Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни
В ГРАДА НА ЛИТЕРАТУРОЗНАНИЕТО С ГИЙОМ АПОЛИНЕР И ОЩЕ ДРУГИ

Веселина Василева

web


"Откривам
онова чудо на
природата..."

        В последно време се срещаме АЗ и разни мислители, които искат да дадат научен статут на литературата. Като Сизифовци явно не могат да спят, докато не превърнат всичко в камък, за да могат да си го бутат нагоре по склона, а той да се връща надолу по реката. Та как да се осмисли литературата, ако не с помощта на естествените науки, с методи, с обективни принципи, безпристрастност и точност, та даже и с помощта на биологични концепции. И тогава те решават: ”Прогресът в развитието на висшата нервна система ще доведе до намиране на решение за всички литературни проблеми”. Да, но както често им се случва на системите - при тях може и да дойде някой, но не те го довеждат. Нервната система обаче прави един 180-градусов завой и всичко се обръща с краката нагоре - ражда се КУЛТУРАТА. И понеже е родена от нервно маркирана майка, ”Културата се нуждае от психиатрия, защото поражда душевни нарушения у човека”, психоклиниката става крайна точка на един възможен жизнен развой. Литературата е наука за духа, за невидимото отсъстващо-присъствие, за липсата на определяне и за наличието на противоречие, за стоте години самота и за това, че някакво бяло животинче, понеже му били взели нещо, сега щяло да пише и чете не по хартията, а по цветята. ПЪТЯТ КЪМ ЛЕКУВАНЕ Е ХЕРМЕНЕВТИЧЕН - затова заниманията ми с литература се посветиха на него. Не, не е невероятно всеки хуманитарен текст освен познавателен проблем да има и персонален импулс. Всичко, което се възприема като изкуство, е субективно изкуство, в което художникът е завладян от конвенциите и условията на своето изкуство, чийто призив към неговата аудитория е както ограничен, така и случаен - по закона за необходимата случайност. Литературната теория прилича на писането на приписки, защото е встрани, и защото би трябвало всичко да е бизнес, а е лично. Мой е текстът, смисълът е мой, мъртвите деиксиси също. Мое е страданието по липсващия дебат, както и занасянето по новите дрехи на канона. Пиша и от чист егоизъм, както е писал и някой друг навярно, докато аз правих анализ на лирическа творба:

1995 г.

Аз ида от тъмна страна, но трепти
в сърце ми възторгът на вечната младост
и утеха изгрява над мойте мечти:
аз тих съм и чист съм за твоите радости.

На светлото утро сватбеният звън
Се губи в безкрая на сънните крясъци
И куди от мене лечебния сън,
Загубен от първите слънчеви блясъци.

        Тогава разбрах как всяко стихотворение трябва да бъде разпнато на кръста от парадигмата и синтагмата, защото всяка буква е виновна, виновна е всяка дума, дори невидимите звукове. Виновен е призракът на АЗ-а, който влиза в църквата на стиха, убил автора, той продължава да безчинства, премахва местоименията, глаголните форми, деиксисите, убива себе си, а след това убива и мен. Защото на мене тази раздяла ми е тъжна.
        Някъде по това време разбрах, че формата на стихотворението била като мандала, като църква, че за лириката кръстът и кръгът били много важни.
        Тогава разбрах, че лириката била тотална измислица, религия, НЛО, бутилката на духа - ако вярвате в духове - ако не, то е само бутилка. А формата е стабилност за душевно-динамичното. Доста по-късно когато разбрах, че периферната ни култура заедно с хомосексуалистите и евреите, се е класирала в А-група, поисках всяко стихотворение да бъде разпнато на кръста.
        Какво е това “аз” и другото “аз”, два реда по-надолу, какво си говорят? Анафора ли е “АЗ”, или двете “аз” са далечни? Обвързано ли е стихотворението в началото, средата и края с младости/радости, с блясъци/крясъци, с -ти, -ти, -т и в края на 1, 2, 3, 4, стих, където едно самотно “и” е останало някъде при младостта. “Някой пише теб, на теб, за теб, върху теб...” А мойте мечти с консонантната си алитерация и тези залутани енклитики, и тези мезофори, и другите в светло/сватбения звън - загубен между З и С. И всичките непълнозначни начални думи... и всичките ментални образи, които трябва да оживяват в съзнанието - “разруши ме или по-скоро върни моята невидима опора навън в света”. Хомотелевтони, и-то, което във втората строфа се смъква -и куди- младост, утеха и сън. Любимия ми афарезис го няма - тебе - теб, защото няма обект и “няма стихотворение без катастрофа”. Само субектът Е: аз съм...съм...таралеж на автострадата. Затова пък римите са кръстосани, преплетени, мъжки и женски рими. Les chats.

1996г.

        Лириката се оказа лъжа, ловец на духове, ловец на сънища, и АЗ - ловец на фикции, обаче “онова, което се разгръща в съзнанието на автора, когато създава своята творба, от гледище на това съзнание е винаги РЕАЛНО. Дори когато си измисляме, измисленото живее в реалността на нашето психофизическо същество, в нашето реално съзнание за време - ТОВА Е ОЩЕ ЕДНА ПРИЧИНА ДА ПРОДЪЛЖАВАМ НЕИСТОВО ДА СЕ СЪПРОТИВЛЯВАМ НА ТВЪРДЕНИЕТО, ЧЕ ФИКЦИЯТА Е НЕЩО НЕ РЕАЛНО, И ИЗМИСЛЕНО”. Аз взех “Малкият автомобил” на Аполинер и заедно с още тримата от текста тръгнахме, защото в поезията е важно преживяването на този свят в духовни категории. В лириката ако има сюжет, то той няма възможност за епична широта, докато не излезе на магистралата, наречена - interpretation. По пътя вместо знаци имаше множество кодове: хронологичен код - 31. 08. 1914 г., топографски код - Довил, ономастичен - автомобилът бил на Рувейр. Всички тези кодове се противопоставяха на това, че се намираме в метафора и маркираха тялото на една засилена правдоподобност. Раждаха се исторически и културни кодове, натоварени с информация. Датата показваше, че сме във война. Ако сме вътре в текста, то това е Първата световна война. Ако сме отвън текста, но вътре в литературознанието, то сме в гражданска война, защото литературознанието е непрекъсната братоубийствена война. Ако е тогава, когато тръгнах - войната е в Босна. Ако е сега, когато пиша, войната е в Косово.
        Но най-интересен беше пътят - представен през времето от нощта до нощта, буквите, думите - парадигмите на пътя. Път през светлината на “лазурно синьото” и на Лизио. Път по вертикала и път в различни страни. Път от Епохата към Ерата, от дъното към висините, от селцата към Париж, от преди войната към войната. Път от текста към митологията с “бездните на чудовищата” и към религията с “дъното на скелетите”. Път към литературата, към между литературните отношения, където войниците, които при Аполинер са ковачи, при Екзюпери са градинари, при Йовков са - земляци, при Хемингуей са - механици. От една страна, път от думи, защото “автомобилът” е на Аполинер, а от друга, пътят е нарисуван, защото автомобилът е на Рувейр-художника.

Познавах го този път, той тръгваше от ПОЕТИКАТА и сега тези сгради бяха на структурализма, а покрай тях от тук и оттам се провираха пътечки, непознати досега. Завих по една, която приличаше на картина на Матис, това беше уличката на наратива в квартала на поезията. Парадигматичното обвързване от началото на текста /казахме сбогом на цяла епоха/, направи поредната семантична еманация на пътя, но този път центърът на творбата не беше в самата нея, а беше в самата мен, въпреки че връзката идваше от там -

1997 г.

и в този миг и двамата разбрахме,
Че малкият автомобил ни бе докарал в нова
                ЕРА
И че макар да сме отдавна зрели хора
Току-що бяхме се родили.

        Някъде много далеч оставих общежитията, в които живееха творби и проблеми доволно, профсъюзно подчинени едни на други, в тоталната безсмисленост на единомислието. Творби и проблеми - I, Творби и проблеми - II, Творби и проблеми - III, всичките болни от “дамгата на комунистическата догма” - огромни и слепи петна... А децата им - метафори.
        Взех си маршалския жезъл от раницата и започнах да разплитам смисловите храсталаци и да плета, кога интерпретации, кога свръхинтерпретации - а понякога просто се люлеех на махалото от един литературоведски подход до друг.

1998 година

        Литературоведът /в България/ вече е без граници - Никола Георгиев пак е без гнездо, АЗ стоя пред червен светофар и не зная как да се промъкна покрай този STOP ! /ама направо в кризата, която я няма/. Не мога да тръгна, понеже българското литературознание се минавало само от хора, родени между 1950 - 1970 г., и уж литературознанието беше без граници, а се оказа, че е с граници. Докато чаках на светофара прочетох “Анархиста-Законодател”, а Никола Георгиев стана на 60 години, /в средата между Лондон и Калкута/. Тръгнах пак. “Всяко творение на човешката мисъл и слово е противоречиво до парадоксалност. Опитите на Фреге се сблъскват с парадокса на Ръсел. Противоречията се развихрят и изживяват в това поле. И само в това поле може да се чуе:

И днес аз бродя в тоя скръбен град,
Едничък дом на мойта скръб бездомна...

        За това и аз бродя. И намирам нови улици в града на литературознанието. “Ако някой, все пак, не е адекватен, то това не е тълпата, а лирическият АЗ и лирическият АЗ го знае.” Срещам Яворов - двойно порочен, защото, първо - литературата се занимава със сенки, второ - именно чрез сенките може да се направи голямото изказване. Та какво значение имаше фикцията? Неделята е времето на тялото. Минавам покрай сянкаТА на мъж и виждам как сянка на жена си отива два пъти - “Два пъти си отиваш ела поне веднъж”. Стихотворенията се случват по два пъти, дошли от другото.
        В “Маска” фразите са на различни езици и никак не могат да бъдат разчетени, но затова пък смисълът на текста ще си остане - 1. Ще умре ли лирическият герой, ударен от вакханката или ще умре от смъртта на автора, от нулифициране, от самоубиване... Щом желанието не е нищо друго, освен желание по смъртта и нощта. Нищо друго не се случва всъщност, освен владеенето на карнавала чрез синекдохата си - конфети, - и то, разсипвани от жени. Няма начин как да се срещнат различностите, в Нощ, където витаят постоянни анжамбмани, аграматизми, разкъсаност. И всичко, с което разполагаме е маската - безшумна рана, която от тебе искам да науча наизуст. Но тя ни учи на сърцето...
        Когато тръгнах с Малкия автомобил на Аполинер, знаех, че в “Две хубави очи” има абсолютна симетрия, но няма никаква предметност и никакъв наратив, а “Въздишка” има цезура по средата като кръст, защото на дъното на всяка душа има по едно ТЯЛО. Сега с пътя, с който стигнах до един център извън творбата, чувам, че наративът е като разказ на желанието, като поле на мечтите, че стихотворението “Две хубави очи” е любовно, защото започва и свършва, защото е и не любовно, и е различно - тук, отвъд, във и при все че, именно и доколкото, и е любовно дори когато му импровизирам интерпретацията и още повече от 1 става 0, но е любовно. Насред Лизио, Довил и Фонтенбло се стъмва.
        Текстът е като съня, който е по-кратък от действителността, но пък винаги е по-дълбок от нея.
        Сигурно винаги някой ще търси научното в науките за духа, но по-добре, отколкото да търси себе си, както често става в българския квартал на импресионистичната критика, с артистичните фасади на къщите, пред които са насядали сладкодумните критици. Дори този текст, визира кризата, за която говори. Защото импресионистичната критика е успявала за дълги периоди на слепота да се налага и да не оставя място за истинска или поне друга критика. Спектакъла на Артистичния подход изгледах от едно автокино, вече влюбена в деконструктивизма, но се боях от повлияване...
        Необходимостта от литературна теория е предизвикана от невъзможността на катедрите по литература да говорят за предмета си, да имат и Цв. Стоянов, и Цв. Тодоров, и да могат да направят разликата между двамата. До ден днешен нещата се делят по стария начин с превес към наивистичния подход и липса на литературна теория. Всеки знае в коя катедра какъв подход се използва - възторжено говорене, тиха тъга, с дати или без дати, с анализ на произведението или по-добре с преразказ. Да - “университетската история /на лит./ е конститутивно зависима от тялото на преподавателя, от неговото присъствие в определено пространство, от здравето на това тяло, от биологичната му функционалност” - САМО ОТ ТОВА.
        Да се направи опит за вписването на литературната теория в пет годишния курс на обучение във ФСФ, БФ, е все едно да ти възложат задачите на Пепеляшка... и ако все пак дойде добрата фея, то ще е три дни след бала и пак ще те спохожда синтактичен паралелизъм без никаква любов.
        Наративът обърка сметките на структуралния анализ върху “Малкият автомобил”. По средата на 1997 г. жабата се превърна в принц. Тогава Никола Георгиев говори за способността да наречеш вълната на горския поток - “плъзгане на змийка в кристална цеп”, а за способността да се занимаваш с литература, като изключително интересна за всеки що-годе свободен човек. А когато една литературоведска идея стигне апогея си - идва точката на отблъскване - за това тръгнах из града на литературознанието. И защото открих ролята на паметта в елегията, и защото говоренето в лирическата творба стана още по-трудно, хореят трябваше да се разглежда като лишен от нещо ямб, ямбът - като лишен от нещо хорей. Завърна се непрекъснато подриващият се анализ, дойде отново. Особено с това, че текст е комплекс от 5 букви, но не е самият текст... защото знакът бележи отсъствието на обекта. Всяка една дума е отсъствие на онова, което означава. Всичко, до което се докосваме, е ФИЛОСОФИЯ НА ОТСЪСТВИЕТО. Обаче светът е текст, защото и зад него не стои нищо. Това е тоталната деконструкция. Критиката представлява игра на съблазняване. Критичните четения са екстравагантни фантазии, които целят единствено наслада. Пиша и заради Дейвид Уоуч, за когото дочух, че пишел антологии и се подигравал на другите. Пиша, въпреки че съм чела за есетата на Пол де Ман /а Хилис Милър не е/ и го смятам за важен въпреки това. “Един Бог, който би се наел да обясни всичко докрай, би бил по-достоен за презрение от най-реакционния между божествените кавгаджии”.
        Любимото ми определение от Пол де Ман, заради което също влязох в града на литературознанието, е че “Интерпретацията стига тя да е добра, е литературна история”. Защото литературната история, не е литературна теория. Хубаво е да се мине през комунизма, но не и да се остане там. Хубаво е да се мине през структурализма, но не и да се остане там. Съзнавам що е АРТЕФАКТ - и веднага - що е идеология.

1999 година е.

Не мога да измисля оправдание защо не заминах за някъде другаде, за някоя литература поне. Едно възможно оправдание единствено би довело до липсата на оправдание. Аз тръгнах, защото литературоведските текстове не трябвало да се четат сериозно и защото това, което е казано, никога не може да бъде разбрано напълно. За да помахам на global village, с множеството катедрали, на средновековната му немска махала и на американската камбанария, загледана към залеза на запада, в очакване, в спомен - как бащата на Емили Дикенсън биел камбаната и събирал селцето с вик: “Елате да видите колко е хубав залезът!”. А изгревът?

P.S. Всички прилики/разлики с действителни лица, текстове, стихове и събития-чудеса са случайни/неслучайни.

P.P.S. .......... не различавам много-много
Хорхе Борхес от слепия грък,
но не страдам,
защото всичко е едно.

P.P.P.S. Да се излезе от един текст безспорно е трудно, безспорно е кризисен момент, не се знае какъв ще е пътят на Малкия-голям автомобил, изиграл ролята на метафора за човек, метафора за периферна култура в града на литературознанието. А сега накъде? И какво от това? Това, че не се знае днес накъде е обещаващо литературознанието, прави работата ни по-интересна.

 

 

© Веселина Василева, 1999
© Издателство LiterNet, 27. 01. 2000
=============================
Първо издание, електронно.