Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
Каталози
:. По дати : Март  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook! Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook  Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Сравни цени с Книгосвят във Facebook! Книгосвят - сравни цени на книги
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Писмена реч
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ВЕН ТИН В КОНТЕКСТА НА БЪЛГАРСКИЯ МОДЕРНИЗЪМ

Владимир Стоянов

web | Защото съм избраник

Молете се за нас на всички вери...
Вен Тин

Всеки открит, съхранен и преосмислен ред от културната история и духовната ни съкровищница е една спечелена битка с войнстващата посредственост, която живее в нас. Забравата е привилегия и присъда на живите.

Напълно основателно е мнението на редица наши изявени поети и литературни критици като Д. Бабев, Хр. Цанков - Дерижан, П. Росен, М. Неделчев, Е. Сугарев и др., че ако досега Вен Тин е останал забравен, вината за това не е в неговите стихове, а в самите нас.

Стефан Тинтеров отдавна трябваше да заеме своето място в националния литературен дискурс редом с поети като Д. Бояджиев и Д. Дебелянов. “Той силно подчиняваше хората. Каква душевна сила се таеше в него? Влезе незабелязан в нашата група, за да вземе без усилие централно място. Кое го тласкаше към нас? Може би това, че у всекиго у нас имаше по нещо, а у него всички тия неща взети съвкупно.”1

Седемгодишният му творчески път (1906 - 1912 г.) съчетава в едно дебют, зрелост и безсмъртие.Вен Тин впечатлява съвременниците си с духовен аристократизъм, начетеност безспорен талант. Той успява да открои неповторимите щрихи на литературния си и човешки портрет в годините, когато Яворов създава своите “Прозрения”, Пенчо Славейков защитава с цената на живота си позицията на истински велик и самотен жрец на изкуството, когато Дебелянов изгрява на поетическия хоризонт, а Теодор Траянов е все още в руслото на неоромантизма. “Вгледайте се в тъканта на стиховете на Вен Тин и ще се убедите - тя е най-фина, най-деликатна, най-близо до новия идеал на поезията на съзвучието, полусловото, полусянката, намека, паузата и мълчанието, поезията на прозрачния символ.”2

За Стефан Тинтеров не е свойствено сляпото преклонение пред авторитета и още по-малко подражателното епигонско следване на предварително избрани идоли. Кумирите за него са само функция на преходната модна показност:

В мен е тихо...
така е тихо вред под лунний мир:
не чуй се нищо! Чуе се обаче
глух ек от сринването на кумир.

(“В мен е тихо”)

И взори аз обръщам,
молитвено унесен,
ала подирил храм -
намирам съсипни.

(“Refluum”)

Той приема “тъжно-страстната” поема на “рока” (съдбата), приема “разпятието на бог”- любовта. Гордата самотност, дълбокото страдание и свободният порив на душата - ипостасите на тази любов - правят Вен Тин съпричастен и пристрастен към поезията на Пенчо Славейков и Яворов. Тези наши национални поети се явяват поетически стожери, спрямо които се развива в собствени реалии самобитният и оригинален творчески “Аз” на Стефан Тинтеров.

 

ПЕНЧО СЛАВЕЙКОВ - ВЕН ТИН

(генезис на диалога и перспективи на развитието му)

Този диалог е заложен и развит във времето амбивалентно - и в родов контекст (семейната традиция), и в национален културологичен аспект (приемствеността между индивидуализма и символизма в българската литература).

Бащата на Вен Тин - Константин Тинтеров - е изявен адвокат и общественик, сподвижник на Петко Рачов Славейков. Изкушен от нежната Ерато, той е автор на текстовете на някои от най-популярните за времето песни: “Цвете мило, цвете красно...” и “В цветя, в треви зелени”. Проявява се и като съставител на песнопойка (“Песнопойче от български и турски песни”, Цариград, 1872 г.), която е особено ценна за националната ни културна памет и с това, че служи като един от източниците за възстановяване първообразите на някои творби от Добри Чинтулов, след като архивът на нашия класик е безотговорно изгубен от Министерството на просвещението.

Вен Тин не написва стихотворение “Баща ми в мен”, но също като своя учител приема и преживява бащината съдба като част от житейския си кръст.

Периодът на българския модернизъм е време, преминаващо под знака на себенамирането и себеизразяването. Онова, което Стефан Тинтеров приема от Пенчо Славейков, доразвива и отстоява във времето, е органичното съчетание на духовния стоицизъм, елинския естетизъм и нравствения максимализъм. Абсолютно несвойствено обаче за Вен Тин е фетишизирането на личности. Ето какви редове адресира той до Славейков, без да го назовава директно, в критическия обзор “Литературата ни през 1907 година”: “Нека бъде казано мимоходом, че другояче не бива да бъде казано - най-опърничавият и най-ощастливеният от нашите поети написа вече погребални химни на своя свръхчовек. Но те са една обикновена поетическа спекулация със средствата на разсъдъка.”3

Видимо е яркото самодистанциране на Тинтеров - подмяната на кумирната инвазия със задълбочена интроспекция. Като че ли поетът по самостоятелен начин достига същността на африканския фолклорен афоризъм: “Ако търсиш общение с Бог, говори с вятъра. ” Той цели посвещение в езотеричното познание, негов бог е душата - разпъната, разпъвана, но вечно жива и мъдра в страданието.

Жанрово моделиране - приемствена полифоничност и авторова интерпретация

Началото на ХХ век дава силен тласък за развитието на БЪЛГАРСКАТА ПОЕМА. Тя е сред предпочитаните жанрове, които открито се насочват към новия тип интерпретация на психологическата проблематика. Философските поеми на Пенчо Славейков, “Нощ” на Яворов, драматическите поеми “Леонардо да Винчи”, “Джанина” и “Лучия” на Кирил Христов възвестяват обособяването на психологическата поема, която все повече напуска крайграничната зона епос-лирика и става подвластна единствено на преживяното.

От Пенчо-Славейковата книга “Сън за щастие” тръгва още една ярка насока в поетическото моделиране на следващото поколение творци. Става въпрос за успоредяване действието на две алтернативни тенденции - на фрагментарност и глобалност. Нека си припомним и оценката на Боян Пенев за великолепните лирически миниатюри на поета: “Книгата “Сън за щастие” може да се разглежда като една лирическа поема с пролог - бодростта и вярата в зорите на ранната младост и епилог - самотният гроб на бляновете. Тя отразява мудното прехождане от душевна енергичност и бодрост към пасивно изживяване на вътрешните мотиви.”4 Като разгръщане и утвърждаване на фрагментарно-мозаечната монолитност и лиризъм на нов етап и равнище на развитие, следва да разглеждаме опитите в областта на поемата на младите в началото на века - Н. Лилиев, Ем. Попдимитров, Хр. Ясенов, Вен Тин, Сирак Скитник, Минко Неволин и др.

При тях лаконичността, експресивността и интровертността на поетическия ракурс и жест дoстигат впечатляващо развитие и кулминация. Лилиев определя стихотворенията си от по 20-24 стиха, публикувани в сп. ”Бисер” 1911 г., като “малки поеми”. Започналото разколебаване на границите между стихотворение, лирически цикъл и лирическа поема още със “Сън за щастие” е доведено до край. През 1910 година Ем. Попдимитров публикува в сп. ”Съвременна илюстрация” творбата си “Семирамида”, за която никой не би могъл с увереност да каже дали е стихотворение, поема или лирически цикъл. Набелязаната тенденция силно отеква и се илюстрира от поетическото творчество на Стефан Тинтеров. Няма да прозвучи маниерно, ако заявим, че той мисли в цикли. Отделните стихотворения са дадени в логична и органична връзка, често обединени от едно мото или заглавие, но в същото време напълно самостоятелни и индивидуални като поетична плътност и звучност. Те представляват мозайка от миражи, която улавя и визира с космическа дълбочина битието на световната душа. Тази особеност може да се интерпретира освен в изложения обективен план на националното ни поетическо развитие и в чисто субективен план - като своеобразна практическа рефлексия на стремежа на поета към универсума и абсолюта в неговата калейдоскопичност.

Вен Тин се явява и едни от първомайсторите на лирическата пиеска в българската литература - уникален видов феномен от началото на века, който е новаторска визия на психологическата поема. Тази жанрова разновидност си поставя за цел на използва прийоми на драмата, като ги усвоява в поетически контекст и ги превръща във верни поданици на лирическото начало. Нейните най-добри постижения са “Беглец от живота” на Григор Чешмеджиев, “В мира на съновиденията” от Минко Неволин и “Lunaria” на Стефан Тинтеров. Творбата на Вен Тин е символна абстракция за битието и поривите на човешката душа и опит за нейното митологизиране, закрепващ се върху познанията и представите на античните легенди и митове. Човек и Земя страдат в мрак. Те взаимно се отразяват и допълват. Над всичко властва тайната звездна и лунна музика на мълчанието (“затишето почна да стене...”). Не случайно едно от действащите лица е Харпократ (бог на мълчанието), който обобщава смисъла на живота със следните думи:

Мрат вери и съмнения се раждат...
о, може би, душите се прераждат!

Човекът и Земята търсят отдих, но не могат да го постигнат -

Човекът: За мен животът глуха бе пустиня
и оазисче нийде се не мерна

Би било несправедливо, ако не откроим безспорните заслуги на Пенчо Славейков и Вен Тин за развитието на българската елегия.

Тя получава статут на жанр в националната ни литература от Петко Рачов Славейков. Категоричната социална и политическа ангажираност на литературното творчество през Възраждането определя формирането и развитието на гражданската елегия. Нейните взаимодопълващи се образци - “Не пей ми се”, “Жестокостта ми се сломи” от П. Р. Славейков, “Хубава си, моя горо” от Каравелов, “До моето първо либе”, “Към брата”, “Обесването на Левски” от Ботев - в голяма степен са социално детерминирани. Нов момент в развитието на този жанр бележат творбите на Вазов (“Линее нашто поколение”, “Родно пепелище”) и на Стоян Михайловски (“Лама сабахтини”). В тях звучи отчетливо загубата на националния идеал и вяра, засилващият се скепсис и сатира.

Пенчо Славейков (“Псалом на поета”) и Яворов (“В часа на синята мъгла”) задълбочават и универсализират проблематиката и така се ражда философската елегия. Тя изцяло е скъсала със социалното и дидактичното. Неин единствен обект на изображение е човешката душа.

Интимната филигранна елегия намира своята дълбочина в творчеството на Димитър Бояджиев (“Елегия”, “Нощем”).

Успял да съчетае универсалното философско начало с умерено-сантименталното и интимното, Вен Тин е другият голям майстор в този жанр, който предшества Дебелянов и служи като основа за развитието на неговата философско-интимна, обществено-лична и шепнещо-меланхолична елегия. При Тинтеров личните метаморфози на душата отекват и се свързват със субективния живот на вселената. Илюстрация на казаното е космическата картина в стихотворението “Метаморфоза”. Затова ако в по-широк план определим Вен Тин като представител на “минорния ред” на българските поети (Бояджиев - Дебелянов), в по-диференциален контекст можем да го идентифицираме като поет - окултист, вписващ се в литературния дискурс на автори като Стоян Михаиловски, Иван Грозев, а по-късно и Николай Райнов.

ЛИТЕРАТУРНАТА КРИТИКА през осемдесетте години на ХIХ век не достига до органично стойностните си и значими задачи и цели, а се задоволява и затваря в сферата на оценъчно-оперативните проблеми. Едва Пенчо Славейков и списание “Мисъл” променят статута на литературната критика, превръщайки я от слугиня в жрица, от маргинален щрих в напълно обособен и автономен жанр на националната култура.

Унаследил интереса на критика Славейков към философията, социологията, културологията, психологията на изкуството, Вен Тин акумулира и стремежа на предходника си да синтезира тези ракурси като взаимопроникващи се стойностни равнища на литературно-критическата интерпретация. Показателна в това отношение е студията му “Подир сенките на облаците” - ненадминато до днес навлизане в дълбините на Яворовото творчество. Тинтеров отива и по-нататък, като придава на критическата статия, студия или обзор качества на художествена творба, без от това да пострада оценъчно-проникновената й същност. Превръща анонимността в конкретност, оценката - в художествена метафора (виж “Литературата ни през 1907 година”).

Тематична кореспонденция и правото на лично вето

Страданието като начало на големия диалог със себе си е в основата на личностното и поетическото израстване още у Пенчо Славейков. Нека си спомним собственото му признание: “Падането на леда ме направи поет.” Ако декодираме понятието “поет” в семантичния контекст на писателя, това означава жрец на изкуството, личност срещу тълпата.

Защо толкова силно и Вен Тин търси страданието и му се врича от самото начало? В това отношение е показателно признанието му: “Само повърхностните ликуват на тоя свят” - което е философски завършек на интимно-елегичната интонираност на бащините му стихове. Страданието за Тинтеров добива значение на колосално измерение. То е сложен многоаспектен ритуал по пътя към теофанията:

1. В част от творбите се преосмисля като мотор на живота -

О спомен на разбитите сърца,
които чакат нямо -
на мъртвата богиня
ний в теб отново ще съзидем храма.

(“Praecordia-II”)

Ний страдаме и затова ний любим;
Ний бдим глава навели на гърдите.

(“Nox intra-II”)

2. В други позиции страданието е синоним на познание -

... Макар че развенчани
погребвам всеки ден сред шемета пиян
ту някой скъп другар, ту някой свиден блян -
обичам те, о Град .....................................
..................................................................
В теб който се изгуби себе си намира.

(“Градът”);

Дете, да приклоним чело сега
и да възлюбим своята тъга.

(“Валинурии-II”)

3. Интересна е семантичната визуализация на страданието като жалон за съвършенство и красота (изведен като окултна, а не имперична мярка).

В стихотворението “Снегът се сипе” страданието (постепенната смърт на земята) е представено и като сватбен ритуал, раждане за нов девствено чист живот. Лирическият субект в “Reffluum” ще оповести: “Любовта е разпятие на бог!” - т.е. висше страдание, което носи ореола на непреходното прекрасно. Тук страданието се обогатява и доразвива от темата за любовта. Те взаимно се проникват и допълват. Любовта е не само висша мъка, но и висш смисъл на живота. Тя придава виталност на човешката субстанция. Подобна интерпретация ще видим по-късно в творчеството на Йовков.

4. Страданието като инициацията за отвъдното (“изтайването в отвъдното” по думите на самия поет) е следващото равнище от спектъра на разглежданата тема. Интересно е да цитираме два неизвестни взаимопроизводни фрагмента, написани на френски, от архива на Тинтеров. Те ни насочват към неговата окултна настройка и поставят акцент върху посочения аспект на страданието.

1) “Аз съм, Стефане, от онези, които отиват на
                                                            твоята Голгота
да поплачат за причината на твоята........./смърт/.
А да оплача аз - геният на твоето нещастие -
който живееше от смъртта и ще умре без теб. ”

2) “Оплаквам твойта смърт, Стефане, и се разкайвам.
Аз, който живеех от твоята смърт и ще умра без теб. ”

При интерпретацията на посочените текстове трябва да се има предвид фактът, че Стефан освен като лично име на поета, участва в смисловото вербално поле и като ономастичен маркер на първия християнски мъченик, убит от юдеите с камъни (Деяния на светите Апостоли 6,7).

Темата за жената и любовта е другата опорна точка в разглеждания диалог. В личния живот и в творчеството си Пенчо Славейков е ярък защитник на идеята за еманципацията на жената. За първи път това виждане се появява и отстоява у нас от К. Фотинов и Петко Рачов Славейков. Последният е редактор на първото българско женско списание “Ружица” (1871 г.). Приемайки своеобразния бащин завет, Пенчо Славейков обогатява националната любовна лирика с мотива за интелектуалната духовна връзка, реализиран на основата на новото отношение към жената като към съмишленик и приятел.

Ярък продължител на идеята за еманципацията е и Вен Тин. Голяма част от юридическите статии (“Жената в обществото”, “Новата жена”, “Жената като съдебен заседател”), прозата (“Люлековото клонче” и “Мустачките”) и стихотворенията му са посветени на този проблем.

Тинтеров сътрудничи като поет, преводач и публицист на най-значимите феминистични издания от 1907/1911 година “Женски глас” и “Гражданка”, редактирани от Юлия Малинова и Жени Божилова - Патева. Разглежданата тема е доминираща в стихотворните опити на собствения му баща. За Вен Тин постигането на универсалното битие на “Аза” е немислимо без признаването на равнопоставеност между мъжа и жената, без осмислянето на тяхното общо начало.

Жената и у двамата наблюдавани автори има посветителска функция по отношение на живота. Тя е жрицата на красотата, нравствеността и хармонията. Припомнете си френетичните възгласи: “Фрина теа! Фрина зито!” от едноименната поема или мълчаливия нравствен подвиг на Ралица. Вен Тин също възхвалява красотата на живота, постигната чрез жената: “Минута е да се погледнем нежно.” (“Дете, нощта ни свари...”).

Интересна е реализацията на темата за любовта и във фолклорната стилизация “Трилогия на сърцето”. Тук Тинтеров достига до представата за фаталната жена и в това отношение е по-близък до Яворов. Но така или иначе за него любовта остава по-силна от неправдата, от възмездието, от високите цели и истини. Тя е чувство за покой, споделеност и смисъл на живота:

О, не чакайте го веч оттам:
в нощ безпътна пътя той изгуби.
Братя, братя! Той бе млад и сам,
той бе жаден някой да го люби.

Ако Пенчо Славейков реализира в нов контекст фолклорния мотив за неразделност на влюбените в смъртта, Вен Тин достига още по-далеч. Любимата е силна, привлекателна, загадъчна и властваща над всичко и всички, защото познава смъртта, защото самата тя е смърт:

Там Лиляна хубава седи,
едному ли сал тя беше мила.
Ах! Един юнак ли мъжка сила
разнебити в нейните гърди.

Но тази смърт е и ново раждане (инициация), защото “нощ безпътна” е изместена от “тихи равни двори” и от споделеността на самотата, носеща категоричния маркер “горе”:

И Лиляна го поведе горе -
гост сънуван на безсънен пир.

Още в едно отношение Вен Тин обогатява националния поетически контекст. Той налага и образа на обсебващата, хипнотизираща и загадъчна непозната5 толкова популярен и функционален при символистите не само у нас:

Ще те введа таинствена и млада
в покоите на бурни самоти...
............................................
Със тихи и молитвени слова
тогаз Мария ще те назова:
защото ти си краят, о Зачатье
на смърт и на любов - безсмъртний край

(“Ti chiamero Maria...”)

Приоритетна тема на психологическата поема от ХХ век е темата за града. Превръщайки се в нов битиен и културен български топос, градът се налага като пресечна точка на нравствена и социална проблематика. Прекрачили границите на патриархалното усещане, българските писатели (в частност поети) свалят булото на идеализиращата носталгия по селото и малкия град, така органична за Възрожденската и първото десетилетие на следвъзрожденската ни литература. Сивотата, безличието, монотонността се налагат като основа на различните варианти на новото възприятие. Пенчо Славейков пръв изобличава безсмислието и еднообразието в живота на малкия град (поемите “По главната улица” и “В неделя по обед” от книгата “На острова на блажените”), но още липсва зловещото предчувствие за съдбата на хората в големия индустриален град, което надделява в творбите на Вен Тин (“Градът”), Николай Лилиев (“Градът”), Сирак Скитник (“В каменния град”) и т.н.

Вен Тин надскача обективистичните параметри на темата за града, присъщи за бащата на българския модернизъм, като акцентира върху личностното й осмисляне и обвързаността й със субективно-нравствената и екзистенциална проблематика на индивидуалното битие. Доминиращата опозиция в поемата на Тинтеров “АЗ - ГРАДЪТ”, може да се възприеме и като своеобразна апликация на латинския епиграф на творбата “Urbi et orbi” (На града и на света). Тоест оптиката на текста се фокусира около преливащото съзвучие на малкото в голямото и обратно. Създава се моделът на потопения в микрокосмоса макрокосмос. Това схващане се лансира и в историята на световната антропологична мисъл от теорията за така наречените симпатии или съответствия на немската романтическа естетика (Фихте, братя Шлегел). Не е трудно да открием корените му още в гръцката натурфилософия. Анаксагор например смята, че природата е съставена от множество невидими с просто око частици - “семена”. Всяка отделна клетка на тялото ни носи според него подробно сведение за строежа на останалите му клетки. Следователно цялото се отразява в съставящите го “семена”. Моделът за “изтайването” на голямото в малкото е много привлекателен за проникване в космоса на душата. Стефан Тинтеров за първи път в нашата лирика представя града едновременно и като хаос, и като организиращ определител на “Аза”: “В теб който се изгуби, себе си намира”. Оттук и амбивалентното чувство на лирическия субект: “Обичам те, о Град, престъпен и омразен”; “Ти родствен ми остана, о безродствен град, // защото ти си дух, защото ти си ад!...”

Отношението на Вен Тин към града може да се разглежда като осреднен вариант между отношението на символистите (снизяване, ненавист, потрес от този Содом) и футуристите, издигащи го на пиедестал. Открил себе си в кошмарния хаос, човек се ражда за нов живот. И в тази нова екзистенция първото усещане е близостта и съпричастността към другия, към “брата”, който страда като тебе:

тез жалки същества - кат червеи на труп -
родени да умрат, родени за проклятья,
в които, боже мой! познавам близки, братя

(“Градът” Вен Тин)

Страданието, самотата, кошмарът са родили съчувствието. Откроява се един характерен за българските поети образен и психологически мотив - необходимостта от приобщаване към чуждото страдание. Той придобива още по-голяма глобалност и завършеност при Лилиев: “Аз виждам брат у всеки непознат” (“Градът”). Налагащият се стремеж да се облекчи чуждата неволя, макар и в сферата на абстрактно-духовното преживяване, е маркер за преодоляване на индивидуалистичната усамотеност и отчужденост в “кулата от слонова кост”. Вен Тин прави още едно вложение по отношение трактовката на темата за града. Той пръв акцентира и разгръща в поемата си полярната социална визия на градското битие: от една страна тук са жертвите на града - обезродените пришълци (“магьосани и роби”, “жалки същества”, “червеи”...); от друга страна - светът на разкошните салони и среднощни развлечения:

А в привечерний час, в часът на лунний сплин
оттегляше се той - изящен господин
в разкошния салон, зад спуснатите щори
шептящ онез слова на бегли разговори,
в които вее чар, в които бди грехът
над дишащий възторг на ароматна плът.

Едва ли е необходима особена наблюдателност и прозорливост, за да разчетем наслагващия се задочен диалог между Тинтеров и Хр. Смирненски и приемем като неоспорима констатацията на Милена Кирова: “Сякаш липсват само известните “бастон, дебела шуба”, за да бъде “всичко на место” в тази образна представа за социалното неравенство.”6

Краят на житейския път и поетическото творчество на Стефан Тинтеров носи яркия маркер - Пенчо Славейков. Това е подчертано индиректно (в “Съзерцания”) и директно (“В памет на П. П. Славейкова”) от самия поет.

Общото между двамата писатели е разбирането за съдбата на твореца - да бъде сам и неразбран, горд в своята самота. Но ако Славейков не прощава филистерството, посредствеността , бездушието на съвременниците си, яростно наричайки ги “сган” и “фасулковци”, и не е лишен от известна показност и нарцисизъм, позицията на лирическия “АЗ” на Вен Тин е качествено различна. Тя е далеч от външната скандална показност. Той е по-умерен, надживял е бренното и крайностите. Осъзнал и приел горчивата съдба на самотника (“но между свои чужд, на друго време син”), затваря болката и присъдата в себе си, без да им дава външен израз. Съсредоточава ги в един риторичен въпрос: “Кому в завет ще дам безмълвните печали?” А това е присъда над съвременниците - не по-малко силна и категорична от тази на Славейков.

Интересно е да съпоставим и типа алиенация при двамата автори. За целта нека разгледаме диалогизиращите помежду си творби “Псалом на поета” от Пенчо Славейков и “Аз скоро ще умра” от Вен Тин. Мотивът за отчуждението тук пряко се преплита и е зависим от този за смъртта. Тя и за двамата не е край, а пантеистично сливане с природата. Лирическият субект на Славейков открива в нея оазис, откъсване от оковите на земята и достигане на небето “с тържествений псалом на цялата вселена”. Той не желае повече да бъде безпокоен - “далеч от зноя на живота” иска да бъде наблюдател отгоре (“да е и моят гроб възйет към небесата”) на това, което става на земята.

Лирическият субект на Вен Тин и след кончината си, слял се с безкрая, е отдаден на чуждата неволя. Не откъсването от страданието е неговият оазис, а самото страдание:

Зарийте ме, другари, на брега -
че моят мир е, дето има бури.

Той иска да се превърне след смъртта си в пристан на надеждата и облекчение на болката на другите страдащи:

И нека там при мене да намират
покой последен морните вълни
в печалний час...

При Пенчо Славейков ясно се налага отчуждението в страданието и в покоя: “отчужден от лихата му врява”, докато Вен Тин преодолява тази индивидуалистична алиенация. Неговият лирически субект е вслушан в общата мъка и е неразделна част от нея. А страданието за Тинтеров е безкрайно:

и ето всичко в сън отдъхва...
Душа! ти само не почиваш ощ.
.......................................
Ах! Да, ти чуваш - нещо пак ридае...

Цитираното стихотворение “О, как е тиха тази лунна нощ” от цикъла с латински епиграф “От кого разделен заминаваш” се явява и своеборазен обърнат модел на “Ни лъх не дъхва над полени” от цикъла “Сън за щастие” на Славейков. Нека онагледим и мотивираме констатацията със следната успоредителна парадигма:

“О, как е тиха тази лунна нощ”
“Ни лъх не дъхва над полени”
Вен Тин
Пенчо Славейков
нощ
утро
ридаеща душа
“душата бодра”
умора: “Защо най-сетне не заспи и той?”
свежест
“настръхнал блян”
милващ блян

И двете творби генерират в себе си психологическия паралелизъм като градивен принцип. Те надхвърлят параметрите на класическата пейзажна лирика и се преосмислят като пейзажи на душата. Затова и предпочитаната форма е миниатюрата, ситуирана в рамките на мозайка от ювелирни камерни душевни пейзажи. Тематичен център и на двете стихотворения е мотивът за завръщането. При Пенчо Славейков той е преосмислен в класически план - връщане към родното (своето). Но този акт е имагинерен, нереалистичен - той е блян, осъществява се само в съня. При Вен Тин същият мотив е преосмислен в модерна светлина. Първо завръщането не е конкретизирано в пространството - то е всеобхватно, космическо. Освен това се явява своеобразно мнимо завръщане - душата на лирическия субект никъде не е заминавала, за да се връща. Тя завинаги е сродена с болката. По-късно в българската поезия от 20-те години на века Атанас Далчев ще изведе с още по-голяма острота и конкретност темата за мнимото завръщане в “Повест”:

Ала не съм аз заминавал никъде
и тук отникъде не съм се връщал.

И за Славейков, и за Вен Тин пътят е духовна субстанция - път на мисълта и душата. И ако лирическият субект на бащата на модерната българска литература намира себе си чрез духовното възкресяване на родината (духовната родина - съновидението блян - е неговата опорна точка и убежище); то лирическият персонаж на Стефан Тинтеров постига себе си чрез съпричастността към вселенската болка, преосмислена като лична болка и трагедия, като вечно битие и дом. За него опорна точка е милосърдието и състраданието, които го зоват.

Пенчо-Славейковият лирически субект запазва връзката с традицията, с конкретното, като я преосмисля в духовен индивидуалистичен план; докато Вен Тин достига до абсолютния универсализъм, до органиката на цялостното космополитно съзнание.

 

ЯВОРОВ - ВЕН ТИН

(крахът на мита за едно епигонство)

Интересът към Яворов в началото на века е изключително голям.

Той и Пенчо Славейков са утвърдените и единодушно признати стожери на модерната българска литература. И ако последният има повече заслуги като теоретик, трибун и интелект на новото, то авторът на “Безсъници” е ненадминатият художник, неоспоримият поет на генерацията около списание “Мисъл”. Бурната съдба и драматичният му живот са обект на изключителен интерес приживе, но и след смъртта му. Те са основа на титаничната му поезия, която впечталява и поглъща читателя, радва и ужасява, пречиства и убива. Неслучайно Гео Милев му отрежда мястото и значението на “втора еманация на българския национален гений” след Ботев. Яворов се спуска в Тилилейските гори на човешката душа, посвещава ни в дебрите на нейния ад. Най-трагичният български поет - дарен със съдбата на белязания, на изкупителната жертва (своеобразната Ефигения, разтворила най-сетне платната на българската поезия към нови културни хоризонти). Предопределението и животът му, както и значението и оценката за тях в бъдещето, тегнат “със страшна сила” в заглавието на великолепната му драма “Когато гръм удари, как ехото заглъхва”. Гърмът наистина е оглушителен - и житейски, и творчески. Но два пъти по-силно е ехото, подхванато от годините, за да достигне до нас и да не заглъхне никога.

Вен Тин не може да не бъде впечатлен от Яворовия поетически дух. Интересът му към автора на “Нощ”, “Безсъници” и “Прозрения” далеч не е моден и случаен. За това говори философски респектиращата и проникновена критическа студия “Подир сенките на облаците”. Тя е опит за цялостен рентгенов разрез на Яворовото творчество, далеч надхвърлящ границите на традиционния образцов литературен обзор и постигащ статута на шедьовър по психология на изкуството.

Нека се опитаме да навлезем в междутекстовия диалог Яворов-Вен Тин като припомним изповедта на Тинтеров в едно писмо до Петко Росен: “За Вазова не мога нищо сега да мисля: той ми е чужд, съвсем чужд.”7, но и Яворов се отдалечава от потребностите на духовната му същност: “Като четох напоследък Яворова, видя ми се, че той отсъства в стиховете си или че в тях присъства от разстояние. Неговите песни са бисери - и като бисери в една стрида те могат да съставляват болката му, но не са съществена част на душата му, на живота му. Ето защо, когато ти си обхаванал у Яворова трагизма на безверието му, мене ме обхваща безверие в трагизма му.”8 Тези мисли на Вен Тин, изказани през 1908 година, получават своето развитие и конкретна аргументация в статията “Подир сенките на облаците”: “Яворов се не проникна от съзерцателния мир на медитациите, нито постигна забвение в тишината на една молитва. Той не отвори в душата си една перспектива към Абсолютното; неговите запроси винаги носят характер егоцентрически -

че няма зло, страдание, живот
вън от сърцето ми - кивот,
където пепелта лежи
на всички истини - лъжи.

Този вид егоцентризъм води към безверие, в което всички лъчи на откровението се разпиляват като през призма - за да настане тъмнина.”9

“Душата на Яворов като че ли е неспособна на син-теза. И даже, когато в самотата тя се слива с великата копнеюща душа на майката природа - това е вече пантеизъм нежели мистика. Мистик Яворов не може да бъде: той винаги е прикован към миналото... Той не може да се отчужди от себе си в едно неосезателно за себе си изтайване в Абсолютното. Всичко носи неговия личен отпечатък, даже и страданието, което е всемирно.”10

Докато Вен Тин е проникнат от съзерцателния мир на медитациите, които водят към перспектива в загадката на отвъдното (т.е. към постигане на абсолютната душа чрез синтез на страданието), у Яворов действат демоничните сили на деструкцията, които едновременно смайват и ужасяват. За Тинтеров земните страдания на душата са ценен опит за достигане и преминаване на свещената инициация “смъртта” - врата към универсума. За Яворов страданията не носят перспектива, а само задълбочават трагизма. Затова може би той е най-изявеният певец на трагизма в нашата литература. Интересно е мнението на Вен Тин, че Яворов не може да бъде мистик, което се явява контрапункт на Гео-Милевата теза в статията “Пейо Яворов”: ”Мистицизмът на Яворов, както и образната форма са резултат на неговата собствена душевна организация. ” В случая становището на Стефан Тинтеров е по-глобално. Свързано с Яворов, понятието “мистицизъм” може да се разглежда по-скоро като същностен духовен признак на тайнственост, загадъчност, отвлеченост, но не като цялостна душевна организация - съвършенство, водещо до единение с Бог (абсолюта).

Нееднозначното и неправолинейно отношение на Вен Тин към литературните факти и митове, стремежът му да подложи на собствен анализ всичко, доверявайки се на личните си критерии, е застъпено ярко в критическия обзор “Литературата ни през 1907 година”. Без да назовава директно, той споделя следното за Яворов:

“Недоволен в своята самота, самотен в своето недоволство, той се люшка в затмение и заход... Жъртва на космически сомнамбулизъм, той понявга дотолкова се загубва в vertige de linfini, че не чувства себе си във величието на Бога, ни величието на Бога в себе си. Затова той има сили да убие Бога в душата си, но няма сили да прероди душата си в Бога”.

Изложеното мнение е рефлексия на творческо самочувствие и достойнство на поета, неробуващо на имена. Отдавайки дължимото, той си запазва правото и да апострофира там, където не е съгласен. Основателно е мнението на Едвин Сугарев, че с това очевидно самодистанциране поетът изрича тежката присъда не само от свое име. Негативистичният патос има за основа не “аз”, а “ние”. Вен Тин се чувства съпричастен към някаква още недооформена, но безусловно предстояща творческа общност. Той споделя и прокламира нейното творческо верую с ясното съзнание, че нему принадлежи бъдещето, влизайки в спор с онези, които не разбират идеала й. Въпросът с декодирането на тази общност обаче, съвсем не се оказва толкова едностранчиво решим. В по-широк план е основателно да смятаме, че става въпрос за поколението на българските символисти, към което се числят Т. Траянов, Д. Бояджиев, Тр. Кунев, самият Тинтеров, Д. Дебелянов, Хр. Ясенов, Ем. Попдимитров, Н. Лилиев и т.н. И наистина от съвременна гледна точка Вен Тин се оказва пророчески прав, изразявайки същностните критерии, особености и представи за естетически стойностното в българската поезия именно на това околение, което израства под сянката на Славейков и Яворов и става техният най-ревностен опонент и продължител. Но обзорът “Литературата ни през 1907 година” също очертава и конкретния тесен кръг единомишленици - Р. Райчев - Вирсавиев, Петко Росен, Михаил Кремен - на който открито симпатизира Тинтеров и към който го тегли непреодолимо духовно родство. А в първа глава на монографията, вече стана въпрос, че тази самоопределила се литературна четворка бихме могли условно да наричаме групата “Утрина” и че въпросната публикация носи епиграф, посветен именно на нея.

Изложените наблюдения, както и подчертаното духовно различие и нагласа на Вен Тин и Яворов, директно апострофират констатацията на Гео Милев: “Епигон на Яворов е и Вен Тин.”11 Дословно, без съкращения цитирам мнението на големия наш поет и критик. Видима е неговата необоснованост, която поражда ред въпроси: Какъв смисъл се влага в понятието епигонство? Може ли една поетика - в случая на символизма - макар и зародила се в недрата на Яворовата лирика, да бъде привилегия на един първосъздател? А също и кой е първосъздателят?

Преклонението на Вен Тин пред Яворов, въпреки съществената разлика в духовната им нагласа, не е случайно. Тинтеров безспорно е впечатлен от глъбината на личното страдание, от нечовешкия духовен потрес на своя гениален по-възрастен съвременник.

Мотивът за страдащата, ненамерила покой дори и в съня душа, добива своята хармонична озвученост в творчеството на двамата поети. Изповедта на лирическия герой на Тинтеров:

И ето всичко в сън отдъхва.................
Душа! Ти само не почиваш ощ.
..........................................................
Ах! Да, ти чуваш - нещо пак ридае... -

напомня кошмарите на Яворовата “Нощ”:

Затварям пламнали очи,
ала напразно - няма сън.

Денонощният трагичен кръговрат на Вселената и душата, разгледан в синтез, изгражда ядрото на такива творби като Ботевата “Хаджи Димитър”, Пенчо Славейковата “Харамии - 3”, Яворовата “Нощ” и Тинтеровата “Безкраен ден”. Но докато при Ботев този трагичен кръговрат е осветен от ореола на саможертвата в името на Родината, при Яворов този ореол е заменен от сивотата и демонизма на негероичното време, а при Вен Тин е експлициран в максимално изчистен и универсализиран символен и словесен план, който съдържа елементи на Ботевата баладичност и Яворовия сатанински трагизъм. Лишил този кръговрат от Ботевия природен български натюрел, Пенчо Славейков запазва ореола на националната саможертва като нюансира трагизма с наслагващ се носталгичен привкус, който се родее по-късно с Дебеляновото:

О, скрити вопли на печален странник,
напразно спомнил майка и родина.

Но и при четиримата автори като дамоклев меч тегне въпросът: “Докога това страдание?”:

­ При Ботев се налага като риторичен подтекстов въпрос.

­ При Славейков: “Ах, докога ли тоя път ще трай!”

­ При Яворов: “Боже, все тая нощ! - все тоя сън”

­ При Вен Тин: “Не ще ли свърши ощ, та най-подир духът да поотдъхне?”

И при четиримата пространствената необятност и безвремието са резултат от безкрайното повторение на трагичния цикъл. И при четиримата начало и край се сливат и стават едно - или безкраен ден и зловеща жега у Ботев, Пенчо Славейков и Вен Тин, или безкрайна нощ у Яворов.

При внимателен прочит на стиховете на Тинтеров се забелязва усложненият диалог на емпирическия “Аз” с душата, които според възгледите на поета пребивават в различни духовни пространства. “Крайно интересно е да се отбележи, че тук (“Трилогия на сърцето”) имаме пълен отказ от изповедността, от “аз” - формата - по едно и също време с “обективните” Яворови женски поеми. Така е и във великолепната картина на майчиното и брачното щастие - в поемата “Майка”.12 Емпирическият “Аз” е външният маркер на душата, в битийния свят. И ако “Азът” битува в реалността, то душата достига извън сетивното. Тя е Харон, който осъществява връзката между двата свята. Показателни са и наблюденията на Д. Бабев в това отношение: “Вен Тин обича да бъде в общение със своята душа и сякаш му се искаше да говори и твори чрез нея и чрез нея да намери душата на Вселената. И често той вижда душата си като бледа монахиня, обречена да чезне в самота и носи траура на любовта, ту е изгнаница смирена, която плаче и се моли, или е призрачна сомнамбула, която пристъпя под лунното мълчание сред мъртвите обети на своя жизнен сън.”13

Тази нетъждественост между емпиричен “Аз” и душа при Вен Тин е напълно хармонична и сходна с усиления диалог “Аз - душа” у Яворов. Редно е обаче да откроим и следната очевидна разлика - доведените до крайност вътрешни духовни противоречия, възпламеняващи и самоизгарящи лирическия субект на Яворов; у Вен Тин са овладени, туширани, до голяма степен превъзмогнати чрез извеждането им в универсална, надсубективна орбита. Ако самотата при Яворов разстройва още повече и без това разколебаната му духовна същност и е причина за обсебващия го ужас14, у Тинтеров е предпоставка за духовна концентрация и спокойствие, намерено в съзерцанието. За безспорното влияние на българския класик върху формирането на поетичния модел на Тинтеров, говорят ред творби. Нека сравним стихотворенията:

Лист отбрулен (Яворов)
* * * (Вен Тин)

Лист отбрулен, бог знай де го
        вятърът завлече...
  И сирака
тъй отмина на чужбина
    сам, далече.

Лист отбрулен, мир за него
      в някоя долина...
  Кой го чака,
та сираче да заплаче
    по родина?

Увехнал лист, отбрулен от дървото
отвя го вятърът и той прилепна
                      на моите гърди.
Сърцето ми, покрусено в живота,
прие листа до себе си и трепна.
                Еднаква участ ги сроди...

Атмосферата, проблематиката, образната система и внушенията на двете творби са много близки. Изградени по принципа на психологическия паралелизъм, те сродяват авторите в стремежа им да обхванат глобалното чрез малкото, епизодичното. Преобладава елегичното чувство, средищен мотив и за двете е мотивът за съдбата, представена като безвъзвратна обреченост. Но докато при Яворов доминантната СЪДБА е разгледана през призмата на опозицията “свое - чуждо” (“чужбина” - “родина”), при Вен Тин такава опозиция изцяло отсъства - тя е заменена от универсалното единно пространство. Общ топос в поезията на двамата е образът на МОРЕТО като символ на света и живота:

“Море живот - неизмерими бездни” (Вен Тин)

“Светът море...” (Яворов)

И при двамата морето е външна визия на душевния кръговрат. Впечатлява и идентичната убеденост, че то поглъща всичко:

“и всичко чезне” (“Море живот...” Вен Тин)

“бе кратка негова следа” (“Край морето” Яворов)

Единственото, което оставя някаква по-дълга диря по него, е страданието:

И нявга що ли
след мене тук ще проличи
от преживените неволи.
                        (Яворов)

Едни - остават сал тъгите.
                        (Вен Тин)

Интересна е многопосочната реализация на темата за любовта и у двамата поети:

I. Впечатлява сходното тежнение към епистоларно-лирически роман като сложна конфигурация, получена от тематичното взаимодействие на елементи от различни по-малки по обем жанрови форми. Безспорно достойноство в творчеството на Вен Тин е неговата разноликост и в същото време монолитност - поезия и проза диалогизират помежду си. Без да се самоподчиняват, те взаимно се обогатяват. Писмата на Стефан Тинтеров отдавна са привлекли вниманието на изследователите като своеобразни образци на модерната българска епистоларна проза. Спокойно бихме могли да ги наречем оазиси на творческото вдъхновение на своя създател. В тях си дават среща и взаимно се преплитат критически, философски и интимни бележки и настроения с поетически послания и преводи на стихотворни творби. Голяма част от писмата изграждат представата за тайнствения средищен образ на непознатата (Рени - Мария Енчева). Тематичното сплитане на писма и стихове дава основание на някои литературни критици (например Михаил Неделчев), да ги разглеждат като един “епистоларно-лирически роман - така както са били първоначално всекидневно-художествена цялост стихове и писма от кореспонденцията на Яворов с Дора Габе и Мина.” Следователно и в тази насока на търсене на нови събирателни хибридни жанрове, Вен Тин има своята оттласкваща опора в лицето на Яворов.

II. Много силно е влиянието на автора на “Безсъници” върху интимната лирика на Тинтеров. И у двамата поети пиететът към този жанр е очевиден.

Яворовото противоречиво възприятие на любовта прониква до голяма степен и у по-младия му съвременник. За Вен Тин тя е едновременно “хищница” и “дете” (“Астарте”), но и в двата случая е по-силна от смъртта. Все пак ако Яворов постига демоничната глъбина на образа на любимата, Тинтеров е значително по-умерен. При него преобладава опоетизираният й образ, бляна по красивото, докато Яворов достига до проклятието, до визията на блудницата - убила в него и дявола, и бога.

III. Интересна е реализацията на темата за любовта и във фолклорните стилизации “Хайдушки песни” на Яворов и “Трилогия на сърцето” от Вен Тин. В нейно име при Тинтеров “войводата” изоставя “дружината”. При Яворов обаче общественият дълг е по-силен от интимната обич.

Мотивът за любовта служи за контрапункт на самотата при Вен Тин, а в Яворовото творчество често озвучава космическата съзерцателна и изпепеляваща самота:

Чудовище си ти ...........................
....................................................
О жива плът и дух на самотата!

(“Чудовище”)

Опорните художествени образи на проблематиката за любовта и живота, утвърдени във времето, са “майка”, “либе”, “дружина”. Интересно е постъпателното им развитие в творчеството на Ботев, Яворов, Вен Тин и Дебелянов. Тези визии очертават пътя на Ботевия лирически герой към вечността и се свързват с мотива за жертвеността в името на Родината, основополагащ за възрожденската ни литература. При Яворов те се срещат неколкократно и маркират движението от усвояване и репродуциране на Ботевата семантика (“Раздяла”), до нейното пълно разколебаване (“Великден”, “Нощ”, “Ден денувам”). Единствено либето (любимата) е последният светъл лъч, защото то ще помни, но няма да успее да осигури обществена памет за мъртвия.15

Нека спрем внимание на сонетния триптих “Трилогия на сърцето” от Вен Тин и маркираме вътрешните обеми на разглежданите образи. “Майка” и “дружина” остават потопени в реалиите на познатото си смислово битие, но в сянката на “либето”. Те са изоставени заради него. Това не е Ботевото “първо либе”, символ на съкровената обич, нито Яворовото “дете” (девствената красота на живота) или “Тя” (паметта - “...ще дойде тя - преплетен бурен // полека там ще раздвои, // във гроба хладен ще припадне”).

При Вен Тин “либето” придобива чертите на фаталната жена. Явна е тенденцията към окрупняване семантичния ореол на образа, към тотално универсализиране. И действително при Тинтеров юнакът намира покой единствено в любовта: “О, немирний, тук те чака мир”. За лирическия герой тя се превръща в синоним на смъртта. Той няма да се върне при дружината, от която е избран за “вожд”. Напразно се моли и плаче “стара майка”. Напразни са предупрежденията: “Не минувай, млад юнак, отдоле!”. Красивата Лиляна, олицетворяваща смъртта, стои пред “този дом без домник”; където куче лае “кобно и безспир”. Но любовта към фаталната жена има характер и на ново посвещение: “И Лиляна го поведе горе - // гост сънуван на безсънен пир.” Ето го интерпретаторския ракурс на един истински окултист, надскочил рамките на познатото, достигнал до материализация на идеята за живот в смъртта. Затова и толкова мащабни и действително-недействителни са контурите на тази вечност - сън в безсънието, блян. Драматично-трагичното съзнание не просто довежда до елегичен стоицизъм, както по-късно е у Дебелянов:

Ако загина на война,
жал никого не ще попари -
загубих майка, а жена
не найдох, нямам и другари.

(“Сиротна песен”)

Надскочило философската устойчивост на обречения, то достига по-мажорния и светъл излаз във вечното, в надредния универсум. Това е смяната на преживяната самота и мрак с вечната светлина и тържество на духа, който е постигнал единение със своето лоно. Един от милионите варианти на човешката душа се е слял с алма матера - световната душа. Именно тържеството на духа в царството на универсума е базисна позиция за съзерцателния философско вглъбен психологизъм на Вен Тин. Това е и същностната му отлика от Яворов и Дебелянов.

 

ТЕОДОР ТРАЯНОВ - ВЕН ТИН

(усвояване, разгръщане и апострофиране на индивидуалистичната идея за избраника)

Откроил като обект и субект на изображение душата не на освобождаващия се (както при Пенчо Славейков), а на “Освободения човек” (1905-1911 г.), късният Траянов достига до личните си обобщения за избраника, за неговото място и значение в живота, в стихотворната книга “Пантеон” (1934 г.). Интересът към този буревестник на духа доближава Траянов до Пенчо Славейков и Вен Тин, но тематичната им близост не може да се разглежда като художествена и философична тъждественост. Тримата поети запазват свой специфичен щрих, натюрел и ракурс на трактовка.

Траянов и Тинтеров се отличават от бащата на модерната българска литература по мистичната си вглъбеност. Цялото им творчество е подчинено на стройната концепция - да постигнат универсалното чрез пълно изживяване на индивидуализма. Впечатляващ е стремежът им да проникнат в мистично-ирационалните видения на душата, образно представена като “мъртвата царкиня” от Траянов (“Regina mortua”- 1905 г.) или “монахиня бледна” от Вен Тин (“Призраци” - 1908 г.); да проследят подсъзнателния й живот. За тях непосредствената изповедност на Пенчо Славейков е нужна, но извървяна част от пътя към надличностното, космичното, трансценденталното. Стихотворенията “Новият ден” (1905 г.) на Траянов и “Душата ми е монахиня бледна” (1908 г.) на Тинтеров са центрирани около мотива за неосъществеността. Траянов фокусира вниманието на читателя върху първия досег с невъзможността. Навлизането на деня “през разтворени железни двери” е успоредено в творбата му с отдръпването на утринта, която не пълни “празната чаша” на битието с нектара на живота. Проваленото очакване за съдържателност е фиксирано от поета чрез призрачното отдалечаване на зората:

...а тя целува го, изчезва бледа,
далек се само нейний плащ белей.

Отварянето на преградите маркира изтичане, а не вливане на енергия. Този неосъществен ден (мираж) е изходна точка за Тинтеровото стихотворение. Невъзможността за единение с живота превръща душата на лирическия субект в бледа отшелница. Тя е отделена и заключена за битието и света:

Тя чака и се моли... и трепери -
зов въпиющ пред безответни двери.

Затворените врати са преграда за нейните молитви и надежди. Вместо “железни”, те са преосмислени като “безответни”, което задълбочава драматизма на преживяванията. Това е неумолимият кръговрат на човешкия живот - начало и край, резултат и изходна позиция се събират в едно. Нито образът на отворената врата в творбата на Траянов, нито затворената - при Тинтеров внасят промяна в битието.

Достигнали до съзнанието за трагичната обреченост на живота - да осъществи неосъществимото, поетите не спират дотук. Те се интересуват и от гледката зад хоризонта. Със силата на интуицията и аперцепцията Теодор Траянов долавя по свой начин третото измерение на този свят: мечтата (“мечтана радостна страна” - стихотворението “Тризвучие”), която е ситуирана извън представите на двумерния човек между съня и смъртта. Параметрите на мечтата са по-различни от Пенчо-Славейковите, където последната е разгледана като поданица на съня. Траянов предупреждава още в началото на стихотворението си: “В средмайски сън звезди нетрайни горят...”, докато в края акцентува на непреходността на “мечтана радостна страна”. Мечтата за него е земята на вечния живот, до който “детски глед не стига”. И ако Траянов се оттласква към една по-светла романтичност Вен Тин отива в алтернативна посока с покъртителния финал на “Метаморфоза”:

По дирите на светлата мечта
тя преминава някаква преграда -
душата. Но лети ли, или пада?

Тинтеров поставя отново съмнението в центъра на творческата си оптика. Той не е склонен да пее възторжени светли химни на химеричната надежда. Напротив! Смирено приема мрака, за да го освети отвътре като намери по-реалистичен път през него към отвъдното - чрез “изтайване”, съзерцателно проникване в органиката на заобикалящия го свят, в неговото гео- и психофизично поле. Тази среда вербално е определена като “съзерцана мъка”. Осиянието идва от самия лирически герой, от човешкия му опит да излезе сам от мрака:

...и в съзерцана мъка
сияющ, кротко гасна.

(“REFLUUM”)

Идентично е мнението и на тримата автори, че от традиционна гледна точка “не може избраник да бъде щастлив!” (“Прокълнатият” - Т. Траянов). Но те откриват посвоему позитивните измерения на подобна съдба. Ако за Пенчо Славейков гордото и предизвикателно противостоене на тълпата може да се възприеме дори за щастие, Вен Тин и Траянов откриват позитивното в страданието, което бичувайки, едновременно ги дарява с любов към другите и света. Страданието и любовта за тях се превръщат в две взаимопроникващи се части на едно цяло:

В скръбта той виждаше близнака
на всяка радост по света.

(“Магесникът” - Т. Траянов)

Защото любовта е
Разпятие на бог.

(“REFLUUM” - Вен Тин)

Прогонената завинаги омраза е най-голямата победа на избраника. Тя е пътят, по който неговото сърце се освобождава от индивидуалистичната егоцентрична скръб и любов, за да заслужи и побере в себе си страданието и любовта на света и вселената. Оттук произтича и художествената хиперболизация на избраника, който, постигнал себе си, постига универсалното. Той е недостижим за смъртта, продължава да живее и след нея, защото:

а) приема жребия на жертвен агнец в името на другите, на черната овца в стадото:

...обрече в жъртва дух и кръв,
смъртта си с песен да намери,
за братята да падне пръв!

(“Магесникът”- Траянов)

Но между свои чужд, на друго време син...

(“Съзерцания”- Вен Тин)

б) Превръща се във фара и лоното на духовната идентичност и покой:

И досега над бранна Тракия
щом бурна нощ надуй гърла,
из гроб безкръстен светят в мрака
очи през черни очила.

(“Магесникът” - Т. Траянов)

И нека там при мене да намират
покой последен морните вълни
в печалний час, когато се стъмни... ”

(“Аз скоро ще умра” - Вен Тин)

Видимо е визуалното уподобяване на лирическия герой на Тинтеров с представата за Христос като вечна светлина и вечен покой за човешките души.

в) Носител е на перспектива и надежда.

Неслучайно цветови маркер на избраника е синьото. При Траянов той е “рицар на синьото цвете”, който причестява с кръвта на надеждата, посвещава в надежда: “...раздавам светото причастие // на синьото цвете изтеклата кръв!” При Вен Тин избраникът е “венчан с гирляндата на небосвода син” (т.е. сам посветен в отвъдното) и търси с няма печал последователи, които не може да намери.

Необходимо е да откроим още една разлика между двамата поети в това отношение. В “Рицарят на синьото цвете” избраникът е “заключен в ефира”, докато при Тинтеров, в стихотворението “Аз скоро ще умра”, самият той заключва в себе си вселената - т.е. превръща се в макрокосмос, в ядро, в сърце на вселената след смъртта: “и да въздиша вместо мен зефирът. ”

г) Съчетава в себе си и ада, и рая

И за Вен Тин и за Траянов избраникът е своеобразният шаман, който води душите през ада към рая. Той е медиаторът, свързващ света на живите със света на мъртвите, битието с инобитието. Но ако Тинтеров вижда предимно божествената чистота на страдащия избраник, Траянов се докосва и до демоничното начало, заложено в него:

Чия съдба бе отредила
за тебе толкова печал,
кой демон с благовластна сила
в съня ти ада бе събрал?

(“Бедният Лелиян”)

Траяновият лирически герой не е чужд и на идеята за проклятието (нещо, което е несвойствено за Вен Тин). Тя се поражда като противодействена ответна сила срещу прокобата, стоварила се над него самия (виж стихотворението “Прокълнатият”). Траянов представя избраника като Гордиев възел на недопускащи се крайности. Ако се позовем на авторовите словесни маркери, той е своеобразна “колесница на безумния”. Лирическият говорител в “Пролог” прокламира: “Да славим непреклонните титани // и яростта на обич и вражда.”

Свисшата съдбовна предопределеност, присъща на лирическия герой на Пенчо Славейков и Вен Тин, при Т. Траянов се запазва, но се опложда и обогатява от идеята за избора на колектива. Избраникът става вече едновременно и богоизбран, и желан, и приет от общността апостол, родосъздател: “че висша воля го изпраща // да оправдае своя век.” (“Към родосъздателя”); “чрез теб един народ говори // към своя вечен властелин” (“Към апостола”).

Различно е виждането на тримата писатели по отношение на мотива за приемствеността, осмислен с оглед образа на избраника. При Пенчо Славейков се наблюдава двустранно прекъсване на приемствеността личност - колектив (общност). Нещо повече, както споменахме вече, достига се до презрение и омраза към тълпата. Неговият лирически герой носи в това отношение белезите на свръхчовека (полубога). Траянов директно излага мнението си за промяна на статута на избраника с думите: “А ти с пророческа осанка // от полубог стани човек. ” (“Към неспокойния”)

При Вен Тин нарцисизмът на свръхчовека също е преодолян. Загърбена е и омразата към тълпата, но остава усещането за осъзната самотност. При него приемствеността е едностранно нарушена - от колектива (общността) към единицата:

Дали е той мъдрец? Или - не е ли луд?
Но вслушан в всяка скръб, оставам аз нечут,
защото аз съм сам, защото съм избраник...

(“Съзерцания”)

Трагизмът на посочения свисше идва от това, че той търси приемник, но не може да го открие. Затова събира оценката и обвинението си в един риторичен въпрос, звучащ не по-малко въздействено от гневните нападки на Славейков - “Кому в завет ще дам безмълвните печали?”

При Траянов избраникът достига още по-нататък. Той също носи генната обремененост на самотника:

И гост нечакан, необичан,
спасител никога незван,
ти своя тежък кръст самичък
носи пак...

(“Бедният Лелиян”)

Но мотивът за приемствеността вече е удостоен с правото макар и на хипотетично реализиране. Избраникът не само в съзерцателен аспект прави крачка към хората (както при Вен Тин), той вече тръгва към тях благославящ, за да ги кръщава и посвещава чрез словото в надеждата и перспективата на живота: “аз в химни раздавам светото причастие”. Необходимостта от приемственост и убедеността в нейното съществуване при Траянов се обосновава и от заглавието на стихотворната му книга “Пантеон”. Ако се позовем на азбучната истина, че паметници се градят не за мъртвите, а за живите, виждаме ясното съзнание за съществуването и нуждата от родова памет. Именно тя е безсмъртието на единицата и на нейното дело, които пък от своя страна се осмислят в съзнанието на колектива като звездния полет на общността. Самите заглавия в “Пантеон” фиксират същностните аспекти на избраника. Той е поет, носител на красота (“Към поета”, “Към красотата”); меченосец (“Към меченосеца”); венценосец (“На венценосеца”); апостол (“На апостола”); свободен (“Към свободния”); младият и вечно живият (“На младия”); витязът; родосъздателят; неспокойният; “кралят на лазура”; “умиращият лебед”; “столетник(ът)”; “сърце на съвестта”; “колесница на безумния”; “иманяр”; “прокълнатият”; “рицарят на синьото цвете”; “магесникът”; “изкупител(ят)”; ангелическият отшелник; “радостният син”; “вечният пилигрим”. Траянов навлиза най-дълбоко в духовната вселена на избраника и маркира нейните взаимообвързани и преливащи се полета. В мащабната му, дори космическа представа, като част от цялото се съдържат същностните параметри на Пенчо-Славейковия (поет, меченосец, нарцис, иманяр) и Тинтеровия (прокълнатият, свободният, венценосецът, ангелическият изкупител) избраник. Неслучайно последното стихотворение от “Пантеон” е “Вечен пилигрим”. Това е обобщената Траянова визия за избраника, която съдържа в себе си щрихи от всички останали аспекти:

И там, под вечното смирение
на безглаголните светци,
пророци с висше повеление
и меченосни мъдреци,
ще спомниш някое деяние
от живата си летопис,
и на дълбоко разкаяние
ще прозвучи езикът чист.

Поразява сходното виждане на Вен Тин и Траянов за избраника - вслушан във вселенската мъка около себе си, желаещ да помогне на другите, достигащ до идеята, че смисълът на човешкия живот е да “разгадаеш озарен // на живите скръбта безмерна, // на мъртвите плача свещен.” (“Вечен пилигрим”). Едва когато овладееш тази трудна азбука на земята, можеш да тръгнеш към Бога (инобитието), да постигнеш правото на негов истински поклонник и последовател, на вечен пилигрим.

 

ВЕН ТИН - ДИМЧО ДЕБЕЛЯНОВ

(от светлото “изтайване в отвъдното” към тихите вопли на печалния странник)

За един кратък период от време стиховете на Стефан Тинтеров приживе и посмъртно са включени в четири крупни антологии на българската поезия (1910, 1920, 1922, 1939 г.). Братя Данчови поместват името му в своята “Българска енциклопедия” (1936 г.). Банкерът Атанас Буров го определя като духовен водач на Бургас. А какъв по-точен атестат за творчеството му и мястото на това творчество в контекста на националната ни литература от посмъртния живот на произведенията му.

“Не вярвам, че на тези стихове е предопределено забвение, но може би е необходимо някой да ги извади от праха и да ни ги посочи в тяхната истинска светлина, дори да ни разкрие, че това е поезия, която на времето е вълнувала Д. Дебелянов и той не се е стеснявал да се влияе от нея. Всичко това ни навежда на идеята за субективното и обективното в присъствието на един автор.”16

И наистина ако следваме хронологията и фактите, няма да звучи ни най-малко пресилено, ако кажем, че Дебеляновият генеративен поетически модел не се експлицира директно от Яворовия, а има редица опорни точки в поетиката на Вен Тин и Димитър Бояджиев. Филигранната елегичност на последните двама е изворът, от който тръгва авторът на “Сиротна песен”. Красноречив жест на висока оценка и признание на Тинтеровото творчество от страна на Дебелянов е включването и разширеното представяне (с 10 стихотворения) на Вен Тин в “Българска антология. Нашата поезия от Вазова насам”, редактирана от Подвързачов и Дебелянов. За духовната и творческа родственост между двамата говорят и сходните поетически предпочитания (Алберт Самен, Валери Брюсов, Пенчо Славейков...), вградени в епиграфи на отделни техни творби. Мотивите за завръщането, майката, родния дом, градът-убиец, както и трагичното предусещане на смъртта у Дебелянов и Тинтеров също активно диалогизират помежду си:

...и аз се връщам, майко...
Майко, утеши ме!
Склонил глава на твойто силно рамо,
аз ще ти разкажа кротко тъмната си повест...

(“В дрезгавината” - Вен Тин)

Да те посрещне старата на прага
и сложил чело на безсилно рамо,
да чезнеш в нейната усмивка блага
и дълго да повтаряш, мамо, мамо...

(“Да се завърнеш” - Д. Дебелянов)

Снегът се сипе кротко и без шум,
снегът се сипе като цвят от вишни...

(“Снегът се сипе” - Вен Тин)

Сън е бил, сън е бил тихия двор,
сън са били белоцветните вишни!

(“Помниш ли” - Д. Дебелянов)

Споменът в поезията на Вен Тин е светлият блян, който дава сили на лирическия герой да продължи нататък, да преоткрие себе си. Споменът при Дебелянов е също блян, бяло видение. Обикновено е свързан с детството, с образа на майката, с девственото и чисто начало на човека, което е опоетизирано и идеализирано. Той експлицира живото носталгично чувство по изгубения първичен рай. Но ако при Вен Тин носи перспектива и покой, у Дебелянов е обречен. Лирическият герой чувства и възприема спомена и като отрова по-силна от мрачния и безприютен делник. Споменът унищожава надеждата и перспективата: “моята казън са дните предишни” (“Помниш ли...”); “напразно спомнил майка и родина” (“Да се завърнеш”). Това второ, демонично, лице на спомена поражда у Дебелянов и наслагващия се мотив на забравата и самозабравата: “заспи, забрави...” (“Легенда за разблудната царкиня”); “че аз не искам нищо да си спомня” (“Пловдив”); “не спомняй нашата далечна пролет” (“Нощ към Солун”). Ето защо в повечето случаи в зрялото творчество на поета се налага задължителният маркер “спомени лишни”, “ненужен спомен”. И ако у Вен Тин споменът действа като родова памет и задължителна координата за бъдещото самоопределение на лирическия субект, при Дебелянов той е по-убийствен от безпаметството. Унищожителната му сила обаче не може да получи пълен превес в душата на лирическия “Аз”. Отново проличава драматичната антиномична същност на Дебеляновия герой. Той долавя, че въпреки всичко загубата на спомена е и загуба на надеждата:

И нямаше там ни надежда, ни спомен -
и нямаше там ни пространство, ни време.

(“Миг”)

Тези противоречиви чувства пораждат драматизма и трагическата обреченост на Дебелановия лирически персонаж. Затова и елегиите му са разтърсващи. В тях звучи една трагична предопределеност и в същото време сила на духа, с която лирическият субект приема ръкавицата на съдбата. Неслучайно Дебелянов единодушно е признат от изследователите на националната ни поезия за най-елегичния български поет. Безспорна е обаче основата, която получава от Вен Тин - тихата съзерцателна философска вглъбеност, универсално-интимното звучене, пастелното визиране на бляна, филигранният поетически изказ, за разлика от огнената демоничност на Яворов и гордия стоицизъм-презрение на Пенчо Славейков.

Вен Тин обаче остава поет на светлия драматизъм. Неговите елегии притежават универсален дух и изключително изострена индивидуална интимна сетивност и чувственост, но те звучат по-оптимистично, не достигат до риданието на Дебелянов. Вярата у Тинтеров не е убита:

на мъртвата богиня
ний в теб отново ще съзидем храма!

(“Praecordia - II)

Израснал в нощта, неговият лирически герой постига светлината на посвещението. Той е дете на Таворската светлина.

При Дебелянов българската елегия достига своя най-синтетичен, художествен, философски и комуникативен вид. Неправилно би било обаче да противопоставяме механично поетите, вместо да се опитаме да видим и осмислим цялостния творчески акт и да отдадем заслужено внимание на всички, които поетапно допринасят за развитието на съответния жанр. Дебеляновият лирически герой не достига нито до фаталния трагизъм на Бояджиев, нито до крайния изгарящ драматизъм на Яворов, но той остава обреченият син на нощта:

На нощта неверна верен син,
бродя аз - бездомен и самин -
а дъждът ръми, ръми, ръми...

(“Спи градът”)

Все пак открива известна опора в спомена, давайки си, както посочихме, сметка за неговата двуликост и мимолетност. Самият Дебелянов прави най-точната и словесно-пластична оценка за своята поезия:

О, скрити вопли на печален странник,
напразно спомнил майка и родина.

(“Да се завърнеш”)

Тези стихове по своеобразен начин подема, доразвива и завършва в поетическия си и житейски некролог на фронта:

Ще си отида от света -
тъй както съм дошъл бездомен,
свободен като песента,
навяваща ненужен спомен.

(“Сиротна песен”)

Разбира се, паралелите, които могат да се направят между Вен Тин и неговите съвременници-творци са изключително много. Въз основа на изложените наблюдения обаче, бихме могли да откроим специфичното му и заслужено място в нашата литература след Пенчо Славейков и Яворов, между Димитър Бояджиев и Димчо Дебелянов. Той е част от средищното звено, което свързва първото и второто поколение български модернисти.

 

БЕЛЕЖКИ:

1. Росен, П. Спомени и размисли, С., 1963 г., с. 106-107.

2. Неделчев, М. Забравеният поет-символист от Бургас. Море, 1985 г., кн. 1, с. 59.

3. Вен Тин. Призраци, Варна, 1994 г., с. 103 (съставител Стоянов, Вл.)

4. Пенев, Б. Лирическите песни на Пенча Славейков - В: Страници за Пенчо Славейков, ИК “Параф”, С., 1991 г., с. 62.

5. Виж епистоларната проза посветена на Мария Енчева - Рени - В: Памуков, Ст. Сто неизвестни писма, Пд., 1981 г., Хр. Г. Данов, с. 255.

6. Кирова, М. Българската поема от Освобождението до I св. война, С., 1988, с. 170.

7., 8. Памуков, Ст. Сто неизвестни писма, Пд., 1981 г., Хр. Г. Данов, с. 267.

9. Вен Тин. Подир сенките на облаците - В: Вен Тин. Призраци, Варна, 1994 г., с. 113 (съставител Стоянов, Вл.).

10. Пак там, с. 118.

11. Милев, Гео. Кратка история на българската поезия, Съчинения в 5 тома, т. 2, с. 122.

12. Неделчев, М. Забравеният поет-символист от Бургас, Море, 1985 г., кн. 1, с. 67.

13. Бабев, Д. Критики за един поет, С., 1928 г., с. 12-13.

14. “Яворов е една нервна и вечно бодърстваща натура, която отричайки смисъла на всичко, все пак не може да намери покой-забрава и в своята последна и нескриваща го от чужди погледи и житейска врява самота.” - Росен, П. Моите симпатии (Литературата ни през 1906 г.) - В: Демократически преглед, 1907 г., кн. 3, с. 314.

15. Виж! Станков, Иван. Майка, либе, дружина у Ботев, Яворов и Дебелянов - В: Яворов сборник, Абагар, В. Търново, с. 15-24.

16. Памуков, Ст. Сто неизвестни писма, Пл., 1981 г., Хр. Г. Данов, с. 46.

 

 

© Владимир Стоянов, 2000
© Издателство LiterNet, 27. 10. 2002
=============================
Публикация В: Владимир Стоянов "Защото съм избраник (Творчеството на Вен Тин в контекста на българската литература)", Варна, изд. "Славена", 2000.