Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ПОГРЕБЕНИЕТО

Васил Прасков

web

Погребението е от дванайсет и половина. Новината обиколи бързо седмите и осмите класове още през голямото междучасие. С Тодор за пореден път бяхме на едно мнение - какво по-хубаво от това да си спестиш последните часове. Испански. Ебати досадата. И без тва освен сегашно време и някоя и друга псувня едва ли ще научим нещо друго до края на годината.

Вчера разбрахме, че Вальо се е обесил. Не ни беше особено близък, бяхме само на здрасти, но пък новината бе вълнуваща. Прякорът му беше Шемета или нещо от сорта. Най-пресният ми спомен от него бе как влезе по средата на часа по история и попита колко е часа. Пичът беше дежурен и трябваше да бие звънеца, но часовникът му нещо се беше преебал. Просто влезе и попита тая по история “колко е часът”. Тя беше толкова изненадана, че без да се замисли много, му отговори. Когато яко се разхилихме, учителката явно осъзна какво се е случило и ни направи знак с ръка в смисъл - спокойно, хора, Вальо е леко откачен, знаем си го, часът продължава.

Както си му е редът, плъзнаха слухове. Че си беше луд, е ясно. Но никой луд не е длъжен да се полюшва гол над пода в банята, докато майка му притеснено блъска с ръка по вратата. Секта. Любов. “Все пак първото е по-вероятно” - обяснява със сериозен тон поредният му съученик. Ясно - в кой ли толкова ще се влюби такъв заухар. Няма значение. Казваме на класната - “така и така, бяхме приятели”, тя кима с разбиране и се понасяме към Орландовци.

Май за пръв път съм на погребение. Когато бях на 11, дядо ми от Плевен почина, но не заминах за там с наште. Да не се разстройвам излишно, да го запомня жив и прочие. Все пак макар и в София яко се сдухах - дори си хвърлих цигарите през балкона, защото човекът мразеше тютюнопушенето и алкохола, и го сънувах няколко пъти. Първият сън съвпадна с най-яркия ми спомен от него. Седя си на фотьойла в къщата ни в Плевен, гледам черно-белия телевизор и си пипам пишката. Дядо ми идва, поглежда ме строго и ми забива шамар. Мисля, че наяве този ритуал се повтори и от двете страни неколкократно. Дядо ми си висеше все вкъщи, а и пишката ми бе постоянно с мен.

На гробищата по обяд е пълно с народ. Препускаме по алеите към ритуалната зала. Още не са го внесли. Чакаме отпред. Малко отстрани - на почетно разстояние от роднините. Заговаряме се с къдраво момче с бяла риза и два карамфила в лявата ръка. Прилича на ангел, говори бавно и уверено. Съзнава важността на случая и за разлика от някои други не плаче. Бил му приятел, нищо в поведението на Вальо през последните дни не предвещавало подобна развръзка. В даскало имал само шестици, нямал гадже и съответно проблеми в тая посока. Ангелът е страшно изненадан от постъпката му и откакто разбрал все си блъскал главата защо и така нататък.

Влизаме в ритуалната зала. Опашката върви бавно. Идва и нашият ред. Вальо лежи сред много цветя зад голяма витрина. Тодор е преди мен - поглежда и бързо отминава. Аз обаче искам да огледам всичко. За пръв път виждам труп на половин метър от мен. Лицето на Вальо е нереално бяло. Следите от въжето са покрити с нещо, което уж е продължение на ризата му, но определено никой не би тръгнал с подобно дантелено парцалче по улиците. Когато забелязвам дебелия пласт яркочервено червило на устните му, не издържам и избухвам в смях. По-точно няколко секунди се боря с въпросния порив, но най-накрая се предавам и захлупвам лицето си с ръце. Отстрани изглежда, че плача или поне това си въобразявам, но Тодор и още двама от моя клас вече ме гледат критично. Познават ме добре, дано само някой от роднините да не се е усетил, че като нищо мога да си изям боя. С ъгъла на окото си забелязвам как смехът ми заразява и моите съученици, и бързо се изнасяме навън. Поемаме, все едно ни се пикае на пожар, към най-близкия участък с кръстове и плочи, който не се забелязва от входа на залата и даваме изблик на чувствата си. Хилим се, хванати за корема около пет минути. Стъпили сме яко в пръстта и обувките ни тежат от кал. “Ебати червилото са му сложили. Видя ли го. Лелее.” Постепенно се успокояваме и се връщаме при останалите.

Преди да тръгнем, трябва да изкажем съболезнования на родителите. Бащата гледа да се държи, но майката е направо съсипана. Когато й стискам ръката и промърморвам притеснено току-що чутата от хората преди мен фраза, тя избухва в ридания, прегръща ме неочаквано силно и продължително, усещам как едната й длан се отпуска надолу по пуловера по посока на члена ми и през панталона вече чувствам абсурдно нежните й, настойчиви, въртеливи движения. Докато някак разбирам, че другите не виждат какво точно се случва, защото мръснобежовият й шлифер е доста плътен и дълъг, чувам нечовешки плач и хълцане в ухото си - “Момчета, благодаря ви, че дойдохте, момчета”.

 

 

© Васил Прасков
=============================
© Електронно списание LiterNet, 09.11.2005, № 11 (72)