философстването на Ани Илков и онова на Иван Теофилов - романтични в основата си, далечни, вписани в далечни традиции. И двамата се вълнуват от същината на любовта, как ли се съотнасят истината и красотата, кое е красивото и има ли то свой събирателен съзерцателен образ, какво е завършеност, кое е отвън и кое отвътре, кое е дълбокото, крайното и безкрайното, кое присъства... Точно този Ани Илков е в някакъв смисъл най-истинският и видимата му самотност си остава най-вече все пак едно утешение.

Емблема на тези работи на Ани за мен е едно от стихотворенията в "Поля и мостове", невключено в "Етимологики" защото не е част от цикъл (а книгата съдържа просто три ранни стихотворни цикъла на този автор): "Мост". "Мост" е стихотворението, с което сме длъжни да почетем Ани Илков във всяка антология на българската словесност - ето нещо, което леко можем да припишем като следствие от "Етимологики"-те. За мен то ги събира във фокус и в него най-ясно, най-истински, най-достоверно се вижда етимона, Истината, според Ани.

Какво чакаме сега? Сега чакаме през 98-а той да събере онези неща, с които съвсем няма как да прелъстява лъстивците, че е топъл и че го вълнува нещо различно от романтическото невнятно, в конце концов - отношението между представянето, езика и действителността. Ани най-сетне трябва да издаде накуп йероглифите си, текстовете, където калиграмите се смесват с най-правдоподобни описания и разказвания, че дори сказвания. Да откаже от себе си увратливите девици. Този Ани, когото ще сравня - поради общото им търсене на архе, на първоелемента и любовта им към мъдростта, към нерационалното - с предсократиците, е Ани от "Водороди, въглероди, кислороди", Ани от "Орехът" (осмели ли се да го прочете някоя учена глава?, как ще го разбере Александър Кьосев?), от "Език", от "Зверовете на Август", от "Работилницата на езика", Ани от "Един зъмей в Цариград", от "Нелеп и велик", от "22/7 Born to be Wild". Този Ани чакам аз да дойде и нека дойде, нека докрай бъде забравен от пустото сега, то не е трайно. Ние живеем в глупаво време, Ани; както винаги.

През 97-а след осемгодишна пауза Златомир Златанов издаде третата си книга със стихове - "На острова на копрофилите". И тук може би няма да е никак зле да се запитаме защо ни е толкова важен Златомир Златанов? Защо ние - вероятно шепа отчаяни консерватори - чакаме всеки нов негов текст, въпреки че той няма сладост, няма битова плът, няма носталгия и никакъв оптимизъм, и най-вече - не ни дава никакви пролуки за бягство? Ами, точно затова. Защото текстът с воден знак Златомир Златанов е текстът, който говори за вечния кръговрат на моралното размиване, за това как възстановяването на реда (морала, Доброто) е невъзможно: невъзможно поне тук и сега. Сигурно няма да са малко тези от читателите на литература у нас, които ще бъдат подразнени от този скепсис, и това е абсолютно нормално и очаквано, ако за тях литературата е несериозно гледкане, забава, цирк или синопсис.

Един от способните литературни критици каза наскоро за 97-а: "Това просто е година, в която излезе книга на Златомир Златанов". Може би е старомодно да се поддържа вече такова култово уважение, но какво да се прави - в крайна сметка не са толкова много авторите ни, пишещи с подобен херменевтичен залог.

Книгата на Кирил Мерджански бе предизвестена още през 1992 г. Тогава в един брой на Ирма Димитрова на един от най-ранните й варианти бе отделено цяло огромно фолио. Бе илюстрирана от Андрей Кулев. През 1995 г. "Литературен вестник" публикува с продължения в няколко броя един вече почти окончателен вариант. Всичко това говори достатъчно колко промислена е тази стихосбирка, колко дълго е избистряна концептуално и колко се залага на нея. Вестникът, който й отдаде на два пъти почитанията си, по някакъв начин се самоопределяше чрез този си избор. А това е изборът на онази поезия, която е вярна на традицията на интелектуалните търсения, форматирала цялата модерност, изискваща продължителното ровене по дъното за ключ за разчитането си, а още по-точно - даваща възможност само на онези, които, независимо дали става дума за бъкащата от боклуци "Ариана", за заблатения Балатон или за кристалните води на някой водоем в Кюрдистан, скачат, въоръжени с вяра и метафизично търпение, търпелива убеденост, че ще провидят, и в крайна сметка кръстът проблясва току пред ръцете им и те неизменно го изваждат. Рилке и Елиът имат малко читатели у нас, но Кирил Мерджански иде да ни каже, че все пак достатъчно. Малко толкова концептуални книги със стихове са излизали у нас в цялата история на младата ни литература - с ясен избор на подходящ стил, сюжетирани, със собствена архитектоника. Що се отнася до концептуалната сърцевина - тя е близка до онази от "Облачна земя" и "Избрани епитафии от залеза на Римската империя", предните книги на Мерджански: едно привидно възпяване на природното, естественото, видимото, зад което се е снишила пустота; естественото се оказва мнимо.

И на този фон - една книга без високомерие по отношение на ключа, тази на Кристин Димитрова: "Образ под леда". Тук нямаше нужда от познаването на специален код, алегорията се саморазкриваше в нея бързо и отчетливо. Поезия, която можеше да се прочете от всеки.

Вече споменах, че дори рецензии за по-интересните книги на 97-а не се появиха, камо ли да последва и някаква по-широка рецепция и обсъждане. В крайна сметка и Кристин не е Миряна Башева, въпреки че не е по-затворена от нея по отношение на темите и поетиката си. Явно е, че след епохата на народните поети - епиграмисти, всевъзможни езоповци с остър, но често къс език, текстописци на естрадни парчета, дисиденти с вдетинено писане - които пишат и днес, но не ни дават повод да пишем за тях, които се четат по инерция от много носители на българския език, но това вече е просто хързулкане с найлон по мръсния сняг на селския склон, след тях, от края на 80-те у нас вече се пише поезия, сменила оптиката, сменила своя правешки формат с разнородните формати за PC или Макинтош, сменила съизмерването, езика, нивото на трудност, която обаче няма как да бъде все още разчетена, за която никой не смее да пише, да се опита да я разбере. Писането на поезия през 97-а вече наистина си стана самотна работа.

Това, което още от пръв поглед грабва в поезията на Кристин, може да се дефинира и като "разговорност", и като "реализъм", и като "психологичност", че дори и като опростяване на пробива към битието през бита, като оистинняване със средствата на прозаизацията, естествения слог, разчитащ на образа, но не и на стиховите задължителности и ритмическата нагласеност, в крайна сметка, дано не прозвучи изсилено, но може би и нещо като "микроромановост" (стихотворения с много герои, а често и с диалози между тях). Е, прозвуча си изсилено, но това е положението - в новата ни поезия се налага и идиом, който разчита на някакво "ти", на някакъв диалогизъм вътре в себе си. Разбира се, има едно прекалено натякване относно откровеността на авторовия субект, някаква всъщност поза на естественост, но хаир да е - тази поетика е в разцвета си при Кристин. Това, което се харесва на широката читателска общност на поезия у нас, обаче е онази идеология, така присъща на тази книга, според която "животът" е по-важен и истински от "литературата". Това превръща повечето стихотворения в "Образ под леда" в естрадни парчета с плоско послание, в което се утвърждава по вулгарен начин не примерно някаква контракултурна територия, а просто елементаризирана, простонародна представа за "истинската философия на живота". Освен нея, такъв е и Георги Пашов, но той през годината не издаде нова книга, а само няколко стихотворения в списание "Български месечник".

През 97-а още:

- "Живият бог" на Георги Борисов: три поеми, в които библеистичната сюблимност, стереоскопичност, суровост, тежка метафоричност вече са натегнетени до крайност; това е най-мощната книга на този автор, засилен до изкривяване на звука вариант на неговата поетика, белязана от траен интерес към библейската страстност; първата поема, "Йерихон", беше поразила още при първата си публикация, във "Век 21" преди седем години, със може би най-дългата разгърната метафора за женската плът в българската поезия изобщо;

- "Черна книга" на Владимир Левчев, събрала отново екологическите му стихове; за разлика от "Раззеленяване на сухото дърво", залагаща вече повече на фауната, отколкото на флората - със всички последствия за политическата алегория от това (бързина, подвижност, скоропостижност, леснина, лош дъх, агресивност);

- "Край на митологията" и "Нощта на продавача" на Румен Леонидов - едната представяща светлата страна на този двулик Янус - сатирическия автор, сатурналийния, фена на Константин Павлов, другата - тъмната, отнесена към меланхолния Румен Леонидов, лиричния, сънуващия, уязвимия Румен Леонидов; как се съотнасят те и дали това изобщо е възможно - ето въпроса, който е редно да си зададе обърнатия към този автор читател;

- и ако продължа да изброявам, имам да спомена поне още шест-седем книги с поезия, които си струва да бъдат прочетени: но да се пише за тях тук би било все пак лукс - затова ги и спестявам.

Иначе, през 97-а имаше и няколко отделни публикации в литературната периодика, които определено си струва да се отбележат - разпорили поне за няколко мига възкиселите води, образували поне малки вълнички, оставили за кратко, но видими бели, пенести следи върху топящата се прослойка на читателите на висока литература у нас. Това са блестящият щит на поемата на Илко Димитров "Молитва за нова земя", разгърната като чертеж на уязвимостта на цяла страница на "Литературен вестник" [2/97], стихотворенията на Кирил Василев в същото издание - и най-вече "Болестите на дядо" [15/97], трите алегории на Иво Хаджийски за изкуството - "Без Ифигения", "Джакомети", "Площадът на републиката" ["Литературен вестник", 28/97], внимание! - "Лов на букви" на Ангел Ангелов-Джендема в сп. "Витамин Б" [3/97], с което стихотворение би могъл да представлява българския език на всеки един конгрес на езиците по света, откъсите от поемата "Джаз" [сп. "Витамин Б", 2/97] и "България блус" ["Литературен вестник", 8/97] на Едвин Сугарев, стихотворенията на Владимир Трендафилов в "Литературен вестник" [20/97, 38/97] и "Литературен форум" (този автор успя да издаде и книга - "Четирите фокуса", която също се пропусна като прелетна птица, вместо да се разчете като някакъв знак; като че ли имаме кой знае колко неща, за които да говорим), новият цикъл на Иван Теофилов, публикуван в "Литературен вестник" [38/97] и включващ "Препрочитайки Данте", "Съвременници", "Все повече" и "Знаещият", двата цикъла на Владимир Сабоурин в "Литературен вестник" - "Балдуин" [18/97] и "Куба" [28/97], стихотворенията на Мария Каро и Мария Вирхов, на Добринка Корчева.

Наместо да се спре на тях, да провиди още в периодиката, в публикациите по вестниците това, което ще изплува уверено утре, критиката си запази духа на едно бля-бля-бля за какво ли не, под път и над път. И ако има някакво истинско слабо място у нея, то не е толкова в техническите й възможности, в слабата подготвеност или малка образованост на действащите сега у нас критици, колкото изчерпания до точката на замръзване етически потенциал. В България вече не се вярва на критиката. Самата тя не вярва на себе си. Тъй че тя вече не се и опитва да говори за книгите, а само ги показва.

В областта на четенето и оценката на поезията обаче критериите на канонопроизводството се избистриха отново - леко променени, но като цяло все така демократични, че и охлократични (у нас между тези две понятия винаги е съществувал знак за равенство). Измежду всички опити на новото, поезията, която взе връх и бе погълната, се отличаваше преди всичко със своята гастрономичност. Измежду младите автори бяха (буквално) кльопнати тези, които пишат, първо, сладостно, поетизиращо, и, второ, относно субстанцията на българското, преливайки от пусто в празно и галейки небцето на жадната за патриотични (включително и уж антипатриотични) декларации публика.

Живите класици издадоха по още една тухла в стените на мавзолеите си. Например, "Живот в стихове" на Валери Петров естествено няма как да принадлежи на литературната 97-а. Просто поредното "избрано", нито първо, нито последно, на един поет, за когото в читанките се казва, че принадлежи на 40-те. При това, едно "избрано" без концептуално промисляне. Интересно е може би заглавието, чиято идеологическа основа си струва да бъде анализирана, но дори и това сега засега ми се струва излишно.

31 години след първото си издание отново бе публикуван и "Бележник" на Стефан Гечев. Уви, допълнението, наречено "Бележник 2", е доста по-скромно откъм смисъл, а някои от стихотворенията в него са и направо гимназистки.

За сметка на това през 97-а Радой Ралин бе представен с томче от по старому ангажирани и моралистични, т.е. занимаващи се с реални неща, стихотворения, подбрани от Борис Христов. Книжката, наречена "Сипей" наистина съдържа проникновени текстове (така, както Радой и до ден днешен нерядко влиза в разговор с изненадваща яснота и учудващо остри сетива, напомняйки, че и в трудната старост при някои е възможно да се съхрани способността за улавяне на възвишеното). Аз запомних стиха: "Какъвто и да си, ще си послужат с теб".

Същият автор бе зарадван и от излизането на сантименталните му стихотворения от "Късни къпини" в Германия, което обаче да си признаем не е никакъв факт. Тази книга, при това в такъв превод, не би могла да привлече какъвто и да било сериозен поглед. А иначе, Румяна Захариева се кани да издаде в своето издателство "Авлос" не представителни книги, а просто каквото и да е от живите ни класици, при това с пари от български фондации (опитвайки се след това да продаде продукта в Германия за 25 дойче марки парчето). Както е съобщено върху рекламните страници на Радоевата книжка, след нея и онази на Константин Павлов, след "Аз, Ана Комнина" и повести на Ивайло Петров, ще излязат например и есетата на Николай Хайтов върху българския език, всичко това - преведено от самата издателка. Жалка история. Във всеки случай, предвидима. Ясно е, че за българско литературно присъствие сред немскоезичната читателска публика е още рано да се мисли.

Кирил Кадийски шумно отпразнува юбилей, като за десерт представи тритомник с почти събрани съчинения. Това е един от авторите с опит, тъй че може да му се вярва: в България саморекламата и самопредставянето са сред най-важните двигатели в създаването на внимание към нечие творчество. Покрай това обаче Кадийски през 97-а излезе с още две собствени книги - "Живее в този странен град поетът", добре съставена книга, събрала действително есенцията на едно доста обширно поетично творчество - препоръчвам я горещо на всеки, който иска да има нещо от Кадийски, но не знае какво точно да си купи сред множеството му издания, и "Експрес" - нещо като лирически дневник на едно пътуване. За съжаление втората книжка е в само 55 екземпляра, така че да я прочетат (и да се изкефят първосигнално на образната инвенция в тези илюминации) са успели само тези, чийто интерес към поезията е железен и свързан с чугунено упорство.

Николай Кънчев бе по-скромен и през 97-а публикува нови стихотворения из периодиката, сред които и няколко антологични - "Плаж", "Свобода на словото", "Угризение", "Моят дом увиснал е в обсада"... В тях е важно да се забележи, че всеки стих у този автор вече е натегнат от афористичност като тетива на харпун и сякаш стихотворенията като цяло са налепени от поанти. Връв или мрежа от поанти. И още: един от малцина, които продължават хладнокръвно да възпяват поезията и поетите (а това днес изисква определено самообладание).

Въпросът "Защо няма нова проза?" се прозаизира, стана ежедневие. Явно няма, защото няма търпение за по-стабилни кристализации на нищостта на българското битие.

Радичков бе представен с две нови книги: "Мюре" и "Умиване лицето на Богородица". За втората Румен Леонидов веднъж каза, че била "стихосбирката" на белетриста. Доста точно определение за тези нито фрагменти, нито разкази, нито за деца, нито за възрастни, нито-нито. Аз бих казал, че тази книга - нещо като един от томовете на Радичков по "Занимателна зоология" - би изпълнила ролята си, ако зариби в любов към литературата "първолаците", тези, които за четене по принцип не бива да бъдат търсени. Първата, "Мюре", пък е друг хибрид (любимият жанр на Радичков) - сбирка с вицове, "шарки", а може би роман (жанра, в който ръгаме всичко, което не можем да определим)? Тъй или иначе и тя няма как да не допадне на средния български читател (веднага бе лапната от националната телевизия за новогодишната програма, това е ясно; логично е да се понрави на селските артисти от самодейството - дай им на тях смешки със съседи и кучета). Тук разказвачът както винаги е въоръжен с остроумието на Санчо Панса, тъй че Радичков като Сервантес бърка с две ръце в кацата с меда на фолклора, за да вади, префасонира, суингира. Цар на импровизацията, с новите си книги той потвърждава джазирането като дълбинна структура на разказването си, импровизацията по една малка тема или мотивче, дори по една дума. Разкази, тръгващи от една дума - това е генеративният модел на всяко Радичково, на Радичковото произведение.

Една от централните характеристики на романовата форма от появата й насам е интересът към актуалното, към съвремието. Не към врявата на деня обаче, а към вълнението на деня, което майсторите на жанра описват зрелищно, но и обясняват без нравоучение. Ето защо не е учудващо, че българските романисти се опитаха по различни начини да уловят змея за опашката като си отговорят, всеки за себе си, на въпроса какво става сега. Никой не направи изключение в "прозрението", че живеем в пошло време, а малцина пропуснаха да добавят, че "герой нашего времени" е "борецът" и, да кажем, онова създание - material girl - както го формулира постмодернистка като Мадона. "Баронови" на Ивайло Петров, "Новобогаташи" Едно, Две и Три (като "Роки" Едно, Две и Три, но не и като "Скорост" Едно, Две...) на Александър Томов, "Зелевият цикъл" на Алек Попов, "Нежна фотография" на Васил Кинов.

Доказателство за прекаления интерес и стръв към актуалното е новият роман на Владо Даверов, "Ангели небесни", чийто герой е наркоман. Забавното е колко и какво точно авторът знае за наркоманията и как се стреми да изцеди мънинкото информация, която все пак нейде из жълтите вестници, а може би в стари броеве на "Орбита" или "Космос" е прочел. А също и как с елин-пелиновско-йовковска закваска някой се опитва да направи не кисело мляко, а български вариант на "Trainspotting". Това е положението: И там има стаф, и тук има стаф, но там кой знае защо си е истински, а тук е примесен с лайна. Не можеш да се плъзгаш вечно на гребена на подочутата вълна вече, защото бученето може и да е същото, но вълната е друга и разбиранията на сегашното младо поколение са други. Няма как да излъжеш когото и да било с "Ангели небесни", защото косата ти е пооредяла, а коремчето сериозно разваля субкултурния имидж. С учени мисли в тиквите на героите и старомодни разбирания за стил, както става при Владо Даверов, може да се пише друга литература, не такава, която да пипне двайсетгодишните за гушата. Това (да се правиш на млад, когато не си, или на хипар, когато си си маститеещ чичка) е писане без душа, би казал някой друг критик и аз ще се съглася, превеждайки изказването му в моите си понятия. Най-малкото - сега Камю не е на мода сред "младите хора". Те дори не четат и "ЛИК", за да разберат кой е Камю, както са правели "младите" преди четвърт столетие. Най-малкото защото "ЛИК" отдавна не съществува.

"Баронови" е книга за време, което все по-малко вълнува когото и да било. Това е времето според категориите и календара на онази българска интелигенция, чието морално сгромолясване наблюдаваме като бразилски сериал всеки ден; за разлика от героите - селски лекари и учители, на Чехов обаче, към героите на Ивайло Петров е трудно да се отнесем със съчувствие. Идеализъм и романтичност тук се виждат само като спомен за детството. А то е отминало в легендарното и може само да се цитира; прасковеният мъх е станал толкова корава четина, че никой не вярва изобщо и да е съществувал. А философичност някаква, съучастие в обсъждането на някаква философска проблематика дори и падналият от небето не би изисквал от "Баронови". Сега вече ледено ясно разбираме, че Ивайло Петров - това е преди всичко авторът на "Нонкината любов" и тъкмо през нея трябва да се гледа на него като писател.

Мащабните романи на 97-а бяха три: "Хавайските острови" на Борис Априлов - издаден посмъртно и оказал се може би най-добре изработеният (но това съвсем не значи - ненуждаещ се от редактиране, както впрочем са решили издателите) голям български текст през годината, историческият роман на Пелин Пелинов "През пепелищата" и "Върколакът" на един от специалистите по митологичното страшно в новата ни литература - Георги Алексиев. Тези три текста поддържаха усещането, че литературата ни не се е разпаднала до нивото на текстчета, скалъпвани на парче с цел заработването на съответната надница. Нищо непознато обаче те не ни съобщиха. Просто авторите потвърдиха мястото си и напомниха за старата си слава.

Появиха се и няколко книги, стремящи се да запечатат най-близкото минало на някакви плаки: Руси Чанев и Младен Младенов - "Битак. Бардак", Любен Петков - "Градът на истината", Палми Ранчев - "Неделен обяд", Деян Енев - "Клането на петела", Алек Попов - "Зелевият цикъл". От всички тях специално внимание заслужават първите двама и явлението театрали-белетристи. Усет за изграждането на ситуацията, крайни изцепки в диалозите, комизъм, от който винаги ще излезе нещо - поне някой и друг свръхзабавен момент.

Екатерина Томова представи най-добре онзи нюейдж тип проза, който за по-шик някои наричат "женска". Книгата й "Празникът на мъртвите" е емблематична с дългите лирични отклонения, стремящи се да се превърнат едва ли не в абсолютен център.

Двама от емигрантите ни издадоха нови свои книги в България: Любомир Канов публикува новелата си "Ходисей" - гротеска с много черен хумор, а Димитър Бочев - романа "Генезис II", който като че се очертава да е централната книга в поредица от негови текстове. Тяхната проза е малко като от аквариум, ориентирана е към миналото. Но стилово е разработена в далеч превишаващи останалото тук стандарти, а чувството за история и ирония на историята истински разтърсва.

Към тях бих добавил и романа "Граница" на историка Георги Гунев, живеещ в Лос Анджелис, но това си е книга на човек, който се занимава с писане по друг начин, самата й основа е автобиографична и всичко подсказва,че най-вероятно ще остане единственият му обемен белетристичен текст.

Две книги - едната от края на 80-те, другата - от началото на 90-те, претърпяха втори издания: новелистичният сборник "Невръстни убийства" на Виктор Пасков и романът за Коми, "Одраното куче", на Христо Запрянов. Това вече говори какво се разпознава от българските издатели като интересно от миналото недавно.

Толкова за състоянието на художествена проза през 97-а. Истинските събития - откъм интерес на публиката, а може би и откъм способност да се улови някакъв Erlebnis, някакво преживяване, някакъв траен момент, бяха другаде.

Дори и Радичков не може да стъпи на малкия пръст на Жени Костадинова по продажби. Тази девица, журналистка от "Труд", налепи една до друга всички изрезки от пресата, свързани с Ванга, през последните десетина години и продаде дивотията си в 30 хиляди екземпляра. Починалият на 2 август американски писател Уилям Бъроуз с неговия метод "cut-up" ряпа да яде пред тази хиена с нейния прост колаж от всичко за нещо (ако, разбира се, Ванга е нещо). За разлика от "Сибилинските списъци" тази книга е извънредно досадна и може би по-успешна.

Читателите винаги са кълвяли най-вече на документална или квазидокументална стръв. Излъжи ги, че това, което пишеш, е истината, само истината и цялата истина и гледай какъв улов те чака. Ако им кажеш в добавка, че твоите червейчета са и най-мазните и лигави от всички - нямаш проблеми. Така направи Христо Калчев през 96-а - като преувеличи в безкрайните си интервюта къде ли не десетократно цифрите от продажбите на последната си трилогия. Такъв е способът и на издателите от "Труд", които многократно съобщаваха за изчерпан тираж на "Пророчествата на Ванга".

Това все пак си остана най-успешното заглавие, посветено на Евангелия Гущерова от Петрич. "Рецептите на Ванга" излязоха на безбожно евтина хартия и в такъв брошурест вид, че май се оказаха и финансово нерентабилни.

"Мемоари"-те на Тодор Живков пък привлякоха доста лумпени, но в крайна сметка се очертаха като твърде мизерна примамка дори за кварталните клюклюстанции. Книгата бе пусната (както се пуска слух) от СИВ, т.е. от поделение на Часовия концерн.

В графата нонфикшън през 97-а голямата книга бе "Разгадавайки баща си: Опит за биография на Петър Мутафчиев" от Вера Мутафчиева. Като почнем с това, че биографичният жанр не е най-силният в литературата ни и всяко попадение в него блести на фона на цялостната липса, като минем през граничещото с декоративност сладкодумство на авторката и невероятната дълбина в мисленето и чувството за време и съдба у човека, предмет на тази книга - не бива да се съмняваме, че това е айсбергът на 97-а.

Освен "Разгадавайки баща си" в тази графа стои и "Заложник и беглец за никъде" - опита на Върбан Стаматов да осмисли българския живот от няколко десетилетия.

През 98-а с най-голямо внимание чакаме тритомната биография на Петър Дънов от Атанас Славов. Предварителните публикации ни навеждат на мисълта още отсега да се готвим за евентуалното събитие на 98-а именно в нейно лице.

"Сдружение на български писатели: Справочник" бе книга, която раздвижи духовете, давайки възможност да се запознаем с алтернативния писателски съюз посредством биографиите на членовете му. Поучително четиво, което не бива в никой случай да се изпуска. Една прелюбопитна "галерия от образи", една "енциклопедия на българския живот", бих казал. Морска градина с множество актинии, снишени водорасли, вкоравени корали, хлъзгави змийорки, медузи, пак медузи и накрая - планктон.

Критиката?

Че оперативната критика се нуждае от спешно присаждане на сърце може да се досети всеки, който чете този ми текст и се замисли поне за миг върху обстоятелството, че в сериозните издания за култура почти нито една от споменатите книги не е била удостоена с рецензия или в най-добрия случай - номерът е бил отбит с няколко реда от редакцията, честитящи на автора новата рожба със спомен как членовете на редакцията са ходили някога си с него на риба.²

Тъй че тя е извън всякакъв интерес тук, точно защото я движи вече само интересът. Въпросът е какво става с т.н. литературознание.

През годината станахме свидетели на няколко литературоведски проекта, за които безспорно ще се говори още дълго. Най-първо, това са няколко сборника.

"Усвояване и еманципация: Встъпителни изследвания върху немска култура в България", със съставител Атанас Натев, излезе през април и без майтап в него няколко водещи литературоведи се срещнаха със спецовете на съвременната българска антропология, културознание и т.н. Т.е. това не е затворен компаративистичен проект. Не е тяснонаучна работа. Напротив, в книгата се акцентира върху дискусионната страна на едно колективно усилие. С други думи - не става реч за още един сборник от типа "Немско-български културни взаимоотношения", а за пристъпване към глобалния проблем за влиянието и употребите на чуждото, за имитацията и контрола върху самоизграждането.³

"Анархистът законодател: Сборник в чест на 60-годишнината на проф. Никола Георгиев", съставен от Радосвет Коларов, Величко Тодоров и Благовест Златанов, е нещо като самолетоносачът на годината. Циклопски строеж на дъното на Марианската падина. Симулация на емулация на нормална литературоведска продукция. Всъщност повечето български участници са дали наистина най-представителните си текстове, тъй че книгата сама по себе си е мощна бойна единица. Предвидимо е при това обаче, че в близките няколко години едва ли ще се появи друг подобен мащабен опит. А и дали наистина това е манифестният литературоведски сборник на 90-те, както вече отбеляза Димитър Камбуров в статия из печата?

"Die bulgarische Literatur in alter und neuer Sicht" - това пък е наименованието на сборника, съставен от Райнхард Лауер в сътрудничество с Александър Кьосев и Томас Мартин и издаден във Висбаден (като том 26 от поредицата Opera Slavica, Neue Folge на Harrassowitz Verlag). Плод на конференция, провела се през октомври 1993 г. в Гьотинген, той представлява най-крупният български литературоведски експорт през годината.⁴ (Явно през 97-а в артикула "литература" Германия вече измести Франция като основен наш партньор.)

Двете монографични книги, които всеки би поставил начело в списъка на литературоведската продукция през 97-а бяха "Българска Хашекиада", сборник с текстове на Никола Георгиев, писани в продължение на трийсет години - върху "Швейк", а още повече - върху цитирането, върху романа и пародията, върху социалнокритическата функция на литературата и начините за осъществяването й, и "Теодор Траянов в развитието на българския символизъм" на Иван Младенов, книжният вариант на защитената му преди десетилетие и кусур дисертация. Книгата на Иван Младенов е най-доброто изследване върху българския символизъм излизало изобщо досега. Вече повече от половин година от публикуването й не се забелязва никакво желание тя да бъде дебатирана: ето кое още повече притеснява.

После ще добавим двете феминистки книги - "Смисъл и майцеубийство" на Миглена Николчина, книга върху Вирджиния Улф, и второто издание на "Сънят на Медуза" на Милена Кирова.

И три по-скучни, но по всяка вероятност ценни академични монографии: "Наративът и неговите литературни силуети" на Иван Павлов, "Паратекстът на литературната творба" на Цветан Ракьовски, "Семиотика на цвета в поетичния текст" на Мирослав Дачев.

През годината списанията отбелязаха определено раздвижване.

"Съвременник" продължи по старому да дрейфува, разчитайки на качествени преводни постъпления - романи или цикли разкази, и допълвайки ги с каквото падне от българската продукция. През 97-а в списанието излязоха три разказа на Мураками Харуки и пълния текст на "Към фара" на Вирджиния Улф.

"Факел" съвсем точно напипа рецептата фивти-фивти между текстове от най-висок стандарт (малко на брой и полудяващи читатели) и туй-онуй, джиджи-биджи от Бунич и сие (читатели - най-вече мъже на средна и висока възраст - ценители на световните конспирации, за които политиката е рационализируема с оглед мафиите, масоните, заговора на аристокрацията и т.н.). През годината от първия тип излезе "Последна любов в Цариград" на Милорад Павич, а от втория - "Изборът" на Виктор Суворов. Всичко това върна интереса към "Факел" и му придаде нова скорост от поне няколко възела.

"Витамин Б" бе списанието - купон. Заемайки поосвободилата се ниша на "Ах, Мария", която повече от година е на легло, защото не пиела аспирини, аналгин-хинини и витамин С. Хипарство, блус, битничество: дали ги има или не (вече) е друг въпрос, важното е, че списанието се вкопчи в тези думички с все сила. Купон, купон и пак купон. Текстове: антологичното стихотворение на Ангел Ангелов-Джендема "Лов на букви" [3/97], разказът на Димитър Камбуров "Pauster" [1/97], а от преводите - прежде всего откъсчетата от последния роман на Владимир Набоков, "Вижте Арлекините", изнамерени и преведени от Милена Георгиева [5/97], както и от първия роман, "Лунен дворец", на Пол Остър, в превод на Невена Дишлиева [1/97]. "Витамин Б" се оказа квадрата, в който през 97-а най-често се осъществяваше преводаческият проект на Юлиян Антонов: първо - откъси от книгата на Джойс Каръл Оутс за бокса [1/97], после - специален брой на списанието, посветен на Уилям Бъроуз [3/97], редактиран от г-н Антонов и с множество преводи и бележки пак от него, накрая - преводът на един "Сън" на Лу Рийд [5/97]. Тъй като повечето преводачи у нас, дори и съвестни и крайно способни, не усещат мегдан за собствени действия, особено показателно е какво г-н Антонов се е впуснал да превежда точно определени неща, които вкупом би трябвало да говорят достатъчно ясно не толкова за неговите предпочитания, колкото, бих казал, изисквания. Митологизиран автор: Георги Мойкин. Както се казва, все е нещо. Макар че би било още по-чисто, ако списанието, явно ориентиращо се към субкултурата, наистина потърси къде в България и по света я има, за да публикува истински суб- и контракултурни текстове, а не симулации на такива, пародии, парафрази. Същевременно - да изостави университетските лиги и сладостната каша от поезията, на която редовно дава ухо и лапа. За да уреди въпроса с идентичността си, списанието трябва да реши - дали ще се носи по пасатите, по всевъзможните тропици, или ще потърси прислона в по-умерени води? И ако ще са умерени - кои точно? Тези на базираните върху социална проблематика текстове, крепящи се на местната непоносимост или онези на инфантилната игровост, омекналост и разтичане. Неприятното усещане, свързано понякога с "Витамин Б" не е, че ги тегли модата, а че истинска литература до този момент от туй не се е получила.

През 97-а обаче се появи и съвсем ново списание - "Български месечник", което изненада и най-смелите очаквания със своя откровен ретро-проект. Може би очистването на литературата от оглупяващите я битови идиоми на 70-те може да стане най-сигурно с връщането към изоставените морски пътища на Възраждането, както на прозата конкретно - към физиологическия метод? Може би наистина е време да ходим сами да си наберем подправките от Индиите като използваме картите на Southern Pacific, на Остиндийската компания или на някой хайдутин и пръв иманяр вместо да купуваме ментета по верига от множество прекупвачи?

При всички случаи, патосът за една строга консервативност - строга в смисъл на строга към изискванията си, радикална доколкото може относно предпочитанията си - прави от това ново издание рядка направа, чийто успех сам по себе си би значел много за цялата обстановка у нас. В първата си книжка "БМ" яви действително твърде обширна архивна част, но за сметка на това с текстове, представени от предани им литератори по начин, блестящ с ерудиция, но преди всичко със скромност: комедията на Васил Попович "Наяве и насън все то или Писателски истерики", предговорена от Николай Аретов, "Рада Клюкарката" на Илия Блъсков, предговорена от Емил Андреев и Марин Бодаков, най-ранната известна (и най-пространна) версия на одата "Левски" на Иван Вазов, с общоредакционна бележка. В стремежа, а защо не и манията си, да вдига летвата пред онези текстове, които не задоволяват глада на редакцията за вкопаност в трайното, "БМ" излезе в първата си книжка само с два съвременни художествени текста: "Покривът", катастрофичен роман-алегория от Георги Марков, и стихове от Константин Павлов. Излязлата съвсем по Коледа книжка 2-3 окончателно намери пътя край Огнена земя с още по-чудноватия разказ за българското битие на едно съчинение на Булвер-Литон-а, представено от Юлиан Антонов, а двама от явно най-сигурните съработници на списанието - Кръстан Дянков и Владимир Жобов, тук са спомогнали още повече (първият с рецензия за книгата на Върбан Стаматов с мисли за, дали можем да се изразим така, българската съдба; вторият - с есе за езика и диалекта или дали има македонски език, което есе би могло да краси всеки годишник на която и да е от големите академии на науките из Европа). Техните имена, надявам се, още дълго ще придават своя чар на изданието.

Списание "Летература", амбициозно започнало да излиза на български през 1992 г., през 97-а отговаряше на името си напълно и се впускваше на помощ при всеки сигнал SOD, подаден от потъващи по липса на свесни текстове читатели. Единственият сценарий, написан от Бекет - "Филм" (в превод на Ваня Баждарова) [15/97], както и разказа "Черната вдовица" на Владислав Баяц (в превод на Биляна Курташева) [14/97] и есето "Необходимостта от поезия" на Чарлз Симич [15/97] бяха сред най-добрите в жанровете си преводни литературни текстове, изплували през годината у нас.

София
декември 97

БЕЛЕЖКИ:

1. сп."Демократически преглед", 10/96 - Пролет/97, с. 84-92. [обратно]

2. "Добре де, а ти къде беше? Ако, разбира се, претендираш, че ти имаш сърце!", ще попита всеки, който наистина се вълнува от този логически капан. Всеки отговор от типа "Нямах време да се подготвя" обаче би изместил моралната сърцевина на въпроса, тъй че на мен ми остава да кажа единствено: "Като критик и аз нямах сърце - как да го скрия!". А оттам и да обоснова тази си позиция на обхванат от срам и гняв към себе си като съучастник в нашето тук. Макар отлично да знам - оправдание няма! [обратно]

3. Подробно за това писах в "Книжен свят", 2/97. [обратно]

4. Повече детайли - в статията ми "Stimmen aus der Finsternis" - "Литературен вестник", 34/97. [обратно]

© Йордан Ефтимов, 1997
© Издателство LiterNet, 03. 07. 2002
=============================
Публикация в сп. "Демократически преглед", Зима '97/98, кн. 34.