ИЗКУСТВЕНА РЕЦЕНЗИЯ ЗА ЕДИН “ЕСТЕСТВЕН РОМАН”

Веселин Вълев

web

“Разделяме се.” Това е изкуственото начало на една рецензия /RE/. Настоящата. Предположението ми за нея е, че ще бъде съставена от начала, щом е зачената от началото на роман, съставен от начала, пък бил той и естествен. Изкуственото начало ме споходи в тоалетната. Най-изкуственото на това начало е, че това е самата истина. Минути след като завърших четенето на“Естествен роман” получих позив и се отправих към усамотеното място. В случая усамотено е алегория, защото в този момент бях сам в целия апартамент. Докато се освобождавах от естествените, но вече преработени продукти, ме осени идеята за тази RE. Да се търси алюзия с естествения зов на собствения ми естествен организъм и съприкосновението на съзнанието ми с "Естествен роман" би било прекомерно постмодерно, а в моя случай и напълно естествено случайно. Но всеки случаен и неслучаен читател на настоящата RE е в свободата да освобождава алюзиите си където и както ще. Аз моите ги освободих в онова алегорично място. Място, където за разлика от героя, а много вероятно и от автора на “Естествен роман”, не обичам да се застоявам. Не съм напълно сигурен дали е от хемороидите, или поради други социални и личностни причини, но това е изкуственият ми поглед към нещата. Имам обаче и детски спомени от времето, когато живеехме две семейства в eдин апартамент от две стаи, и емоционалната памет ми припомня удоволствието от дългата усамотена независимост в тясното пространството на отходността. Но тогава бях посвоему и детски щастлив и никога по онова време не би ми хрумнала алегорията, че всички сме в лайната. Такава битуваща в сегашното ни съвремие обобщеност може да бъде прочетена и като реплика в един от диалозите на “Естествен роман”, но ето как: “В клозета влиза не само твоето тяло с твоята долница, в клозета влиза и езикът. Езикът също има нужда да си разпаше панталона, да му отпусне края, да изприкаже онова, което му се е насъбрало за целия скапан ден, за целия лайнян живот. Слушаш тъпи приказки, четеш тъпи вестници, говориш с тъпи хора и като останеш сам в кенефа, ти се иска най-човешки да напишеш “кур” на стената. Това са  му на езика малките и големите нужди. И сега, като си бъбрим за кенефи, ние всъщност си говорим за езика.”

Говоренето за езика присъства във всички нива в романа на Георги Господинов и това е постмодерната ситуация. Зная, че вече ви се повръща само от споменаването на думата постмодерно. На мен също ми се драйфа от клишета. Ще обясня думата ситуация. Преди това обаче ще цитирам началното мото на романа и говоренето.

“Във всяка секунда на този свят има една дълга върволица от плачещи хора и една по-малка от смеещи се. Но там има и трета върволица, която вече не плаче и не се смее. Най-тъжната от трите. За нея  ми се говори.”

Пътуването към тъгата, към безнадеждността, освобождаване почти от всички илюзии за социален престиж, личностно щастие, това е ситуацията на върволицата в живота на едно момче, тръгнало с  чистия порив да бъде себе си, от висотата на черешата и изпълненото с живот и детска истинност българско село от 60-те и 70-те, за да пропътува времето на своята тотална разруха, потрошени клони, неосъщественото си биологично възпроизвеждане, и да изпълни пространството на един люлеещ се плетен стол, някъде в краен квартал около казаните за смет, да приеме екзистенциалната битийност и философия на клошаря, много залюлян и много вгледан в нищото. Постигнал ли е пълната пустота на нищото. Или не.

Това е ситуацията в третата върволица, обвита от  безнадеждността, бездуховността, престъпността, абсолютния срив на моралните стойности, тоталната мизерия на българското общество от края на 90-те. Това е постмодерната ситуация на българското и неговата култура. Пълен драйф.

След цялостното вътрешно освобождаване на стомашно-чревния тракт тази изкуствена RE ще продължи говоренето в посока на изкуството. Изкуството в “Естествен роман”. Понеже биде спомената думата култура, ще си позволим да си припомним с драгия и изкуствен читател на тази RE, че културата и изкуството по своята природа са две напълно противоположни неща. Културата обхваща абсолютно всичко в едно общество, докато произведенията на изкуството се създават от необходимостта на индивида да изяви своето его и да се противопостави на културата, за да възстанови нарушената си хармония. Нарушена от културата. От ада на другия.  Произведенията на изкуството възстановяват тази хармония и дали това става чрез съпреживяване с изкуството или чрез създаването му, е все едно от гледна точка на рехармонизирането. Все едно е и за културата, тъй като тя е всеядна акула, поглъщаща всичко, до което успее да доплува. До всичко, което може да напълни бездънния й търбух, и което служи за постигането на социалните й интереси и подържане на естественото равновесие и популация. Изкуствения свят, който си създава индивида, ползвайки разбира се, натрупаните от културата произведения на изкуството, е духовността. Изкуството и естеството в по-глобален философски план са едно и също. И от гледна точка на ценност те не би трябвало да имат различен знак. Различен знак те могат да имат само в недомислени  изкуствоведски и литературоведски студии. От тази позиция изкуството и естеството в “Естествен роман”са единно цяло. И самото заглавие намира точно тази, може би и иронична, оксиморонна единност. И дали логиката на текста ще я внуши като преплитащи се една в друга истории /разкази, есета, стихове, поезия, начала на романи, лични драми, отишла си любов, постигнати изповеди, самоанализиране, детски спомени, метаморфози и превъплъщения в насекоми, приятелски разговори за философия на кенефа, дзен коани, пътеписи, вицове, библия на мухата, пчелата-майка, търтея, пазачът на световното равновесие, лудост, буквар, наръчник на градинаря; преплитане на времена, пространства и пластове на текста/, е израз на авторска мощ на разказване. Защото тази мощ не се трупа за месец или два, година или две, както някои натрупаха пари в България. Защото тази мощ не може да се открадне. Тя се дава свише и се заслужава и наслоява с хилядолетия, а може би и с милионолетия. На човекa от края на второто и началото на третото хилядолетие му тежи натрупаното. Той иска да се олекоти. Може би за  да полети свободно като мухата. Или като себе си. Георги Господинов го постигна. Той полетя. И в полета му може да се открие цялата постмодерна цитатност и освобождаване на пространства в световната култура и нещо много, много важно - на българската култура. Неговият полет набра височина още в стихосбирката “Лапидариум”, показа дълбочината на летежа в “Черешата на един народ”, направи ефектна фигура от висшия пилотаж в  “Естествен роман”. И сякаш ако двете стихосбирки излязат под една корица с романа, те биха били естествена част от него. Тази моя читателска фриволност като че иска да види синкретизирането и преплитането на  жанровете в общия метатекст. За да може като че ли, постмодернизмът да се освободи от самия себе си. За да навлезе в ерата и контекста на нов вид култура. Интернет културата. И каква ще е тази култура в зората на новото хилядолетие, един Бог знае. За нас е дадено да знаем само, че преходната година между двете хилядолетия е годината на кенефа. Защото, когато попитате едно българче, родено през 2000-та година: Ти кой набор си? То няма как иначе да каже освен: “Набор нула нула /00/”. Набор WC. Годината на кенефа. Обаче с три нули. Веднъж на хиляда години.

“Разделяме се.” Старо хилядолетие. Ново хилядолетие. Кенефи. Майната им. Тази, може би, вече естествена RE: иска да се върне към този, може би, изкуствен роман. Дали това въобще е роман. Или може би към неговия естествен автор. Нека към автора.

“Разделяме се.” Мястото е в центъра на един от черноморските ни градове. Терасата на едно заведение. Не сънувам нищо. /За разлика от героя в началото на "Естествен роман"./ Защото съм абсолютно буден. Привечер, в началото на пролетта. Вече захладнява. Сгушил съм седемгодишната си дъщеря в сакото си. Студено й е. С Георги си казваме някакви последни думи, че ще се чуваме по телефона и т.н. дежурните обещания. Не бяхме се виждали няколко години. Тази вечер беше ни събрало представянето на неговата стихосбирка “Черешата на един народ”. След официалната част пиехме нещо алкохолно и нещо безалкохолно на оная тераса. Вече ми бе казал, че са се развели с жена си. Аз също се бях развел с моята. По някъкъв начин бяха ни се случили неща, които се случват още на милиони хора. Спомена, че е написал роман. Новината не беше нова. Бях видял в централните новини на телевизията награждаването. Награда за ръкопис на роман. Половин година по-късно вече четях романа. Издаден. Четях как описва развода с жена си, за нея, за отношенията им, за апартамента, в който съм оставал да пренощувам. За мен изкуството в романовия свят говореше за естеството от реалния. И се чудех дали съзнанието ми, възприемащо този свят, е изкуствено или естествено. И как реалията се проектира във фикцията и как фикцията се връща в реалията. Истинското име на жена му, но вече бившата му жена, е Светла. Много е готина. Открит характер. Пряма. С естественост и съпричастност, които не се срещат толкова често. Георги има някаква словесна затвореност, свенливост  в характера си /е, не чак саможив като Йовков/, но и весели и купонджийски настроения никак не са му чужди /като на всеки съвременен човек/.  Понякога съм виждал у него и тихото сeирджийство на премълчаването. /Кой ли пък от нас не е бил сeирджия./ Обаче. Чета за героинята Ема в “Естествен роман” и си представям Светла. С жестовете й, с вживяността й, с интонацията. И на тази интонация не й пукаше да прави скандали с издателя на “Лапидариум” /първата стихосбирка на Георги/, затова че този издател-безхаберник не си изпълнява договора и вече повече от половин година забавя издаването. Тя открито воюваше за приятеля си /все още не бяха женени/, докато приятелят подличко и малодушно си мълчеше и се правеше на разбиращ кротък и зависим от издателя си интелектуалец. /Простено да му е. На приятеля. И на интелектуалеца./  /Ей такива работи не се пишат в RE. Мамка му./ Защо обаче ги пиша? И защо излизам от скобата. Скобата на текста. Скобата на живота. Ще се постараем да си отговорим и на тази реторична въпросителност. Заедно с изкуствения читател, разбира се.

В романа е цитиран Флобер, как е писал за мечтата си да напише книга за нищото, без каквато и да е външна фабула, която да се държи ей така, от само себе си. Георги, може би, е постигнал това, да напише книга за нищото, като фабулира фасетъчно /метафорично самоопределение в романа, свързано с фасетъчното устройство на окото у насекомото муха/. Но ми се ще да му кажа на Георги: Ема - това не си ти. /За разлика от Флобер и неговото емблематично възклицание: "Ема Бовари - това съм аз."/ Казвам го. Сега го казвам. Успял си да влезеш в мухата. Да полетиш като нея. Езикът й да научиш. Библия да й напишеш. А в героинята Ема не си успял да влезеш. И този упрек е, може би, и към самия мен. Че и аз, ако описвах отношенията с бившата си жена, сигурно не бих могъл да се превъплътя в нея. Може би от емоционална вкаменелост ли, от що ли? Това е нещо като гола с ръка, който вкара гениалният Марадона. Имаше топка в мрежата. Обаче бе вкарана не по правилата на играта. Ако беше си признал тогава, че този гол е менте и се бе отказал веднага от него, щеше да бъде много непостижим, сюблимен, велик. Затова си мисля дали този "Естествен роман" не е изкуствен. Защото в собствените му правила нещо не е напълно в реда на интелектуалната му игра. И как топката на естеството влиза в мрежата на изкуството, и обратното. По-горе написах, че в по-общ философски план двете са едно и също. Но взаимодействието межди тях, вътрешното им равновесие е част от една много голяма обща зависимост. И откровеността в тази голяма обща зависимост е от съществено значение при търсенето на висока художествена изразеност. Защото проникването в откровеността и нейното изразяване са част от структурната цялост на една творба, колкото и парадоксално да звучи това твърдение. Ако откровеността не може или отказва да проникне в определена дълбочина на изявените от нея образи, това дебалансира цялостния свят на творбата и нейното структурно кодиране.

Първият прочит на романа ме остави с непокрит хоризонт на читателско очакване. Все пак съм професионален читател. Стоеше нещо чоглаво в мен и не можех да разбера що ме чогли. Имах чувството, че на места нещо е съшивано изкуствено. Нарушавана е линията на естествения вътрешен бод. Разностилието и разножанрието като че по някакъв начин ме оставяха рязко без опора и ме хвърляха във въздушна яма. Месец и нещо по-късно отново се върнах към романа. И сякаш чак сега осмислих, че той всъщност е изплетен от изповедност, изпълнена с много нежност, наранимост. Изповедност на духа и тялото. Фрагментарната фасетъчност обединяваше точно това скачане на съзнанието и търсенето на причините в самото себе си, за да си обясни самоизолацията и капсуловането. И как героят-разказвач в творбата търси собственото си послание. За това послание той съзнателно се е подготвял години. Стремил се е да изгради в себе си писателя, човека, възван да опредмети в духовното болката от битието и непосилната му лекота. Но в “Естествен роман” Кундера е перифразиран във въпроса за романа като жанр и начин на живот: “Как е възможен романът днес, когато трагическото ни е отказано. Как изобщо е възможна мисълта за роман, когато възвишеното отсъства. Когато съществува само всекидневното -  в цялата му предвидимост или още по-лошо - в непосилната мистериозност на съсипващи случайности. Всекидневието с неговата бездарност - тук единствено просветва трагичното и възвишеното. В бездарието на всекидневието.”

На болката от всекидневието и непосилната  мистериозност  на съсипващи случайности е противопоставена фасетъчната свобода на комбинативното въображаемо. Начала от романи, начала от спомени, начала от семейство, начала от приятелства, начала от пътеписи, начала от есета, начала от разкази, начала от начала, начала от библии и т.н., обединени от фрагментарността на поетичната знаковост, в която активно присъства и звученето на поезията. В този роман има много, много поезия. Еднократният му прочит не е достатъчен. Като че ли цялостната му композиция ти казва: прочети ме пак. Дори и на случайно отгърната страница. И от случайни читатели. Какъвто съм аз например. И освен че съм случаен, съм и пристрастен. Но безпристрастен читател в какъв вид би могъл да съществува? Бягането от себе си би било лицемерие и би създало усещането за непълно REхармонизиране. Херменевтичното затваряне в теоретичните анализи на жанрология, поетика на прозата и т.н. /да си спестим с читателя дългите вглъбявания в теориите за художествения текст/ ще ни доведат пак в текста и кръгът отново ще стане непосилно мистериозен. Т.е. изкуственият прочит /колкото и талантлив да е той/ ще ме отдалечи от самия мен и от времето, с което боледува или оздравява съзнанието ми. И ще бъда фалшив. А сегашното ми българско общество в откровената си и нагла фалшивост ме кара да бъда различен от него. За да бягам не от себе си, а към себе си. Независимо от това дали съзнанието ми се разболява или оздравява. /Ей такива работи се пишат в RE./

“Разделяме се”. В жанровата си определеност от гледна точка на българското традиционно-даскалско литературознание “Естествен роман” е толкова определен, колкото и споменатите в него произведения “Бай Ганьо” и “Записки по българските въстания”. Въпреки заглавието си, ако на някой улав литературовед му хрумне да го оспорва, този спор ще продължи, може би, до края на третото хилядолетие. Ще спрем дотук и няма да коментираме какво става в световната литература от гледна точка на формата. Хората, които създават обстоятелствата и определят правилата, се наричат личности. Георги Господинов е личност. В диалога му с българската романова традиция имплицитната му реплика бих я изговорил ето така: Моята представа за съвременния роман е да бъде с такава форма и с такива търсения и намирания за сюжет, фабула, герои и т.н. Показвам ви какво значи фасетъчен роман. Изгубих много други лични неща, докато го постигна. Ако го разберете. Четете.

Съвременните истински произведения на изкуството се правят с много наука, много култура, много нежност, много болка и още много други работи. Всичкото това много го има в романа.

“Разделяме се.” Ще ми се да ви подскажа една асоциация между началото на българската романова традиция с “Пиянството на един народ” от “Под игото”и един цитат от “Естествен роман”. И това е асоциацията с пиянството. В творбата на Вазов народът е опиянен от идеята за национална свобода, от страстта за независимост. В творбата на Георги Господинов народът това е... един самотен, пиян скитник, обитаващ огромна тоалетна, обемаща всичкото под небето, цялата земя. И неговото равновесие се поддържа от...

        Толкова пиян е скитника
        че като пикае под небето
        само струята го спира да не падне
                         хайку за мъже

...Равновесието се поддържа от отделянето. На естеството.

Или на изкуството. Тъй като това са само думи. Думи от романа.

И дали "само струята го спира да не падне"  не е метафора на съвременното ни общество? На съвременното ни общуване. На съвременното ни равновесие.

"Разделяме се."

Първото изречение на "Естествен роман".