web

Почти съм сигурна, че сега, когато седя пред компютъра и пиша - ще разкажа неща за това, какво точно съм искала и какво точно съм почувствала в различни епизоди на живота. Знам, че ще разбере - било е същото, което е искал, но не го е направил. Успокоява ме това, че аз познавам поне няколко човека, които са си инсталирали същия скрийнсейвър.

Дълго чаках на един облак да му се появи сребърният обков. Не се появи и смених wallpaper-a. Сега имам дворец под дъгата и ще чакам, докато дойде. Той.

Не зная как да привлека вниманието му. Освен да открадна текстовете му и да ги публикувам по всички вестници - с моето име. Така ще стана част от текст. От негов текст.

Аз имам нещо. Не зная как да го разкажа. Как да създам наративната нишка, а тялото общо взето да е поезия.

Всъщност то е писмо.

И сега се сещам за кораба. На отиване имаше само червена светлина в небето. Когато се връщах по шосето, като светли очи се преплитаха фаровете. Отгоре звезди - през стъклото. От едната страна на пътя - жито и една лисица там, от другата, долу - морето. Светлината от нощта - оказа се кораб. В здрача. После нощта падаше по пътя.

Нито една дума отсега нататък няма да ми бъде моя. Първо беше "скъпа", но според правилата тя изгуби цветове, изкъпана в традицията да казваш "dear". После първата буква на малкото име с точка - сякаш е пропуск, сякаш е грешка. Втората липсва. И филмът за стареца и морето точно в епизода, когато въжетата са се врязали в ръцете му и тече кръв на дири - чак до раменете.

Но най-хубавото е, когато си поемеш дъх и напишеш. После го маркираш и триеш - със затворени очи. И многоточието - "що се отнася до комуникациите, то аз и там имам e-mail..." и усмивчица. Дъхът ти спира от усмивки и затова го пишеш пак. Надделяваш делийт-а. И пак. И пак. Чувство. Това е чувство. Пише го той.

В най-горещия ден. Чакам. Всички са дошли. Спомням си как бях прочела всичко - не и последния ред. Него ми го чете Миш и почваме да крещим. От радост. Ще дойде и ще се засечем.

Спуснати завеси. Оранжево.

Вратата се отваря и влиза. Зелен, целият зелен - зелена риза и зелен панталон и зелен свят. Най-хубав от всички. Като морски бриз. И като обвивката на дъвките ми, които стискам в ръка.

Точно сега трябва да се опиташ да погледнеш отгоре, над боровете, за да го видиш. Защото то не е реално, защото е друго и ръцете ти остават безкръвни, над върховете - когато се издигаш.

Горе. И го виждаш.

Просто трябваше да се прегърнете.

Най-голямото нещо са целувките. Не можеш да излъжеш.

Всичко друго може и да не е истина, но те са. Защото знам как си ги написал. Накъсаното колебание на чувствата. Те са чувствата. Когато не очаквах, те са чувствата. Те и едно "ти" - за принадлежност. В едно друго писмо. Перифразирано желание за принадлежност. Многото малки неща, които ме обичат.

След сто години. Никаква обич. Само пухчета, за хващане с ръце по път, когато си вървиш без автомобил. Cotton Grass Blowing in the Wind. Писмо, за което не си спомняш на какво отговаря, защото си писал сам и тъжен, а ето, че писмото ти се е получило весело и интелигентно. И се усмихваш.

Тогава Миш ми е оставила бележка:

"Имаш отговор. А, текстът - много е хубав, ще се зарадваш. Но ще го видиш, когато дойда, хем да тръпнеш от нетърпение и радост, иначе ще е прекалено тривиално! Обичам те.

P.S. Не ми се сърди, но така разбираш, че има хубава вест много преди да си погледнеш компютъра, т.е. - всичко е реалност! И без виртуалност!"

Не мога да проумея. Въртя се в един свят от ветрове и писма. Не си спомням, не очаквам. И пак - "аз се връщам". В светлина. Като часовника, под който пишеше - "липсваш ми по 24 часа на ден" и стрелките му се въртят за теб. Едното и другото лято, когато ти помагам и когато те губя.

А тя обича да ми проверява пощата. Казва, че имала нужда да я проверява. Аз и позволявам. Казва също, че го правела, та някой път, когато съм много тъжна, да ме зарадва. Даже и тя се натъжавала - ако нямам. Най-хубавите ми писма - тя ги е намирала.

За да ме самонамери.

Да съм аз. Всичко е друго. Миналата година и сегашните дни, които се наслагват като палимпсест едни върху други. Мисля си как миналата година през пет минути получавах писмо. Как боите отдолу разяждат тънкия пласт на новото и развалят историята на палимпсеста, докато го превръщат в реалност.

Странни хора и докосване ли е това... Точно тогава сървърът нещо се беше повредил и никой друг, освен мене не получаваше писма. Всички ме питаха как така се получават, а аз им отвръщах, че просто трябва много да си обичат писмата.

Изчерпахме връзката. Ли?

Анализирам от няколко дни това, което става с мене и стигнах до извода, че човек не полудява тогава, когато знае, че живее и гради измислени светове. Напротив - човек полудява тогава, когато осъзнае, че и измислените му светове също са действителност. Реакция на "палимпсеста".

Думите имат непростителен тон. И аз никога няма да им простя, че ме измъкват от действителността. Думите на български и на английски. Всички "скъпи". Целувките "ти". Онова "до скоро", което ни отдалечава във времената на няколко живота не-обичани.

Колкото по-измислен е един свят, толкова повече го чувстваш като истински.

И когато не си получил някое писмо, писано до теб - можеш да слагаш в него каквото си пожелаеш. Защото то е като звук, който никога не умира и продължава в пространството. Някъде.

Дъждът и аз. Гълъбите и терасите. Цялото тъмно небе и жълтата светлинка от floppy А - като от жар-птица. Разтварям плика... Трябва да е нещо с много любов. Зарежда.

Дори когато ставам от компютъра, зная, че картините ще се сменят - кей, кораби, клони, раковини, пухчета, автомобилът, дъгата, вълкът и лисицата, червеният и зеленият път.

Без да мога да ги подредя в максимално ефективен стил на подреденост - ще те наранят и разгадаят, ще те изоставят, и ще се сменят. Но.

I can’t find anyone like you!

© Веселина Василева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 03.11.2000, № 11 (12)