Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни
ЗАЩО ТЪГУВАМЕ И НИЕ

Веселина Василева

web

На М.,която безумно обича
и мишките и хората.

        Събуждам се в посребрено-снежната градина на опустошената си душа.

        Пропускам моментите с транспорта. Прекалено е субективно и като никой не ме разбере, ще се разбирам само аз самата. Но нещо в последно време и това не ми се случва.
        И Word-ът си е пишеща машина. Даже специалната команда за бързо реагиране от ICQ не ме разбира. “Хайде, стига де” - чувам гласа на Мишката, която си промушва ръката, натиска copy, а после paste и се появява началото на един текст, който бях пуснала да лети, но тя го върна: “Когато нямам цигари, автобусите идват бързо. Хората в тях те сплескват и те променят като в анимационен филм. Представям си как ги убивам и слизам. Бъркам в джоба си, но нямам цигари.”
        После аз продължавам. Продължава и текстът.
        Влизам и виждам Сияна - тя вече е полетяла нагоре по стълбите. А аз ще ходя за кафе. Отключвам си с нейния будистки ключ, който взимам преди това. Навеждам се и си включвам компютъра. Тази сутрин се събудих без нищо да очаквам и... нямам писмо. Затова пък снощи не съм дочакала един от месиджите на В. Свършихме там, където аз вече го бях убедила, че за нищо не ми пука. А той си призна - че често стигал до парапета. Измъкнах се с хитрия ход, че аз никога не приближавам парапета. Кликвам два пъти и отварям съобщението - “Много пъти съм си мислил, че ако мина парапета, ти как ще разбереш? След като имам толкова чести периоди, в които не се обаждам... Затова трябва понякога да се обаждам. Поне това да знаеш, че още не съм...” Затварям го и тръгвам за кафе.
        Аз вече не мисля, само си представям. И си представям само един човек. Преди три дни се гледахме с него в един коридор. Гледахме се в едно тъмносиньо пространство и аз май го обичам. Познавали сме се през някой друг живот, щом сега вече не се познаваме.
        Правим табели. Мишката - около 30 табели. А аз - десет  - с художествени елементи.
        Тъпо е и е топло.
        Сияна си е свалила един от Варна с нейната зодия. Той сега е в един хотел, а тя си носи в чантата чорапи със силикон. Човек трябва много да обича другия, за да си носи специални чорапи със силикон и... дантели. Затова пък аз съм си сложила едни кораби на десктопа, защото ми приличат на корабчетата от под моста на Варна. Една нощ минах по този мост и светлините на града ме посрещнаха със самотата на човек, който изобщо го няма там.
        На мене ми е толкова гадно, че нищо не ми се прави. Мишката преправя табелите.
        Аз повече никога няма да му напиша писмо на него. И няма да му говоря никога. Тъкмо като замине няма да страдам.
        Чеквам си пощата.
        Но него го няма и там. Чета си старите писма и особено едно изречение, от което се храня вече четвърта седмица - “съжалявам, че не ви видях в петък”. Аз самата щях да умра от мислено представяне - как идва - същият този петък. Добре, че от такива виртуални неща не се умира.
        Може би в този момент малко - колкото квадратче от милиметрова хартия - ме е обичал. Защото е обичал себе си.
        Защото не ме е обичал въобще.
        Влизам в НЕТА. И не намирам нищо, защото нищо не търся.
        Стъмнило се е и е студено.
        Аз и Миш изкачваме стръмнината до спирката. Приказваме си, че хиляда пъти по-добре е освен офис да имаме и още няколко стаи - кухня, баня и легло, за да не се прибираме вкъщи. Щяхме да си стоим на топло, да си хапваме и спим в пухено розово легло на лилави сърца. Понякога щяхме да пускаме по някой мъж да спи между нас и да се галим. А когато ни омръзне, ще го пращаме да ни прави кафе...
        Качваме се в автобуса.
        Светът е пълен с ексхибиционисти, а ние се заливаме от смях.
        И си знаем, че ако А. ни беше чул какви ги говорим - никога вече нямаше да погледне жена.
        Всъщност всичко е идеология. И стигаме до извода, че всички ние сме еднакво самотни, че страданието ни е толкова еднакво - че си съвпадаме.
        И ставаме едно същество - като един облак с безброй ледени късчета вътре, които се удрят и самоунищожават. Като Интернет сме, с един бутон - start communiсator - и безброй сайтове вътре, които обаче не могат да се заредят, защото сървърът не респондва.
        Но като сме едно същество, вътре може да има много лица и те да не са самотни - но не ни харесва тази идея и двете отсичаме - “Самотни ще сме!”.
        Пак като цветя между копривите.
        После си представяме, колко ще е гадно, ако някой от ICQ, с който много си говориш, се самоубие.
        После си представяме други неща.
        Когато съм заспала - сънувах - табели 3/1,5 - табелите на Мишката. Сънувах растери и новата тонер касета. И на всички тях казвах - “съжалявам, че не ви видях в петък”, “съжалявам, че не ви видях в петък”.

        Представям си - защо тъгува Гилбърт Грейп.
 
 


© Веселина Василева, 2000
© Издателство LiterNet, 03. 11. 2000
=============================
Публикация във в. "Литературен вестник", 2000.