Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни
БЪЛГАРСКАТА ЛИТЕРАТУРА ПРЕЗ 1996-А

Йордан Ефтимов

web

Тя прилича на студен януарски ден; един особен лъх на студ, на скреж, на мъртвина вее от нея. Като че ли съвършено е лишена тя от жизнена струя, която може да възбуди живот, да задоволи духа, и да ободри сърдцето. Като че ли по инерция у нас се доразвива литературна работа, която има своите тласъци в миналото и на която сегашното се явявава само един бавен финал. Защото, колкото и едно време да не се сътворяваха у нас съвършени художествени произведения, нашата литература бе се помъчила да вмести в себе си елементи от нашата действителност, от нашия живот. Това й даваше изглед на организъм здрав, който ето сега ще се събуди за нов живот. И в надежда за това пробуждане, нашите писатели прекараха дълги години, а това мечтано още не идваше... И като че тоя мечтан ден толкова повече се отдалечава, колкото по-напред крачим ние към него. А от друга страна, на българското общество като че ли не е до литература - то си живее без нея, и добре си живее. Животът у нас се развива балкански здраво и мудно, без да има нужда от подкрепата на някакви идеали. Може би никога и нигде другаде идеалите не са се ползували с такава лоша репутация, както сега у нас.

Алберт Гечев, “Нашата литература през 1907 г.”,
сп. “Демократически преглед”, год.VI, кн.2

The imperfect is our paradise.

Wallace Stevens

1996-а не принадлежи само на себе си. В крайна сметка зависи за коя 1996-а се питаме. Ако ни интересува 1996-а на художествената литература, нещата са по-ясни. Тя съдържа в себе си поне един век назад. Тя води толкова интензивни диалози с литературната традиция от последните стотина години, че, както ще разкажа след малко, тя не е съвсем на себе си. Една доста нормална литературна година - не блести с нищо, с редки изключения не може дори да докаже, че е имала право да съществува. Съвсем друго нещо е 1996-а на българското литературознание. По едно съвсем не кратко стечение на местната историческа безсъбитийност или по-точно убийство на събитията, литературознанието ни отдавна е свело почти до нулата хуманитарната си артистичност, забравило е задължението си да поддържа жив духа на интерпретационното вълнение. Малко по-профанно казано, литературната наука “се е отлепила” от литературната критика и това разцепване дълги години вече води до тежки последствия в оценката на актуално създаваната българска литература. Тъй или иначе, след пословично пресилено драматизираните дебати около Радичков и след това Хайтов в края на 60-те и ранните 70-те години, нито едно събитие с теоретически хоризонти българската литература не е успяла да регистрира. В литературознанието везните са натежали до скъсване към полето на “физиката”. (Хуманитарните науки, или другояче казано - антропологическите науки, както е забелязано от философията на науката през 20-те години, вече два века представляват бойно поле, на което се срещат “физиката” и “психологията”. Защо точно “физиката” и “психологията” служат за емблеми тук, сега не е необходимо да се обяснява; важното за нас е, че поне на наш терен, без да усложнява инструментариума си, без да “купува” нови оръжия от “физиката”, литературознанието се предава напълно в ръцете й, отдава й право.) Изкуството на интерпретацията през българската 1996-а година вече е само следа, спомен, блян, сън на малцина. Тъй или иначе, за литературознанието ни едно “днес” се разтяга вече не назад (както го прави самата литература - поради своето добре известно conditio sine qua non да лежи в руслото на извечната, “историчната” река на езика, от който е изградена), а обратно - напред, както всяка “физика”. От друга страна, ловните полета на оперативната критика отдавна вече (може би поне от 1974-та) са неотменна и неоспорима собственост на вождовете на едно от най-живописните, женствени и диви племена на Изтока - това на безхарактерните, флегматични, “емоционални” и без всякакво съмнение патриотични “импресионисти”, както те самите са се наричали в недалечното минало. Тяхната основна заслуга се състои в това, че благодарение на неоценимите им усилия литературната критика с такъв грохот е излязла извън орбитата на времето и пространството в някакви рационално непостижими и необясними астрални прерии, степи, тундри и тайги, че изглежда съвсем невероятно увеличаващите се с всеки ден текстчета на разни новоизлюпени университетски критикчета да успеят с нищожното си като медийна сила притегляне да я отклонят отново - този път към съмнителния перигей на 90-те, облян от плътните литературоведски жаргони с датировка на практика не по-късна от 1971-ва. Затова е силно съмнително, че и тази 1996-а е съществувала истински.

Но нека се върнем към въпроса дали 1996-а бе out of joint. Дали би могла да бъде. Без да е познавала някакви извънредни и още по-малко - трайни, литературнокритически проекти, родната ни литературна история познава няколко свои гения, които винаги ще ни впечатляват преди всичко със своите интуиции и обща представа за ситуацията, в която се намират. Един от тези наши съвременници (починал през декември 1912 г.) е знаменитият наблюдател на списание “Демократически преглед” Алберт Гечев. Един от хората, отдадени на съзнанието, че са строители, строители на съвременността. Ето защо и през 96-а той все още е наш съвременник. Защото, гледано от перспективата, която ни предлага той (а това е радикалната перспектива за историята, която у нас през първото десетилетие на века споделя и Пенчо Славейков), нищо не се е изменило. Това е ницшеанската идея за вечния кръговрат: няма вчера и няма утре, има само едно вечно сега, едно постоянно повторение, една обреченост да се случва все същото, съдбата да избираш същото. “И като че тоя мечтан ден толкова повече се отдалечава, колкото по-напред крачим ние към него”. Трябва да призная, че това в немалка степен обезсмисля и моята работа. Веднъж описал една българска литературна година, Алберт Гечев е разказал и за всички напред. Аз бих могъл само да сменя имената (нещо, което е правел и той няколко години подред, когато се е стигало до изпълнението на ежегодишното му задължение и карма да пише поредния си “годишен преглед”), да усиля осветлението (все пак той не работи с почти никакъв понятиен апарат, а аз бих могъл, ако сметна за нужно), да уголемя някои детайли, но по никакъв начин не бих могъл да избягам от неговия стоицизъм и от неговото откритие на съвременността - откритие с отчайващо силни импликации, които вече 90 години тревожат българската “мисъл” за литературата, без да могат обаче да я преместят в която и да е посока. Алберт Гечев - това е едно от имената на литературния критицизъм, на ангажираната, либерална и същевременно изкризваща критика, на критиката, която се пише, за да създава свят за кризата, за вълнението, за парадоксалната ненаместимост и “вненаходимост” в своето. “Студ”, “скреж” и “мъртвина” пише разпалено той през 1907-ма. И тавтологичността на нашето време просветва в тия редове “с чуден блясък”, както би се изразил някой критик от това наше толкова дълго, вечно дълго, вековно “сега”. Нашата литература има две лица и няма значение на кое ще бъде признато да представлява тъмната страна. Така, тя гъмжи от дебати и разклоняващи се пътеки на развитието си, приемайки (често след продължителна или патетична съпротива) нови технологии и светогледи, и в същото време, обратно, пред нея сякаш липсва какъвто и да било изход, тя е перманентно обзета от усещането за стагнация, замръзналост, дрямка.

Нека сега, все още близо до началото на този текст, в духа на една симплифицирана (заради задължителността на журналистически дух тук) херменевтика, обиколим последователно първо граничните бразди на своята тема, нека отчетем поне част от препъникамъците й, които често са обаче и нейни крайъгълни камъни.

Както вече (и отново) е обичайна практика - да тръгнем от заглавието. Тук ще се натъкнем на ограничението “национална литература” и до веригата от апории, които то автоматично доставя със себе си. Без да губя време, ще кажа само, че тук националната литературна традиция ще се използва единствено като понятие за художествените текстове на български език (тези, които се самоопределят като художествени; тези, които сами предлагат конвенции за литературност при четенето си), а това по необходимост включва и преводите.

Самата хронологическа ограниченост, разбира се, също е подвъпросна, и то не в онзи едър смисъл, за който говорих в началото. Ще се опитам да я релативизирам: тук 1996-а няма да присъства с всичко, което е дала, а единствено с два типа произведения - тези, които бележат страстта към нови хоризонти в стилистическото и жанровото богатство на националната литературна традиция (както и, естествено, тези, които революционизират естетическите конвенции чрез въвеждането на нови естетически идеологии), и онези, които, бидейки равносметки или блестящи exempla на определен тип поетика, закръглят, подчертават с една вълнообразна черта или изчерпват дадено творчество, направление или жанр.

И понеже нямаме повече място за мотаене, нека направо скочим в първия голям проблем на сегашната литературна ситуация: легитимността. Усещането за криза, което друса като едра шарка реалните критици на българската литература през цялото й около двувековно съществуване, е на първо място свързано с някаква легитимационна непълноценност. От жалката височина, която краят и на този век ни дава, можем отново да оплачем неприсъствието на българската литература извън собствените й домени - незавоювала свои пространства в международен план, слабо и малко насила превеждана (често със субсидии на българската държава), тя точно както и през 907-ма година се е разделила силно на два потока, един популистки, задържащ българската си публика и безпросветно вулгаризиращ изкуството на писането, и един друг, който у нас минава за по-херметичен и който е стопил читателската си аудитория почти до абсолютната нула. (Алберт Гечев има едно голямо предимство пред нас - той не изпитва нужда да социологизира. А ние го правим. Няколкото десетилетия усилено практическо демократизиране на българската литература доведоха до презрение към богатия интертекст и свръхоценка на простотата, наивността и автентизма; а и към снизходително презрение спрямо литературната критика, която уж била от второ ниво - евентуално и качество, т.е. изкуствена. Така книгите се разроиха и намаляха в едно и също време. Изреченията в тези скоби безспорно също са само поредното социологическо твърдение.) Така литературата ни като цяло се мята, както винаги е било с нея, в един характерен й комплекс за малоценност. 96-а обаче извади буквално на преден план и още един въпрос, свързан с легитимността. Следвайки няколко десетилетия като послушно кученце по петите политическото бездарие, българската литература в лицето на своите водещи творци, тези паразити (parasitoi) около жалки държавни трапези (подменили своето благонравие, swfrosunh, с привързаност към софрата), се затюхкаха, че вече няма достатъчно място за всички около кръглата маса на родното рицарство: което и предизвика прословутите караници между писателските съюзи за фондове, почивни станции и безплатно зъболечение.

Същевременно, свикнала да съответства на държавната и да си прилича по всичко с нея, литературната геронтокрация продължава да задръства възможностите за създаване на нови легитимации. Вместо да се отличава с едно открито пространство, където се говори за новите книги на старите и новите писатели, 96-а ни покри с булото на годишнините. 1996-а бе година на годишнини. Не несъвършена, както би казал Уолас Стивънс, а на несвършеното време. Някои от големите ни стари поети издадоха нови книги, но не за тях ставаше дума през годината, а за юбилеите им. 65 изпълни Иван Теофилов, 60 навършиха Николай Кънчев и Стефан Цанев, 50 - Марин Георгиев. И ако за книгите на първите трима не се появи нито един сериозен текст, въпреки че те дават огромни възможности за обобщена преценка, то четвъртият, бивш отличен селски поет, майстор на изсушения от съзнанието за алегоричността му сантиментален пейзаж, автор и на една от редките концептуални книги с поезия, посветени на селото - “Показалец”, отдавна не е драснал нито ред, тъй че годишнината му в известен смисъл приличаше на помен. Кризата в литературната критика през 96-а взе малко да се прояснява, но не и да се преодолява. Рубриките по всекидневниците се водят от хора (най-често жени), които хал хабер си нямат от литературна критика, но се разпищолват в откровенията си за други свои колежки - поетеси; специализираните литературни седмичници са си все същият досегашен лукс, чието съществуване при феодална държава като нашата представлява чисто и просто чудо; за младите критици се казва, че пишели неразбрано, под която фраза се подразбира образовано; по-жилавите измежду университетските парникови мозъци пък изобщо не се интересуват от актуалната литературна продукция, защото отдавна гледат с насмешка към духовната нищета на писателите, които я създават, а в не по-малка степен - и към самата българска литература като такава.

Първосигнална черта на тази криза на легитимацията на българската литература, която досега щрихирах в някои от съвсем конкретните й проблеми, е обаче преди всичко именно отсъствието на сериозни страници за нея във всекидневниците. Опитът да се издава седмично приложение за култура у няколко от тях се сгромолясаха още през 94-а. Така предварителното маргинализиране на оперативната критика неизбежно я оставя в ръцете на няколко позакъснели и позакъсали “артисти” и претендиращи високомерно за титлата arbiter elegantiarum известни от време оно странни птици с плитки намерения, на поетесите, пишещи за поетеси, на студентите-българисти от последните курсове, подлъгани, че всяко писане задължава с етически обоснованата си интенция, и така търсещи под вола теле - “българската литературна мисъл”.

“Теоретическата” критика у нас така и не прихваща, въпреки няколгодишните усилия на редакторите на “Литературен вестник”, рубриката на Димитър Камбуров във вестник “Култура” (наследена през 96-а, след нещо като абдикация, от Милена Кирова, което промени тотално вида й, но запази най-важното в случая - теоретическия ангажимент), и редките, но изключително необходими като потвърждение на една обща нагласа, статии на Александър Кьосев, Богдан Богданов, Владимир Трендафилов, Николай Аретов и още малцина други. “Теоретическата” критика няма ресурси да усвои дори полагащото й се по дефиниция пространство в “Литературен вестник”.

 

Илюстративната част на прочутата си статия от 907-ма година Алберт Гечев открива със Стоян Михайловски, един социално критичен поет (простете грозотата на израза!). Защо по нашите ширини все поезията? Този въпрос ще оставя за предмет на друг текст. Тук ще се примиря със задължението да започна с имена на поети.

След като през 1995-та потроши за пореден път доста вмраморосани представи с чепатостта на своите “Интервюта”, през 96-а Константин Павлов няма издадена книга.

“Геометрия на духа” на Иван Теофилов създаде пълна перспектива към истинското значение на творчеството му за нашата литературна традиция, но достатъчно хора ли го забелязаха? Единственият съвършено разпознаваем жив български поет -“класик”, в смисъла, който Елиът влага в тази дума: автор, представил езика, на който пише, в неговата зрялост. Но тук има и още много важно нещо: Иван Теофилов е певец на един хармоничен свят, без кризи, цялостен свят, при това - градски свят, защото историята, която е просмукала неговите ландшафти не е селската, кървава и кална, а комунитарната история, в нея постоянно се разчитат резултатите на общото съзидание. Като английските романтици и той възпява Едема, емблемата на поезията му са “пътешественическите” му стихотворения, посветени на различни градове из Европа (сред тях - на първо място Пловдив), и в тези стихотворения той вижда Града като Рай, с пластовете жизнен опит в него, с обработването на почвата и дългия строеж. Класик, защото е в равновесие със себе си и със света, изразител на една зрялост на духа, която е толкова универсална в безкрайните си исторически доказателства, че сякаш е извън него, той е само неин нунций. Удивително е отношението му към традицията, непознато за останалите. Без да е ексцентричен, той танцува в езика. Развивайки по един и същи път звукописа, никога не е монотонен. “Прибран” романтик, архитект на гигантски звукови метафори, на езикови обеми, неговото отношение към традицията е отношението му към великите предци, Вазов и Величков. Защото, ако перифразирам Елиът, четейки Иван Теофилов, обзема ни преклонение пред гения на Вазов. Но какво общо има кодексът, сбрал Иван-Теофиловите кондаци, с 96-та, освен че стопроцентово отхвърля съществуването й?

С “Под шатъра на жреца” и “Галактизиране на празнотата” (както и близо дузина билингви, в които стихотворенията му в проза освен на български могат да бъдат видени още на френски, немски и английски) Николай Кънчев потвърди дори у верните си читатели усещането, че това усилено издаване напоследък издава само несигурното място на неговия идиом в една клатушкаща се, но трайно различна в представите си за поезията българска ситуация, докато Иван Цанев със “Стихове и междустишия” - въпросителната и удивителната към крайно изразеното му нежелание да публикува, свързано с максималистичната представа за писането като шлифоване до режещ блясък. Поезията на “състоянията на душата” на Иван Цанев, въпреки мълчанието му, акцентиращо всъщност върху голямата му любов към синурите между редовете, има неимоверно повече фенове и продължители от тази на Николай Кънчев - поезия на “състоянията на ума” - придобила непривлекателен вид и заради автодевалвацията, на която бе подложена през 95-96-а по пътя на употребата на една поетика и механиката й за произвеждането на повърхностни ефекти - един вид работа на празен ход (причината за която обаче си остава недооценката на поезия от този тип изобщо).

През 96-а Борис Христов продължи да стои встрани от врявата на деня. (Припомням, че последният му публикуван текст бе разказът “Balkan Blues” в списание Lettre Internationale - брой 8 от 1995 г.)

През 96-а Кирил Кадийски заложи само на антологията си “От Вийон до Виан” - нещо като конкорданс с голямоформатни илюстрации и приложения към неговите преводи от френски. Въпреки, или по-точно заради, разширението напред (тъй като антологията на Георги Михайлов, чието място като генератор за българската литература не е подлагано нито на съмнение, но пък не се е и писало особено за него, и на сравнението, с която “От Вийон до Виан” сама настоява, започва с Вийон и завършва с Верлен, докато томчето на Кадийски е прибрало Верлен едва точно в средината си), това си е една нова, преработена и допълнена, версия на стария “жанр” - “Прокълнатите поети” - този път according to Kadijski. Проектът в тази книга говори за две неща: първо, за привързаността на преводача към бохемстващите и онещастнени от съдбата френски поети, и второ - че Кирил Кадийски продължава да държи на отдавна заетото си място сред не толкова многобройните ни съвременни поети, които са добри литератори, един poeta doctus par excellence.

Христо Фотев, Валери Петров, Иван Динков, Цветан Марангозов срещнаха 96-а или с “избрано”, или почти със “събрано”, но тъй или иначе - с нищо, което да ни потресе.

Нови стихосбирки издадоха Блага Димитрова и Любомир Левчев, а в тях добре известната им способност да не подбират измежду написаното, а да слагат всичко, което са родили в книгите си, без значение дали става или не, се препотвърди за стотен път.

Ако, водени от Харолд Блум, който в книгата си “Agon” пише, че “всяка епоха се нуждае от нова изповед и светът сякаш винаги е в очакване на своя поет и неговата изповед”, запитаме четящите си познати кой е поетът на нашия свят - светът на 90-те и на българските 90-те, мнозина без много маене (но нали така се случва при всяка анкета) вече ще отговорят: Георги Господинов. Неговата нова книга “Черешата на един народ” би могла да бъде нелош повод за актуализирането на отколешния спор между “античниците” и “модерните”, в случай че тук подобни идейни спорове можеха да имат развитие, неосланени от бездарната пошлост на личните дрязги и самолюбие на евентуалните участници в тях. Тъй “Черешата” показва как “младите” едва ли ще се уморят да мислят за историята като я виждат изпълнена с тотално различен етос от по-възрастните си колеги. Разбира се, иронията на “Черешата” се състои най-вече в това, че тя се подиграва на “първичната”, “човешка”, “топла” лирика на “светлата печал”, като я повтаря комически. “Черешата” не е печална и ревлива, каквато е обикновено българската лирика, но дори и най-реакционните критици не биха могли да я набедят в лековатост и “безсмислена постмодерна игривост”, каквито родилни петна се премрежват в гледката им към постмодерните. Така “Черешата” си стои като емблематичен corpus delicti за това как с цялото им либерално отношение към предшествениците “младите” днес са всъщност “античници” - с желанието им да се следи традицията, по възможност с всичките й извивки, да се търси eiron-а, дистанцията, като белег за уважение към слабостите и силата на Литературата, докато “старите” - с техния първичен зов, с желанието им да бъдат първи, да изпаднат от “литературата” направо в “живота”, с мечтата им да отменят с един удар на меча “шаблона” и съответно историята - са в действителност “модерни”. Перифразирано на езика на авторството, това просто означава, че “младите” са по-опитни писатели от “старите”, които в яростната си защита хвърлят постоянно призивите за непреднамереност, задушевност и естественост на писането, а това в своето буквално изпълнение (96-а бе прекалено много буквалистка) значи и антилитературност.

“Черешата на един народ” дава повод и за по-едри квалификации, от сорта на тази на въпроса какво е всъщност нашето време да се отговори, че то е времето на постмодерна, а след това да се каже, че това тук означава заиграване и с естрадата, с поезията “за душата”. Тези заигравания са интелектуалистки, но нямат нищо общо с класическия модернизъм, който при нашия наглед умерен климат продължава вътреплацентното си съществуване under siege, което вероятно добре съответства и на склонността му да описва битието като онова, което е винаги under pressure.

 

За новата проза мисля, че няма още никакъв мегдан да се говори, затова и тактично ще замълча, очаквайки края на 97-а. Роман през 96-а така и не се появи, а почти космическото безветрие бе нарушено само от сборника с разкази на Емил Андреев, чието заглавие, “Ломски разкази”, разказва толкова пълно за съдържанието му, че ще оставя по-нататъшните думи като излишни, препоръчвайки тази книга като единствената прозаическа книга на 96-а (тук изпускам, разбира се, “Акустичното гърне” на Радичков, просто заради факта, че извънредните й седем новели са ни познати от по-преди; а и времето, на което принадлежат, нека си признаем, е едно стилизирано като настояще минало).

Другият сборник с разкази, който достойно би могъл да застане в полето на критиката, да се подложи на разночетения, на несъгласия с литературността му, на обвинения в декоративност, която превръща интертекста му от карстов район на онтологически понори в равнина от лъщящи плексигласови повърхности, в дипломатически дизайн, този друг сборник бе “Парейдолии” на Любомир Канов. Също от Лом. Новелите му също са разломени, откъснати от една диалектна митология, която четат. Четат, но по коренно различен начин. “Парейдолиите” са една хилядократно по-отчуждена от света, за който разказва, книга. Нейната ироничност е експлицитна, от пастишите й лъха студенината на загубилия своя език, своя свят. Пиша това, не заради факта, че Любомир Канов вече повече от десетилетие живее отвъд голямото море, в Ню Йорк, а защото тази загуба на уюта на езика е изконна (!?) черта на писането му.

И докато автори на demisec-полупорнографски колпортажи като Дончо Цончев (с “романа” “Панагюрката”) не впечатлиха никого, други като Калчев яхнаха журналистическите събития на деня и журналистиката му върна капиталовложението с лихви в инфлационни хартийки, вместо в звонк.

Единственият текст за трилогията на Христо Калчев, прочетен на конференцията “За некои проблеми в цикъла на Христо Калчев “Нерон Вълкът”, “Калигула Свирепият” и “Цикълът на Месалина” и непубликуван все още, се оказа моят обилен и кратък като поглед преразказ на кориците на Калчевите романи - “доклад”, написан по време на самата “конференция”. Без съмнение не ми е било трудно да напиша по-забавен разказ дори и за тези (анонимни?) корици от безвкусните бичи умувания и разбичени народняшки анекдотизми на писателя (?) Калчев, но нека отбележа, че въпреки това моят текст, озаглавен “Преди Калчев”, тъй и не ще се появи из периодиката - поради нежеланието ми да се занимавам с един паралитературен феномен в момент, когато достатъчно отчетливо съм декларирал, че вниманието ми изцяло е посветено на литературата. Редно беше обаче сред литературните събития на 96-а да спомена и тази конференция (провела се впрочем на 18 януари 1997 г. в Столична библиотека) - събрала и сговорила повечето ангажирани с темата за българското литературно днес наши литературоведи. Фактът, че ги е обединила за съвместно обсъждане точно нафуканата факин’ псевдофактуална проза на Калчев обаче какво трябваше да ни каже? Че всички сме станали “журналисти”, развълнувани като пилешка супа от разваления дъх на квазисъбитието на деня? Ами защо тогава не се юрнахме да анализираме и нищим например житието на Ванга, пресътворено от нейната племенница? Тъй или иначе, за нито един друг български автор не се появиха толкова статии през годината, пък и изпробващи толкова техники. И понеже за “творението” на самия Калчев не ми се говори, а сериозният тон на тези статии ми се струва неуместен, ще подхвърля съвсем между другото само една забележка към отличния текст на Михаил Неделчев във в. “Култура” за мачизма в нашата литература. Защото обвързването на Калчевия мачизъм с онзи на Васил Попов е малко преувеличено. Но ако има нещо любопитно в тази посока, то е как топло в Калчевите романи се срещат тъкмо дългото време на мачизма, на вулгарното мъжко българско всекидневно мислене за жената, и късото “политическо” време на сюжетите им. (Когато преди шест години писах за мизогинията на Калчев в “Белия дявол - атентатор”, все още не бях сигурен дали това се дължи на личните проблеми на автора или на способността му да ретранслира широки български стереотипи. Предполагах, че е по-скоро първото. Сега знам, че по-точният отговор е вторият.)

 

Какво се случи с литературната периодика през 96-а? “Пламък” и “Летописи” продължиха да си бъдат все така ретроградни, но по различен начин. Докато едните публикуваха текстове най-вече на мъртви съвременници, другите предпочитаха да почитат починали по презумпция предходници като коленопреклонни и благодарни, също вече побелели, потомци. “Глас”, “Ах, Мария”, “Съвременник” и дори все още тлеещата “Панорама” продължиха старата си песен на нов глас - вероятно за да изнервят почитателите на идеята, че няма никакво място в тез бедни времена за висока литература. Появи се и ново списание - “Аспирин Б”, което бързо се преименува на “Витамин Б” - най-вероятно за да ни открехне, че главоболието ни иде от свински лошото храносмилане, а не от някаква благородническа хронична мигрена.

 

Любопитно е, че уважението на Алберт Гечев към здравето го довежда, при целия му критически патос, дотам да пренебрегва и с мека сардонична усмивка да се изказва само пътьом за по-радикалните си съвременници, като Страшимиров и Андрейчин, докато по отношение на демон като Димо Кьорчев той дори се прави, че не го е и чувал. 96-а също има своя демон и на сресаните читатели с еспадрили неговите текстове ще се видят не просто нечетивни (каквото впечатление обикновено е оставял току-що разгледаният Кьорчев), но и ще създадат подозрението, че са прозрели в тях единствено объркаността на пияния по чуждото епигон, неспособен да внесе какъвто и да било минимален ред в мислите си. След като през 92-а издаде тотално (и естествено, нарочно) сбъркания си роман “Храмови сънища”, чиято тема представляваше описанието на българската мисъл-менте във всичките й разнообразни превъплъщения, оплитайки всевъзможни обръчи на лингвистическата философия и на възможно най-черногледия тип хайдегерианство около изстърганата до голо от всякакъв битовизъм архисхема на българската битийност - “Бай Ганю”, през 96-а Златомир Златанов (както вече сте се досетили точно това име носи героят на разсъжденията ни от последния абзац) публикува в “Литературен вестник” поемата си “Финеганю поет” - стегната възхвала чрез обругание на единствения герой, който световната литература разпознава сред грамадите българска словесност, и сборника си с есета “Езикът и неговата сянка”. Както веднъж вече имах щастието да упомена, тази книга е доста патетична и навъсена, главоболна и отчаяна. И това изобщо не е учудващо като се има предвид, че тя се занимава пак с това да анализира обинтованата с бандероли, недоизмислена, заекващо алчна, провинциално смутено-нагла, заплашваща, че ще емигрира (къде ли?), българска мисловност. Отвратен от анекдотичния квазиреализъм на родния литературен мейнстрийм в прозата, продължаващ вече век и половина (макар и загубил междувременно очарованието на “физиологическото” писане, запечатано в текстовете от края на XIX столетие у нас), Златомир Златанов е доплувал до такъв далечен самотен остров, че разделителната способност на лупите от цялата ни критическа менажерия не би могла при никакви обстоятелства да се справи с неговия развален литературен вкус, придобит вследствие от дългите години скорбут. Един неразчетим (поне за тук и сега-то ни) автор. Нека, отвъд необходимостта да го следваме в абсурдния му трагически възглед за битието, отвъд политическите импликации на критичността му, отвъд обезумяването на стила при него, видим чрез Златомир Златанов и истинските измерения на въпроса “Що е автор?”. Нека рефлектираме най-сетне върху романтическите хоризонти на присадената ни, пуснала едва ли не съвсем автентични корени представа за авторството. “Езикът и негова сянка” е книга, искаща да бъде пещера, по-мрачна и от тази в “Държавата”. В много отношения е успяла.

 

Не бих казал, че 96-а е бъкала от литературнокритически и литературноисторически, да не говорим за литературнотеоретически книги, като, да речем, гранясала сланина с червеи. Макар че би й отивало. Литературната критика даде 2-3 боклучави книжки, за които тъй или иначе не си струва да се говори. Историците пък изтъпаниха цели две съчинения за българската женска лирика, с които майсторски се самоопровергаха, доказвайки успешно, че такава няма. 96-а обаче ни сервира и няколко книги на сонм млади учени, всички отдадени на стремежа да се изгражда нова литературоведска твърд там, дето се е говорело преди всичко за Таворската светлина. “Литературната институция” на Валери Стефанов, “Изпитание на символите” на Милена Кирова, “Неизличимият образ в огледалото” на Владимир Трендафилов, “Между образа и четенето” на Христо Манолакев, “Подстъпи към приказката” на Албена Хранова, “Тълкувания” на Галин Тиханов. Има и такова нещо - разлитането на 96-а. Литературознанието, българистичните изследвания са все по-шарени, все по-рядко монохромни и единни.

В периодиката пък излязоха, надявам се с достатъчно трайни последици, “Женитбата на литературата със света” (“ЛВ”), “Мъченици и светци” (“ЛФ”) и “Три въпроса за Априлското въстание (“Култура”) на Никола Георгиев, “Fuer Praschkov, с дрезгав вой” на Александър Кьосев (който текст, както е присъщо напоследък за излялото се изпод перото на автора му, се прави, че не се интересува от литературата), “Българското литературно Възраждане още не е завършило” на Владимир Трендафилов - все лице в лице с глобалните проблеми на българската литературна ситуация.

В най-застиналите жанрове литературознанието през 96-а се представи с втория том на “Кирило-методиевската енциклопедия”, с “Енциклопедията на българската възрожденска литература”, с “Кратката история на българската литература” на Светлозар Игов и с двутомния “Литературният живот между двете войни” на Розалия Ликова. Съвсем до семейното огнище пък се настаниха и няколко преиздания или новосъставени сборници на по-нови класици. Както бе година на юбилеи, по същия начин 96-а пак бе година и на събития от старите ленти. Сред тях - “На завой” на Димитър Талев, “На кръстопът” на Фани Попова - Мутафова, “Бездомник в нощта” на Владимир Русалиев, “Далечна близост” - сборник на Иван Пейчев, съставен от Марияна Фъркова, “Капитан” на Яна Язова...

 

Драматургията ни, толкова важна, да не кажа ключова, за манифестацията на модернизма у нас през първото десетилетие на века, днес остава за най-накрая. Първи издания в по-масов тираж или преиздания получиха пиесите само на двама български драматични писатели - Константин Илиев и Стефан Цанев (макар че вторият е направо неприлично и да се споменава).

 

Интересуват ни, разбира се, само тези преводи, които да разстройват с присъствието си самата българска литература. Преводите, свеждащи на български непознати или слабо познати до този момент чужди и експанзионистични поетики, които да заразяват, да предизвикват вълнение, “да зарибяват” самата българска книжнина. Азбучен пример за такова влияние са преводите на Елиът и Лорка от средата и края на 50-те или “откриването” на латиноамериканската проза през 60-те. През 90-те години вече има достатъчно примери за подобни бомби с часовников механизъм, избухващи понякога верижно, но в повечето случаи все пак поединично и влияещи на ограничен кръг, понякога от иновативни и “по-силни” (ако си позволя да използвам сравнително вулгарно понятието на Харолд Блум) творци. През последните седем-осем години такива със сигурност бяха преводите на сборниците на Йейтс (Владимир Трендафилов), Яндл (Федя Филкова) и Елиът (съставител Владимир Левчев), предизвикващият с всяка своя епифания катаклизми Уитман (неговият “случай” - досието му свидетелства, че е виновник за поне четири стабилни завоя в българската поезия за срок от около 80 години - заслужава изключително посвещаване и внимание от литературната история), пръкналият се на български едва в началото на 90-те Буковски, няколкото сбирки с късите прози на Кафка, които моментално облъчиха най-младите белетристи (със сила, аналогична на онази на Виан през 80-те), да не говорим за Стивън Кинг, под чийто знак в немалко степен се развива последният засега талантливо инфантилен български белетрист - Алек Попов.

1996-а запали фитилите на няколко подобни снаряда, нито един от които обаче все още не е гръмнал. Към “Молой” и “Мърфи” тя прибави “Малоун умира” и маранята във въздуха подсказва на свикналите с климата на родната ни литературна ситуация, че суровият лиризъм точно на тази гигантска поема има най-големи шансове да се превърне в един от тайфуните, променящи завинаги литературния пейзаж. От доста време ясно се вижда как усилията на преводачката Мария Коева оказват многократно по-силно въздействие върху обработката на почвата в собствената ни градина в сравнение с повечето от живите ни класици.

Изненадалият песимистично задрямалата публика с романа си “Сърцата на четиримата” Владимир Сорокин (преведен от един също изключително важен преводач (а всъщност - подмолен, т.е. скрит български автор), Иван Тотоманов, и публикуван в бр. 2, 3 и 4 на списание “Факел” от 1995 г.) и с пиесата си “Един месец в Дахау” (преведена от София Бранц и поставена от Димитър Гочев), в началото на 96-а продължи да смущава ефира - този път с разказа “Помен” (публикуван в списание “Глас”, кн.14, в превод на Румен Леонидов). На въпроса какъв е изходът от като че ли губещия почва под краката си соцарт отговорът на Сорокин ми се струва повече от задоволителен. Още повече, че не е съвсем сигурно и доколко той наистина губи почва под краката си, щом като динозаврите на соцреалистическата естетика, особено сред критиците - тази набързо промита руда от ниско качество, а и стереотипите на тази естетика, проникнали като спори по всички читателски хоризонти, са си още живи и жилави, а хора като автора на “Поета с ватенката” продължават да бъдат ключари и цензори на входа на не една образователна и културна институция. Най-буквалният ефект на съчинения като Сорокиновите говори, напомня, държи будно вниманието именно за тези матусалемовци.

Голямото събитие в превода през 96-а обаче бе публикуването на “Пътешествие до края на нощта” на Селин в превод на Росица Ташева. “Ювелирната прецизност на Селин е насочена най-вече към ритъма на фразата, към онова, което той нарича своя “малка музика”. В това отношение се смята по-скоро поет, отколкото прозаик [...]. Селин разчупва общоприетия синтаксис, така че на пръв поглед думите изглеждат не на мястото си. Но зрителната илюзия се разсейва, ако изговорим на глас или наум Селиновата фраза. Тогава тя поразява със своята “естественост”, защото следва ритъма на дишането или по-скоро на задъхаността на емоционалния герой.” Тези думи на Стоян Атанасов дават достатъчно отчетлив образ на енергията, с която “Пътешествието”, чрез превода си, се втурва насред българската проза.

С преводите на есета от Бродски, на разказа на Аксьонов “Памфилов в Памфилия” и други подобни из списание “Факел” Иван Тотоманов продължи да доставя контрабандно един доста рядък за литературата ни иронизъм; Анжелина Пенчева видя на бял свят “Смешните любови” на Кундера, а Росица Ташева преведе и романа му “Бавно”; “Литературен вестник” и “Литературен форум” пуснаха редки образци от сладостния и твърде заразителен стил на Милорад Павич. Всичко това - в духа на една европейска леко кокетлива кикотливост, която, както е в случая с Павич, от много захар чак загорчава, а при Кундера доказва трансцендентално етимологическата връзка на захарта със солта.

 

Българската литература, това едва ли ще учуди някого, прилича всъщност на несигурен мартенски ден: рано сутрин и след залез - рамкиран от булото на мъглата, на неясните концепции и най-вече на недостатъчната трайност и воля, от инфантилизма на нетърпението, после прелитащ лесно от сутрешното припръскване на нещо средно между роса и дъжд към блестящото в очите студено обедно слънце (защото всяка мода има своя зенит, а това естествено е надирът на онова писане, което стряска и учудва), и накрая - съвсем резонната поява на привечерния сняг, преди завесата да се спусне и както този текст прави (подобно на груб сценичен работник) - да се пристъпи към преброяването на восъчните истукани, използвани за току-що разразилата се тъй променлива трагикомедия, или още романс.

Края на февруари ’997
София

 

© Йордан Ефтимов, 1997
© Издателство LiterNet, 24. 06. 2002
=============================
Публикация в сп. "Демократически преглед", 10/96 - Пролет/97.