Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни
БАСЕЙН С ПАРЧЕНЦЕ ЛЕД

(скрийнсейвър)

Веселина Василева

web

        Почти съм сигурна, че сега, когато седя пред компютъра и пиша - ще разкажа неща за това какво точно съм искала и какво точно съм почувствала в различни епизоди на живота. Знам, че ще разбере - било е същото, което е искал, но не го е направил. Успокоява ме това, че аз познавам поне няколко човека, които са си инсталирали същия скрийнсейвър.

        Дълго чаках на един облак да му се появи сребърният обков. Не се появи и смених wallpaper -a. Сега имам дворец под дъгата и ще чакам, докато дойде. Той.

        Не зная как да привлека вниманието му. Освен да открадна текстовете му и да ги публикувам по всички вестници - с моето име. Така ще стана част от текст. От негов текст.

        Аз имам нещо. Не зная как да го разкажа. Как да създам наративната нишка, а тялото общо взето да е поезия.
        Всъщност то е писмо.

        И сега се сещам за кораба. На отиване имаше само червена светлина в небето. Когато се връщах по шосето, като светли очи се преплитаха фаровете. Отгоре звезди - през стъклото. От едната страна на пътя - жито и една лисица там, от другата, долу - морето. Светлината от нощта - оказа се кораб. В здрача. После нощта падаше по пътя.

        Нито една дума отсега нататък няма да ми бъде моя. Първо беше “скъпа”, но според правилата тя изгуби цветове, изкъпана в традицията да казваш “dear”. После първата буква на малкото име с точка - сякаш е пропуск, сякаш е грешка. Втората липсва. И филмът за стареца и морето точно в епизода, когато въжетата са се врязали в ръцете му и тече кръв на дири - чак до раменете.

        Но най-хубавото е, когато си поемеш дъх и напишеш. После го маркираш и триеш - със затворени очи. И многоточието - “що се отнася до комуникациите, то аз и там имам e-mail...” и усмивчица. Дъхът ти спира от усмивки и затова го пишеш пак. Надделяваш делийт-а.  И пак. И пак. Чувство. Това е чувство. Пише го той.

        В най-горещия ден. Чакам. Всички са дошли. Спомням си как бях прочела всичко - не и последния ред. Него ми го чете Миш и почваме да крещим. От радост. Ще дойде и ще се засечем.
 
 

        Спуснати завеси. Оранжево.
        Вратата се отваря и влиза. Зелен целият зелен - зелена риза и зелен панталон и зелен свят. Най-хубав от всички. Като морски бриз. И като обвивката на дъвките ми, които стискам в ръка.

        Точно сега трябва да се опиташ да погледнеш отгоре, над боровете, за да го видиш. Защото то не е реално, защото е друго и ръцете ти остават безкръвни, над върховете - когато се издигаш.
        Горе. И го виждаш.

        Просто трябваше да се прегърнете.

        Най-голямото нещо са целувките. Не можеш да излъжеш.
        Всичко друго може и да не е истина, но те са. Защото знам как си ги написал. Накъсаното колебание на чувствата. Те са чувствата. Когато не очаквах, те са чувствата. Те и едно “ти” - за принадлежност. В едно друго писмо. Перифразирано желание за принадлежност. Многото малки неща, които ме обичат.

        След сто години. Никаква обич. Само пухчета, за хващане с ръце по път, когато си вървиш без автомобил. Cottongrass Blowing in the Wind. Писмо, за което не си спомняш на какво отговаря, защото си писал сам и тъжен, а ето, че писмото ти се е получило весело и интелигентно. И се усмихваш.

        Тогава Миш ми е оставила бележка:
        “Имаш отговор. А, текстът - много е хубав, ще се зарадваш. Но ще го видиш, когато дойда, хем да тръпнеш от нетърпение и радост, иначе ще е прекалено тривиално! Обичам те.
        P.S. Не ми се сърди, но така разбираш, че има хубава вест много преди да си погледнеш компютъра, т.е. - всичко е реалност! И без виртуалност!”

        Не мога да проумея. Въртя се в един свят от ветрове и писма. Не си спомням, не очаквам. И пак - “аз се връщам”. В светлина. Като часовника, под който пишеше - “липсваш ми по 24 часа на ден” и стрелките му се въртят за теб. Едното и другото лято, когато ти помагам и когато те губя.

        А тя обича да ми проверява пощата. Казва, че имала нужда да я проверява. Аз и позволявам. Казва също, че го правела, та някой път, когато съм много тъжна, да ме зарадва. Даже и тя се натъжавала - ако нямам. Най-хубавите ми писма - тя ги е намирала.
        За да ме самонамери.

        Да съм аз. Всичко е друго. Миналата година и сегашните дни, които се наслагват като палимпсест едни върху други. Мисля си как миналата година през пет минути получавах писмо. Как боите отдолу разяждат тънкия пласт на новото и развалят историята на палимпсеста, докато го превръщат в реалност.

        Странни хора и докосване ли е това... Точно тогава сървърът нещо се беше повредил и никой друг, освен мене не получаваше писма. Всички ме питаха как така се получават, а аз им отвръщах, че просто трябва много да си обичат писмата.

        Изчерпахме връзката. Ли?

        Анализирам от няколко дни това, което става с мене и стигнах до извода, че човек не полудява тогава, когато знае, че живее и гради измислени светове. Напротив - човек полудява тогава, когато осъзнае, че и измислените му светове също са действителност. Реакция “палимпсеста”.

        Думите имат непростителен тон. И аз никога няма да им простя, че ме измъкват от действителността. Думите на български и на английски. Всички “скъпи”. Целувките “ти”. Онова “до скоро”, което ни отдалечава във времената на няколко живота не-обичани.

        Колкото по-измислен е един свят, толкова повече го чувстваш като истински.

        И когато не си получил някое писмо, писано до теб - можеш да слагаш в него каквото си пожелаеш. Защото то е като звук, който никога не умира и продължава в пространството. Някъде.
 
 

        Дъждът и аз. Гълъбите и терасите. Цялото тъмно небе и жълтата светлинка от floppy А - като от жар-птица. Разтварям плика... Трябва да е нещо с много любов. Зарежда.
 

        Дори когато ставам от компютъра, зная, че картините ще се сменят - кей, кораби, клони, раковини, пухчета, автомобилът, дъгата, вълкът и лисицата, червеният и зеленият път.
        Без да мога да ги подредя в максимално ефективен стил на подреденост - ще те наранят и разгадаят, ще те изоставят, и ще се сменят. Но.

        I can’t find anyone like you!
 
 


© Веселина Василева, 2000
© Издателство LiterNet, 03. 11. 2000
=============================
Първо издание, електронно.