РАЙЧО РАЙЧЕВ - ВИРСАВИЕВ И БЪЛГАРСКОТО КУЛТУРНО ПРОСТРАНСТВО ОТ НАЧАЛОТО НА ХХ ВЕК

Владимир Стоянов

web

Културното пространство на всеки народ е неговото истинско и последно убежище. Там няма малки и големи неща - всичко е значимо, защото е част от ктиторския образ на българина в притвора на световния духовен храм.

Как тогава да си обясним премълчаването и отричането на живота и делото на Райчо Райчев - Вирсавиев вече 54 години? Въпреки активния си стаж като директор на Националната библиотека от 1934 до 1944 г., до ден днешен в архивите й не са съхранени нито снимка, нито дори читателски картон с неговото име. Дали все така дълго и занапред няма да можем честно да си отговорим на принципния въпрос: "Кой кой е?", без да внасяме привкуса на социалната партизанщина.

За мястото и значението на писателя и културния деец говорят редица писма от Иван Шишманов, Тодор Влайков, Васил Пундев, Димитър Михалчев, Боян Пенев, Любомир Милетич, Димитър Шишманов, Михаил Кремен, Петко Росен и др. Красноречив е и фактът, че през 1905 г. Яворов подарява на своя по-млад литературен събрат, милеещ за Македония, черновите на две от стихотворенията си - "Ще дойдеш ти" и "Майчина любов", озаглавени първоначално "Деньтъ" и "Тайната".

Райчо Райчев активно сътрудничи на периодичните издания "Летописи", "Демократически преглед", "Художник", "Българска сбирка", "Отечество", "Радикал", "Пряпорец" и др. Подписва творбите си с личното си име или с псевдонимите М. Вирсавиев, Р. Вирсавиев, Р. Горянин-Вирсавиев. Уточнението е важно, за да се избегнат очевидните неточности, допуснати в "Периодика и литература. 1902-1910 г.", т. ІІІ, на БАН, където Вирсавиев, М. и Райчо Райчев /Вирсавиев, Горянин-Вирсавиев/ са представени като двама различни писатели, оценени по алтернативен начин.

Личност с широка европейска култура, той основно проучва и анализира възгледите на Артур Шопенхауер и Лев Толстой, чете трудовете на Томас Карлайл и Ницше. В някои от творбите му, като "Дом в мъгла", героите говорят за Ибсен. Запознат с индивидуалистичната философия и модернистичната литература, той се включва като творец според силите си в антиреалистичната линия на изкуството ни. Субективният психологизъм и патологичното в живота на човека са основните доминанти в националната ни литература и особено в прозата от началото на века. Особено популярни и превеждани по това време са произведенията на Станислав Пшибишевски, Михаил Арцибашев, Метерлинг, Ибсен, Едгар По и др. В духа на декадентската проза творбите на българските писатели се изпъстрят с кошмари, кървави сцени и садистични изблици, фаталистични съдбовни жестове, нещастни любовни катаклизми и самоубийства. По-голяма част от разказите на Вирсавиев хармонично се съотнасят към направената обща констатация. Средищният герой е пропадналият /или пропадащ/ човек, който се опитва да се улови за битието, изплъзващо се неусетно край него. Райчев е един от първите български прозаици, които тенденциозно привнасят модернистичната проблематика в белетристиката ни. В творчеството му се забелязва трайна тенденция към озвучаване на индивидуалното преживяване и подсъзнателното, на екстремното и апокалиптичното.

Като обем написаното от него е твърде скромно и художествено неизравнено. Често пъти философската вглъбеност и многоплановост, универсалната обобщеност, пестеливостта на изказа и експресивността на словесния рисунък се успоредяват или заместват в някои творби от морализаторстване, сантиментално-наивистична еднопосочност и многословие. Жанровият обхват на творчеството на Вирсавиев варира от журналистическите дописки и кратките белетристични форми /определени от самия автор като "стихотворение в проза", "скица", "импресия", "акварел"/ през разказите и спомените до романа. Творбите му говорят за осъвместяване на фрагментарното и монолитното повествование при подчертано преимущество на първото. Това е в съзвучие и с антиреалистичната насоченост на новата ни литература от началото на века. Интересът към субективното преживяване и душевната мимикрия превръща творбите в мозаечни колажи, запечатващи различни състояния на многоликата човешка душа.

Разказите на Райчев поставят недвуслислено в центъра на читателското внимание проблемите за десакрализацията и смъртта на дома, за войната и пораженията и вътре, и извън човека, за социалната власт и привилегиите, за убийството и самоубийството, за съпричастността и отчуждението, за покварата и чувствителността, за първата любов, за илюзиите и надеждите, за личностната оригиналност и унифицираната посредственост. Голяма част от тях са изведени вербално като заглавия на творбите му: "Първо падане", "Дом в мъгла", "Прокудени", "Не търпи младост", "Черепен мрак", "Пропаст", "Усмивка" и т.н. Подобно на своя приятел и литературен събрат Стефан Тинтеров /Вен Тин/, Райчев повдига въпроса за личната свобода и духовна дълбочина: "Онези, които искат да живеят лесно и удобно, трябва да убият своята същина, да се приспособят към общото... Посредствеността е мощен властелин, средата е по-силна от изолираните личности..." Подчертаната в тези думи трагичност на личността, противопоставяща се на уеднаквяването, влиза в съзвучие с една мисъл от писмо на Тинтеров: "Само повърхностните ликуват на тоя свят." Но докато личността /избраникът/ при Вен Тин е по-силна и устойчива, при Райчо Райчев тя достига често до самоубийство. Тук трябва да не забравяме, че самоубийството е вид патологична реакция, а патологичното е обект на творческо претворяване от страна на модернистите. Времето на войните, когато Вирсавиев работи като военен дописник, намира своето отражение в няколко негови импресии - "Прокудени", "Нощен лов", "Горящият град". В едно от писмата си до него Васил Пундев отбелязва: "Няколко пъти вече чета твоя "Горящ град". Ти знаеш как се радвам, как съм горд от всяко наше хубаво произведение и можеш да отгатнеш каква е радостта ми за тая твоя отлична работа. Ако имаш вяра в моя вкус и разбиране, знай и това, че не другарството ме кара да пиша "отлична". Ти и сам знаеш цената й, но навярно аз повече я ценя, защото само нея знам... Пиши ми нещо за тия импресии!" Още в "Прокудени" проблемът за войната се озвучава от мотива за границата, която често минава през дома и го унищожава /аналогично на Йовковия разказ "Вълкадин говори с бога"/. Прокудените, бежанците, хората без подслон вълнуват творческата натура на Райчев. Войната веднъж води до осиротяване /напускане на родното огнище/ и втори път се опитва да превърне хората в ловци и жертви на самите себе си. Изразът "нощен лов на хора" на Вирсавиев става синонимична перифраза за война. Интерпретацията му не е еднозначна, а включва много смисли - и на безпросветно затъване /замръкване/ на човешкото, и на трепета от непознатото и тайнствено-авантюристичното. Освен архетипната си деструктивна същност, войната активира и силата и устойчивостта на човека. Провокира неговото себедоказване: "самотно да върви срещу опасността" /"Нощен лов"/. За Райчев човечността и съпричастността остават въпреки всичко. Човек за човека е брат, а не вълк. Макар че войната е превърнала хората във войници, тя е милитаризирала външния им вид, но не и душите им. А тези чувствени души, способни на катарзис, са ценността и смисълът на битието, неговата поредна зора и хоризонт. В унисон с казаното е поведенческият жест на войника от "Прокудени", който взема на ръце чуждото разплакано дете, вкопчено в престилката на майка си и спомняйки си за своето чедо, го успокоява и връща усмивката на лицето му.

Вирсавиев е от хората, които търсят знаковата многоаспектност на всеки детайл, на всяка мимика, на всеки екзистенциален акт. В разказа "Усмивка" той достига до другия смислов профил - усмивката като сигнал за загадъчно отчуждение, за другост и за смърт: "такава тъпа, бодлива и спокойна". Тази усмивка ще улови в мрежите си и "загадъчното спокойствие на мътната вода", когато красивата годеница самоволно посяга на живота си. Така усмихната ще изглежда и "зъбатата, безобразно очупена скала". С ужас и болка Райчев открива как животът на семейство Динчеви постепенно се превръща в сив и скучен навик /т.е. в смърт/. Но отново с невярващи очи търси и намира живота в смъртта: "и в това, че мъртвият труп се разлагаше и човекът се губеше от очите - аз виждах живот..., все такъв живот, но скрит, загадъчен, нов, какъвто е и в цъфтежа на розовата пъпка." /"Усмивка"/ В стремежа да улови особеното и различното Вирсавиев достига до преднамерено търсена и понякога психологически немотивирана екстатичност на природните картини и духовните състояния на героите си. Тази преднамереност се пренася и върху езика на повествованието, материализирайки се в изкуствени и нагласени фрази /"Не търпи младост", "Данко"/. В по-късните творби външната преднамереност и изкуствената патологичност се тушират до голяма степен. Изкуственото, направеното се подменя от изживяното. Неговите средищни персонажи балансират между две алтернативни сили в собствената им душа, между два бряга, между сигурност и несигурност, реалност и метафизичност. Налага се представата за еквилибриста, самотника, чужденеца, "непознатия" /заглавие на един от разказите/, падналия човек. Той често е ситуиран на житейски кръстопът, което озвучава раздвоението му. Героят от "Черепен мрак" на Вирсавиев живее сам за себе си, презирайки всичко и всеки. Той не познава щастието. Обича самотата, пустотата и мечтата за "самостоятелност и свобода: тогава ще върша всичко, каквото душата ми поще." За него няма граница между действителността и съня, живота и смъртта, доброто и злото, приятеля и врага. Цялата сивота, мрачност и неуютност на битието, маркирана още в заглавието на творбата, прави живота му по-мъртъв от смъртта и унищожава в зародиш всеки акт на милосърдие. "Нищо не може да ме трогне, да трогне моето каменно сърце. Нервите ми са чувствителни и изтънчени и цял аз понякога приличам на цигулка със силно изопнати струни, тъй че и най-малкото докосване до тях е в състояние да ги пръсне. Но тази ми чувствителност е само когато се отнася за моята личност - към всичко външно съм корав и безчувствен. Аз съм егоист. И такъв съм по убеждение, защото мисля, че зародишът на всеки организъм ...е съзнателен или несъзнателен егоизъм." Аморалният егоцентризъм тласка героя към убийството на най-близкия му приятел Петко Минчев. Но дори и това не разрешава житейската му дилема, а само я изостря и задълбочава. Отговорът за смисъла на собственото съществуване е непостижим: "И както сам живях, ще умра сам... Защо живеем ние... аз? Води ли към нещо всичко това?" Затова в контекста на казаното средищният персонаж ще сподели, че не знае причините за много неща в живота си, тъй както не знае нищо за своето и чуждото съществуване. Пълната анихилация от света е отъждествена от Вирсавиев със самоубийство. И ако в "Черепен мрак" отчуждението е патологична самоцел на героя, превърнала се в смисъл на битието му, то в повечето му други творби алиенацията е резултат не на самоизолация, а на житейски жребий. Такъв е случаят с Данко от едноименния разказ. Той незаслужено е осъден от другите на самота заради негативистичната остранностеност на малоумния. Алиенацията е доведена до гротескност чрез отказа на собствената му майка от него и брат му и стремежа й да унищожи единствената стряха над главите им: "Майка ми, от яд дека остана къщата връз нас, хвърля камъни от ония дни връз керемидите, та... ни една не остана здрава." Но кой всъщност е човекът с умствена недостатъчност - този, който е наказан от природата, или онзи, който се е самонаказал да се превърне в безчувствен егоист? Нравствената амнезия, роботизацията и агресивността според Райчев са същностните маркери за човешка недостатъчност, докато Данко е една отворена вибрираща вселена, подвластна на етичното, отрекла завинаги насилието. За Вирсавиев алиенацията по принуда е достойна за милосърдие. Нейните жертви обикновено са поданици в държавата на нравствеността и красотата. Нееднозначно е отношението на писателя и към самоотчуждението. За героя от разказа "Черепен мрак" то е интерпретирано като болестно състояние на безпаметство и самоубийство, което води до съжаление, но и до крайна нравствено-етична присъда. В същото време съизмерено със Звездомир от "Непознатият" самоотчуждението може да се възприеме и като акт на духовно съзряване: "Усамотението ми даваше моите най-щастливи часове. Тогава в главата ми кипяха мисли, раждаха се идеи, бушуваха чувства! Тогава се чувствах силен, независим, горд!" Така Райчев стига до същността на сянката и полутона, до задълбочения психологически анализ. Той с потрес вижда, осъзнава и доказва, че самотата ражда твореца и унищожителя едновременно. Установява, че тези алтернативни личности са еднакво драматични и трагични в битиен план. Не само "Черепен мрак", но и разказите "Една нощ", "Дом в мъгла", "Русалка", "Непознатият" естетизират ужасното и кошмарното в човешкото съществуване, изобличавайки по категоричен начин съвремието. Те отреждат съвсем заслужено място на Райчо Райчев - Вирсавиев като един от предходниците на нашата диаболична проза от 20-те години, достигаща своите ярки върхове в творчеството на такива органични таланти като Георги Райчев, Светослав Минков, Чавдар Мутафов.

Основните екзистенциални въпроси, които центрират и индуцират повествованието на Вирсавиев, често са директно изказани от персонажите на творбите му. Така например Венко от "Първо падане" мисли: "Но кому ще служим ние?... За кого и за какво подготвяме живота си?", "И какъв трябва да бъде той: стремление към неговите сладости и удоволствие ли?", "Всичко в този тайнствен живот не е ли да си създаваме мъгливи идеали... да мине по-скоро и по-леко времето от люлката до гроба?" Или пък реторичната равносметка на Звездомир от "Непознатия" - "Какво бях?", "Какво съм?", "Какво е трябвало да бъда?" Тези въпроси вместо към просветление често отвеждат към "пустота, страшна пустота". Човекът, застанал пред нея, е изходна позиция за битийната философия на дзенбудизма. Празнотата /ку/ е словесен символ на универсалната същност на света. Тя трябва да бъде постигната не чрез противопоставяне, а като се открие първичната генетична хармония в нея. И това се осъществява чрез интуицията. Героите на Вирсавиев също подхвърлят на тотално съмнение логицизма и научното познание на живота: "Наука, дисертации, докторати... Към нещо истинско и трайно ли..., към нещо сигурно и вечно ли водят тези човешки измислици?" /"Първо падане"/

Средищният герой на Райчев стои пред мрака, здрача, мъглата, неизвестността - все смислови синоними на представата за булото на битието /според книгата "Светът като воля и представа" на любимия му философ Шопенхауер/, което трябва да бъде повдигнато, за да се види истинската същност на нещата. Персонажът се опитва не да се противопостави, а да подири диалог със заобикалящия го свят. Той се усеща неразривна част от природата, от великото вселенско тайнство: "Природата тогава се вживява във всяко движение, във всяка вибрация на човешката душа... Тогава напрегнатите, болезнено-раздразнени чувства улавят във всичко околно - в най-незначителното, в най-неуловимото: в прозрачността на мрежовидното крилце на мухата, в кръвната червенина на вишнята, в тъпия и увехнал поглед на самоубиеца - ...нещо ново, което човек не е знаял и не е виждал по-рано, което говори за живота, за смъртта, за вечността... Тогава окото вижда неизвестен по-рано нему живот... - и в красотата на теменужката, и в онова, което я свързва със земята, със слънчевите лъчи и с човешкото съществуване: живее и в кръглостта на луната, и в студенината на камъка... Оня, другия живот, който ние не виждаме всякога, който е скрит обикновено от нашите очи... А когато пък го видим, когато се разкрие пред нас, ние повече го чувстваме, отколкото разбираме." Тези думи на доктора от разказа "Усмивка" илюстрират постигането на пустотата и побеждаването й /откриването на хармония в нея/. За да се осъществи познанието, явно се вижда, че интуицията е движеща сила. Героят разгръща с вещина играта на мисълта си като ходене по ръба на рационалното, търсейки неговите извънрационални белези. Изложеният мисловно-поведенчески модел на средищния персонаж от творбите на Вирсавиев се доближава до представата на Стефан Тинтеров /Вен Тин/ за "изтайване в отвъдното", както и до медитативната практика за постигане на нирвана при Риндзай - една от двете основни школи на японския дзенбудизъм. Алюзивните успоредици в случая не преследват външна оригиналност, а се стремят да съдействат още по-аргументирано да се открои мястото на Райчо Райчев сред общността на второто поколение български модернисти. Защото всеизвестен е фактът, че книгите на будистко-браминския изток получават небивало разпространение в началото на ХХ век и стават за поколението на европейските модернисти слово на неподправената мъдрост и духовното спасение.

Особено място в личния архив на Р. Райчев заемат спомените му за П. Ю. Тодоров /"С П. Ю. Тодоров в Цариград"/, за Константин Величков /"Старият поет и младите"/, за Тодор Влайков /"Влайков като редактор и младият писател"/. Впечатляваща е кореспонденцията му с най-значимите личности от българското културно пространство в края на ХІХ и началото на ХХ век. В писмо до него проф. Иван Шишманов настоява: "...Искрено бих желал да се освободите от всякакви мисли за материалното си съществуване, за да се предадете отново на своите любими литературни занимания. Защото жал ще бъде да хлътне хубавият ви талант... Вие имате една не съвсем обикновена дарба: дарбата на тънкия психологически анализ. Използвайте я." Истинско разбиране и висока оценка са писмата на Влайков от 1905 и 1907 г. до Вирсавиев: "Любезни г-н Райчев, имам намерение в последните книжки на "Демократически преглед" тази година да съобщя сътрудниците на списанието... Ще чакам Вашия утвърдителен отговор."

Изключително интересна е и житейската одисея на писателя и културния деец, която потвърждава правилото, че интелект и култура не се градят само с пари, а с поколения. Райчо Константинов Райчев е роден в София на 13 май 1885 година. Произхожда от видно търговско семейство, преселило се от Тулча след Освобождението. Баща му открива първия музикален магазин в столицата, но умира твърде млад. През ученическите си години Вирсавиев участва като четник в борбата за освобождение на Македония. От 1906 до 1910 г. следва в София и Женева. Дипломира се като юрист. От студентските му години датира дружбата с Вен Тин, Михаил Кремен и Петко Росен. През 1911 г. Стефан Тинтеров /Вен Тин/ се жени за по-голямата му сестра Анета. А след трагичната му кончина, Райчев материално и морално подкрепя своя племенник, осигурявайки му възможност за добро образование, въвеждайки го в живота на културния елит в столицата. Така под неговите грижи Стефан Стефанов Тинтеров се оформя като един от най-значимите български музиковеди. По време на Балканската война, заедно с Данаил Крапчев, Вирсавиев редактира нелегална македонска литература в Солун. След провал се укрива и живее в Цариград.

Дебютира в сп. "Летописи" на 1. І. 1904 г. с краткия разказ "Данко". Владее перфектно френски и руски, използва немски език. Активно се включва в литературния живот в навечерието на войните. Съпругата му Мария Петкова е дъщеря на съратника на Стефан Стамболов - Добри Петков, бивш министър и председател на Народното събрание. През І световна война е дописник при щаба на VІІ Рилска дивизия. От 1919 г. постъпва на работа в Националната библиотека - отначало като главен библиотекар, а после като помощник директор. Препоръчан от големия български критик и бивш директор на библиотеката Божан Ангелов, той оглавява ведомството през 1934 г. На този пост остава до есента на 1944. По време на посещенията на цар Борис в книжовната хранителница, изтъквайки тежкото положение на поверената му институция, Райчев успява да убеди държавния глава да се разпореди районът на царския манеж да бъде даден за постройка на ново библиотечно здание. Незабавно започва и самият строеж. Вирсавиев не само унаследява, но съхранява и умножава книжовните фондове на националното ведомство. С гордост популяризира неговите приоритети и използвайки личния си авторитет и връзки, се бори за задоволяване на ежедневните му нужди. За успехите и проблемите на библиотеката пише както в наши, така и в чужди периодични издания с цел да намери обществен отклик и спомоществователи. Показателна в това отношение е публикацията му на френски "LA BIBLIOTEQUE NATIONALE BULGARE". Едно инсинуирано обвинение, плод на дългогодишна вражда и комплекси за личностна малоценност, обръща изцяло по-нататъшното битие на Райчев. Професор Тодор Боров го уличава, че като директор не се е погрижил да спаси националното ни книжовно богатство и то изгаря в опожареното от бомбандировки здание на библиотеката през ІІ св. война. Подсъдимият е изправен пред тесния състав на тъй наречения Народен съд /т.е. екзекуторът на интелектуалците/. Обвинението се оказва безпочвено, но постига донякъде целта си. Поради липса на аргументи Вирсавиев е официално оправдан и освободен, но е принуден да отстъпи поста си на автора на въпросния компромат. Следствието установява, че обвиняемият с рядко себеотрицание успява да се погрижи за книжния фонд на библиотеката, като го съхранява в подземните помещения на същата Съдебна палата, където е съден. Изгарят само каталозите, които последно е трябвало да се евакуират. Парадокс, куриоз или ирония на съдбата?! За да затворим окончателно контекста на казаното, нека добавим, че още преди започване на ІІ св. война Райчев моли и настоява пред Министерството на просветата да се осигурят помещения извън града за евентуално евакуиране на книжовното ни богатство. Министерството за съжаление не предприема никакви мерки и не се отзовава на повдигнатия апел. Въпреки категорично доказаната невинност, Тодор Боров посредством партийните си връзки успява след 2 години да уреди интернирането на писателя от 1949 до 1954 г. в Ботевград. Едва след това, амнистиран, заедно със съпругата си Вирсавиев се премества при омъжената си дъщеря в с. Бистрица Софийско. След 5 години, на 30 май 1959 г., умира и е погребан там.

Райчо Райчев е човек на диалога, на разбирателството и културния плурализъм. Казаното се илюстрира и от избора му на собствен псевдоним, чиято етимологична семантика извежда лаконично житейската максима на писателя. Вирсавиев е производно от Вирсавия /в превод от еврейски "клетвен кладенец"/. Ако се позовем на Библията /Битие 21:31/ - място в пустинята, във филистимската земя, където Авраам и Авелямех се клели да живеят в мир и разбирателство.

Съпричастие, но не съглашателство; добронамереност към чуждото становище, но не липса на лично мнение и позиция; разумен компромис, но не и безхарактерност - това са едрите щрихи от образа на личността на Райчо Райчев.

Особен акцент в културната му дейност е планирането и организираната подготовка /1907 - 1908 г./ за издаване на младежко литературно списание "Утрина". Негови съмишленици и сподвижници в начинанието са Петко Росен, Михаил Кремен, Стефан Тинтеров /Вен Тин/. Вирсавиев успява да привлече като сътрудници Иван и Димитър Шишманови, Вазов, Михайловски, Яворов, Т. Траянов, Д. Михалчев, Г. П. Стаматов, Вл. Василев, К. Константинов, Васил Пундев и др. Въпреки огромния труд, поради финансови проблеми списанието не успява да се превърне в действителен национален литературен факт. Малко е и запазената информация за него - едно посвещение на Вен Тин към статията "Литературата ни през 1907 г.": "На тези, които в безприютната нощ мечтаеха за своя утрина..."; както и кореспонденцията на Райчев с останалите от четворката, а също и с част от привлечените сътрудници. Вирсавиев се налага като обединителят, културологът и редакторът на литературната група около списанието. Петко Росен се осмисля като критикът, Вен Тин е поетът, а Михаил Кремен - белетристът. Всеки един работи и дава мнение и в сферата на другите, но указаната субординация се съблюдава стриктно. Например в писмо до Райчев Кремен споделя: "Виж моето мнение - в І книжка да се поместят статии на Шишманов, Михалчев, Петко, Владю..." А в кореспонденцията си до Росен, пак той съвсем директно подчертава: "Ти можеше да бъдеш най-големият български критик." Уважението към аналитичните способности на Петко Росен съвсем обаче не елиминира чувството на Кремен за глобална обективност: "За І книжка Петкови стихове няма да печатаме. От Тинтеров - само най-хубавото: нека към нази бъдем по-строги и взискателни, за да не ни упрекнат, че издаваме списание единствено да напечатаме "писанията си".

Впечатляващо е желанието на четворката изданието да има специфична и ярка физиономия, а не да "служи като клоака, дето ще се срещат продуктите на нашите /българските/! писателствующи." Основният водещ принцип е да се избегне художественото и естетическо тесногръдие. Целта е "изработване у читателите на вкус към хубавото." А хубавото според Вирсавиев не е и не може да бъде само нечия персонална привилегия. То е континиум от различни поколения, течения и творчества. Райчев като редактор, а и останалите на дело се солидаризират с препоръките на Иван Шишманов начинанието им да бъде несъвместимо с профила на тогавашните списания, които приличат най-често "на примитивни селски дюкянчета, в които ще намерите размесени най-разнообразни стоки." Органично единство, а не еклектика - това е другият водещ критерий в общата им работа. Цитираните по-горе откъси от писма на Кремен говорят и за самочувствие, но и за високи естетически критерии. Те отчитат правото и достойнството поезията на Вен Тин да се нареди до тази на Яворов, критическите статии на Петко Росен да съжителстват професионално с тези на Иван Шишманов и Михалчев. Нещо повече, далеч от егоцентризма, кръгът "Утрина" има сетива да оцени съвременниците от своето поколение като Вл. Василев, Константин Константинов, Дора Габе, Васил Пундев и др. И да осъществи творчески и приятелски контакти с тях. Впечатляващи са дипломатичността и професионализмът на Вирсавиев да събере едни от най-значимите български имена около проектираното списание, без да противопоставя "стари" на "млади", без да търси и унификацията. Ето защо съвсем закономерно и като морална награда за труда му звучат думите на Иван Шишманов и Димитър Михалчев:

"Любезни г-н Райчев, Вашето писмо ме трогна. Вие знаете как охотно подкрепям всяка добра инициатива, убедил сте се, че не съм от тия, които съглеждат нещо престъпно в желанието на младите да надминат своите предшественици, допущам дори, че има винаги полза за литературната еволюция от борбата на литературните школи или кръжоци, ето защо посрещам начинанието Ви с радост." /Иван Шишманов/

"...Ако мислите, че моето име би могло да краси кориците на вашето списание, можете да го поместите между имената на сътрудниците Ви... Обещавам Ви пълна поддръжка." /Димитър Михалчев/

Сега, когато дописвам тези редове за Вирсавиев, вгледан и вслушан в залеза на ХХ век, повече от всякога разбирам, че националната ни литература не е амбулантна сергийка за "Bulgarian curiosities" на Чикагското изложение, а алея на духа. Едва ли сме толкова богати, че доброволно да се отречем от някои имена на личности и факти. Литературата ни дава сили, учи ни не как да продаваме, а как да откупуваме, съхраняваме и отстояваме културната си родова памет. Тя е откровението на живота ни, денят на гнева, великият апокалипсис на плътта и духа.

© Владимир Стоянов, 1999
© Издателство LiterNet, 19. 08. 2002
=============================
Публикация във в. "КИЛ", Вн., бр. 11, 12, 13, 1999.