Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

"НОВАТА МАРГИНАЛНОСТ" НА БЪЛГАРСКИЯ СВЕЩЕНИК

(Наблюдения върху църковния живот в Търновска и Неврокопска митрополия )

Васил Прасков

web

След настъпилите изменения в българския обществено-политически живот през 1989 година БПЦ излезе от маргиналната си роля, принудително наложена й от комунистическия режим. Поради ред причини обаче българското общество в по-голямата си част не можа да се "в-църкови" в степента, в която се "политизира" в първите години на промяната. В публичното пространство се акумулира напрегнато очакване към БПЦ да запълни духовния вакуум чрез стимулиране на връщането към "традиционните ценности на православието". Българите масово започнаха да посещават храмовете на големите религиозни празници, да спазват църковните пости, да кръщават децата си и да поръчват опело за близките си покойници.

Православната църква влезе и в полезрението на медиите не само с директното отразяване по радиото и телевизията на Коледните и Великденските литургии и тематичните религиозни предавания, но и със засиления интерес от страна на жълтата преса към скандалите в църквата, към моралния облик и сексуална ориентация на някои от нейните пастири. Заговори се за бивши и настоящи "служители на държавна сигурност", за "немарливост и корупция". Разколът в БПЦ беше отличен повод да се разгърне подобен дискурс. Конфликтът между йерарсите в българската църква бе отразен подробно с "необходимата" доза сензационност и "обективност", характерни за прохождащата жълта преса, която още търсеше своите жанрови основания включително и под маската на "сериозната журналистика". Политиката на водещите медии към БПЦ имаше сериозен принос за спада на доверието към нейните служители и като цяло за отлива на хората от нея.

Разбира се, голяма роля изигра и самият разкол в църквата, основан не на някакви догматични различия, а генериран на чисто политическа основа чрез оспорването на избора на патриарх Максим за неин глава двайсетина години по-рано. Макар синодът на алтернативния патриарх Инокентий след свалянето на СДС от власт на последните парламентарни избори да загуби голяма част от своите обществени позиции, самото съществуване на разкол е една от главните причини, изтъквана и до днес от българските свещеници, за слабостта на църквата и отблъскването на гражданите от нея.

Българският свещеник от маргинална фигура по времето на комунизма за кратко се превърна в началото на 90-те години на миналия век в знак за обществената промяна. Постепенно обаче той се оказа "чужд" на новите социални условия, не съумя или му бе "отказана" помощ да открие своето трайно място в обществения живот.

Натрупаха се предпоставки за "новата маргиналност" на българския свещеник в процеса на търсенето на неговата адекватна социална роля в новосформиращото се гражданско общество.

Социални и поведенески стратегии на българското свещенство

Православната църква в България няма официална, ясно формулирана социална доктрина и рядко задава насоки и тенденции в поведението на своите служители в това отношение. Липсата на диалогичност в тази посока между висшия клир и обикновените свещеници, от една страна, снижава видимо социалната им активност, а от друга, е плодотворна почва за развиването на редица инициативи "по места", с последващо положително отношение към тях на съответния митрополит (ако има нужда от такова).

Обикновено българските свещеници говорят за своята социална дейност по-скоро като за намерение или за полуреализирана "програма", отколкото като за промислена цялостна стратегия/осъщественост. Като причина се указва липсата на средства, а и на време - немалко свещеници и от Търновска, и дори с разполагащата с по-големи финансови възможности Неврокопска митрополия работят допълнително (като строители, животновъди и дори туроператори), за да издържат семействата и близките си. Логично е, когато един свещенослужител не е материално обезпечен и хвърля необходимите усилия в тази посока, това неминуемо да "краде" от времето и енергията му по отношение на практиките, "несвързани пряко" с църковното му призвание - отслужване на литургия, изнасяне на проповеди, извършване на треби. За доста свещеници именно стриктното изпълнение на горепосоченото до голяма степен изчерпва списъка на "социалната им дейност". Традицията човек да избере сам храма - да влезе в християнската общност по своя собствена воля и желание и вече там да бъде надлежно обгрижен с оглед на новия си статус на в-църковен - да бъде изповядан, да получи причастие, да може да разчита на треби и молитви, касаещи неговия бит и този на близките му (раждане, работа, брак, смърт), е в основата на разбирането, че това е главната социална роля на свещеника - да бъде "истински свещеник". Точното и вдъхновено изпълняване на задълженията, произтичащи от сана, е парадигмата на социалната роля на мнозинството български свещенослужители. Според тях то е в основата на процъфтяването на енорията, което автоматично ще доведе до присъединяването към нея на нови членове и до стабилно място на нейния център - свещеника в социума (поне на локално ниво).

За други свещеници горепосоченото е само необходимият минимум дейност и усилие, за да бъде изпълнен собственият им проект относно социалната им роля. За окончателното му завършване са необходими допълнителни "мероприятия" като грижи за социално слабите (раздаване на храна и дрехи), организиране на неделни училища и регулярни беседи с енориашите не само по въпросите, пряко касаещи богословската наука и практика, а също и по теми като наркоманията, проституцията, материалните трудности и справянето с тях... Логично е свещеници, които не редуцират социалната си дейност предимно в изпълнение на преките си задължения, да са в по-голяма степен във фокуса на внимание от страна на масмедиите и местната общественост. Медийният им образ и обществен имидж обаче по-скоро преминават под знака на дискурса за "приятното изключение" от общоприетото клише за "инертността на църквата". За широката общественост усилията на свещениците и социалната им дейност, "концептуално" или принудително ограничена поради липса на възможности главно на територията на собствения им храм, остават "на тъмно". Това важи за болшинството от българското свещенство, което е мощен фактор за неговото маргинализиране.

Знаците на маргиналността

Много свещеници реагират на социалната среда като на враждебна - те знаят, че "нямат" място в нея. Те не говорят нейния "език" и не разпознават себе си в дискурсите, в които тя ги обговаря. Характерните маркери на демократизиращото се българско общество - нови технологии, масова култура, свобода на печата и вероизповеданията, често се възприемат като знаци за "края на света", предзнаменования за "идването на Антихриста" (напр. използването на "баркодове"). Институциите и политическата класа нерядко са определяни като "масонски", атакуват се проявите на ротарианските клубове на местно ниво и се порицават служителите на църквата, имащи дори и неформални контакти с тях. Имало е и случаи на отказване на помощи - храна и дрехи за социално слабите православни енориаши, щом идват от протестантски организации.

Разбира се съществуват и църковни служители отнасящи се "трезвомислещо" към представителите на други конфесии, към мястото си в медиите, към употребата на интернет и т.н. Типичен пример за различно отношение например към протестантската църква в България е отношението, което са имали към един и същ пастор отец Г.В. от намиращо се близо до Търново село и о. А.Ж. от Елена - първият го гони от храма си, наричайки го "слуга на Сатаната", а другият не само го допуска в него, но и заедно произнасят "обща проповед" пред богомолците.

Свещеникът Т.А. от Търново, докато разглеждаше с любопитство репортерския ми касетофон, компетентно каза, че "подобна техника е от Сатаната", докато о. А.В. от Кресна сподели немалко за нуждата от активно ползване на интернет за проповядване на православието и общуването на православните християни от различни страни.

Като цяло в БПЦ съществуват (с определени уговорки) две "течения" - едното, условно наричано от противниците си "икуменическо", с представители определени митрополити, преподаватели в Богословския факултет, и просто обикновени свещеници, е за съобразяване на църквата с новите модерни условия на живот, за "спокойното" й отношение към светската култура, наука и постиженията на съвременната цивилизация с цел православието да заеме своето достойно място в живота на демократизираща се България.

Другото крило, което също толкова условно можем да наречем "традиционалистко" или "зилотистко", демонстрира враждебно или резервирано отношение към новите български реалности. За него отварянето на България към Европа и света е част от "масонски заговор" срещу православните ценности, а съвременната култура - декора/бекграунда на същия. Представителите на това течение - митрополити, монаси и мнозинството от редовите свещеници (напр. в Търновска митрополия) предпочитат да видят една "само-стоятелна", капсулирана в себе си и изолирана от "развратния и опасен съвременен свят" БПЦ.

Носталгията

"По времето на Тодор Живков беше много по-добре от сега", твърдяха повечето свещеници, с които разговаряхме. Отец А.С. от Търново твърди, че тогава поне са били "незабележими" - отрицателното отношение на властта към църквата с времето е еволюирало до равнодушие отколкото до по-радикални форми. Имало е вярващи, имало е тайни или явни енориаши, посещаващи храмовете в неделя, но поради "невидимостта" си свещеникът е притежавал свободата да тежи на мястото си колкото и ограничено и с размити контури да е било то. Да бъде важен, знаков за хората, които са избирали да водят религиозен живот въпреки съпътстващите го трудности и спънки.

Днес според А.С. "няма демокрация, а сатанокрация" - свещеникът се е превърнал в обект на иронично отношение и пренебрежение. Той е чест герой на хумористичните предавания и рубрики по вестници, радио и телевизия, където, погледнато събирателно, е представен като алкохолизиран бисексуален чревоугодник и сребролюбец със съмнителна биография и неясно бъдеще. Дори в анализите, публикувани в по-сериозни издания, неминуемо се набляга на скандалите за корупция и на пикантните подробности от личния живот на църковните йерарси. Свещеникът се оказва "изваден на светло" от тъмния ъгъл на маргиналията, където принудително е поставен при комунизма само за да стане един от новите антигерои на модерното българско общество. Демократичните правителства единствено декларират пределно абстрактна загриженост към проблемите на БПЦ, но всъщност само "пречат" на дейността й, мотивирайки намесите и ненамесите си относно нейната работа с това, че църквата е отделена от държавата.

Носталгията по "комунистическото минало" не толкова маркира сантимента по някаква особено работеща или силна позиция на църквата по времето на тоталитарния режим, колкото показва неудовлетворението на българските свещеници от настъпилото "сега", в което те често се чувстват "чужди" и "встрани" от основните топоси на промяната.

* * *

Може да се твърди, че промените в социалния статус на българското свещенство за в бъдеще ще зависят предимно от способността му за адаптация към новите демократични реалности. "Мълчаливата му опозиция" по времето на комунизма, особено в последните години се замени с "приглушеното неприемане" на опита за култивиране на гражданско общество в България. Видимата носталгия по миналото (преди 9-ти септември 1944 година, когато наред с учителя и кмета свещеникът е играл ключова роля в обществения живот на града и селото, а след комунистическия преврат се е превърнал във "видимата другост и различност" с ненатрапчивото си не-вписване в социалистическия бит) и нестабилният социален хоризонт, маркиращ интуициите му относно бъдещето, обуславят относителната "устойчивост" на новата маргиналност на съвременното свещенство както и напрегнатото му очакване за промяна.

 

 

© Васил Прасков
=============================
© Електронно списание LiterNet, 31.12.2005, № 12 (73)

Текстът е четен на Международна конференция на тема "Социалната роля на българския православен свещеник след 1989 г. - енорийски общности, социални практики, "отворени" верски дискурси. Юндола, март 2005.