Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

НЕМИЛИ-НЕДРАГИ

Васил Прасков

web

Да живей българската младеж! Да го вдигнем! Да го вдигнем!
Иван Вазов

Ще започна от истинския край. От фактите, които обикновено не означават нищо. Но не искам каквото и да било между нас да е обикновено, дори те. Вече не заекваш - поне като говориш с мен. И имаш петица по литература. Толкова се радвам. Все пак, както ти казах - не се бръсни повече там.

* * *

Няколко пъти ми клипваш, докато съм още в маршрутката. Подранил си пред KFC както винаги. Оглеждаш се нетърпеливо, а пекинезът ти направо е пощурял на каишката, дращи по плочите и се мята във всички посоки, но май това е обичайно за въпросната порода. Звъннал си ми неочаквано в неделя, след като съм се върнал с жена си от литургия и вече обядвам. Заплашва те двойка по литература за първия срок. Имаш последен шанс - няколко теми върху “Немили-недраги”. Първо се уговаряме да ти напиша съчинението във вторник, после се обаждаш на съученик и се оказва, че домашното ти е за утре. Трябва да тръгна веднага, ако не искам да се издъниш. Измислям нещо вкъщи и се измъквам. Знам, че каквото и да правя, ще закъснея, а имаме и малко време. Ти трябва в три да си у вас, а аз горе-долу тогава имам уговорка с Асен да се видим.

Познаваме се от няколко години. Чат-пат се виждаме, макар че този, който ни запозна, нашият общ приятел Стоян, замина на специализация в Будапеща. Преди това те излъга, че си е сменил адреса - навярно счете, че отношенията ви са стигнали твърде далеч, не знам. Не ги разбирам тези работи. С тебе имаме нещо общо - и аз някъде до твоята възраст заеквах. Тоест спрях доста по-рано, но при теб това е страшно чаровен недостатък, който, прибавен към вродения ти екстремизъм и любовта към черния хумор, те прави неповторим. Всеки път ми е приятно да те видя. Освен това още по телефона си ме предупредил, че ще ти напиша само темата и нищо повече, да не си въобразявам разни неща, и ми е ясно какво ще стане.

Влизаме в къщата, която аз и брат ми използваме от две години само за купони. Нашите починаха и ние редовно се напиваме и друсаме там с приятели, сред старите мебели, мърсотията и некролозите. Единствено изглеждащия нов огромен телевизор в средата на хола загатва, че подобно нещо някога е било обитавано.

Оглеждаш критично обстановката. Завързваме пекинеза за крака на креслото. Отваряме тетрадката и учебника. Сипвам ти кола. Аз съм на водка и студена вода - Вазов изисква подходящо вдъхновение. Пуша цигара след цигара, не след дълго започваме да нищим речта на Странджата. Питам те бързо ли диктувам - пишеш красиво, прилежно си правиш поле, като всички ученици, които получават слаби оценки заради страхопочитанието си към преподаваните глупости. Последните изобщо не ги интересуват, но нелепата сериозност и патоса, с който им тъпче главите с тях поредната кретенясала учителка ги кара да възпитат у себе си завиден мазохизъм. Виждам, че се кефиш, защото си давам толкова зор за теб, но ти е безобразно скучно. Както и на мен. Водката влиза все по-лесно, правопропорционално на набиращия страница след страница сила трагичен, хъшовски ентусиазъм. На няколко пъти ме подканваш да побързам, ако закъснееш, баща ти ще се кара - той дори веднъж звъни да те провери къде си и започваш да звучиш още по-убедително. Претупваме съчинението. Късо е - ама защо да повтаряме едни и същи простотии, успокоявам аз съвестта си. Вече почти успешно съм се опитал да забравя начина, по който преди половин час ме погледна, като чу звучащият от близкото пазарче остарял хит на Гергана. Дори се усмихна, спря да записваш и прекъсна поредната ми родолюбива чекия - “знаеш ли за какво си мисля на тази песен”. Знам, по дяволите, но имаме работа и освен това бързаш за вкъщи.

Мамка му, страшен си - направо успя да ме заблудиш, че след спринтирането по страниците на “Немили-недраги” ще си тръгнеш веднага с поглед забит в часовника и молба да ти припомня къде точно е спирката. Изключваш си телефона, татенцето да не пречи. “Айде да правим секс!” Буквално ме поваляш на мръсно-червения китеник. Сядаш до мен, разкопчаваш ми дънките и започваш да бъркаш вътре. Опитвам се да си събера мислите. Не съм попадал досега на момче като теб. Пекинезът ни гледа притихнал - явно е свикнал. Сещам се, че Стоян се оплакваше от нещо подобно и ме напушва смях. Нищо - поне е вързан. “Що не си още възбуден? Аре де, вдигни го.” - определено си разочарован и работиш по въпроса. Навеждаш дори глава прекалено надолу и нервите ми не издържат - “виж какво, такива работи давам да прави само на жена ми и по принцип само с нея го вдигам”. Гледаш ме невярващо. “Ама ти с приятеля ти - такова, не го ли правите отзад?”. Не, не го правим. От усилията ти и странния диалог членът ми е в безнадеждно състояние. Репликата: “аре бе, ще ти направя свирка, знаеш ли по “Спейс Платиниум” какви съм виждал, сигурно ти е хубав”, направо го довършва.

“Нямаме време сега!” - в главата ми изплува спасителната реплика. “Айде сега ще легнеш тук и ще свършиш, а някои друг път...” - мъча се да звуча авторитетно и убедително. Определено си свикнал да духаш и празниш по-големите момчета. Те нямат нищо против - юркат те, получават си кефа, а ти си на седмото небе. После всички в квартала говорят, че си педал, което, разбира се, увеличава интереса към способностите ти.

Хващам те за рамената, бавно, но настоятелно те натискам към леглото. Лягаш. “Отпусни се” - ръката ми е вече под суичъра. Другата е започнала да придърпва надолу долнището на анцуга. Не искаш да си махнеш дори маратонките. Няма нищо. Около члена си обръснат. Лошо ми става като видя обръснато четиринайсетгодишно момче, не че друг път съм виждал. Не знам какво е това - май си прекалил с гей-порното или пък поколението ви е такова. Окуражавам те, че си много красив и наистина го мисля. Леко те забелвам, правя дежурните движения, въпреки че членът ти ще се пръсне от възбуда и се навеждам. Лъхва ме неочаквана, приятна миризма. Явно, освен че преди да тръгнеш, си се изкъпал, използваш за въпросната област и афтър шейв. Знаел си какво ще стане. Хигиената ти е безупречна. Искаш винаги да си готов.

Хубаво ти е. В такива ситуации обичам да гледам очите - погледът никога не лъже. Когато те карам да се движиш в устата ми и те обхващам под кръста с дясната си ръка, започваш да дишаш неповторимо. Коремът ти едва видимо трепери. Казваш ми - така мога да свърша. Знам, обаче ти е станал прекалено голям и колкото да ми се иска, още малко и със сигурност ще повърна. Успокоявам топката и те довършвам с ръка. Когато усещам финалното втвърдяване започваш да се притесняваш, че след малко може да ме опръскаш, тъй като езикът ми е прекалено близо. Давам ти знак да не се занимаваш с глупости - не съм някой от кварталните ти приятелчета, остави ме спокойно да наблюдавам удоволствието ти. След няколкото дълги секунди вече си отпуснат и гледаш благодарно, а аз те целувам по разпиляната на челото коса. “Беше страхотно”. Бързаш. Наблизо няма салфетки и отиваш да се измиеш. Набутваш в движение тетрадката и учебника в плика. За малко да се озовеш на пода от каишката на пекинеза. Докато се мъча да заключа, вече си на първия етаж. Нетърпеливо джавкане оглася цялото стълбище. По пътя към спирката си замислен и често се усмихваш. Добре, че рейсът ти идва бързо - и двамата отдавна сме закъснели.

Оттогава не сме се виждали. Засичахме се все по телефона - първия път се похвали, че тайно ми звъниш от третия чин, чувах глупостите на учителката ти по физика в слушалката. Викаш - ”ето виж, не се ебавам”, и се хилиш. След два дни ми каза, че анализът ни на речта на Странджата е изкарал четворка. Било много хубаво съчинението, но кратко и звучало недовършено. Още ме е яд - как няма да е недовършено, като през цялото време даваше зор и накрая ми се нахвърли, ама аре, боли те кура. После ме арестуваха, заставиха момчето, с което се бъзикахме с песента на Каризма, като й променихме текста на “ще избягам ли със теб”, да даде показания срещу мен, а последният ти любовник, който беше на 15, почина от менингит. Баси болестта, честно - ако от СПИН беше умрял, по-малко щях да се учудя. Животът си е ебало майката. Пламен - един от малцината, с които се виждам по-често след затвора, онзи ден, като пихме кафе, ми каза: “все повече си мисля, че в този свят може да намери място абсолютно всичко освен някаква любов”. Да, братле, така е, адски си прав.

 

 

© Васил Прасков
=============================
© Електронно списание LiterNet, 04.04.2008, № 4 (101)