РЪКАТА

Васил Прасков

web

If we were able to decide who we fall in love with, then it would all be much
easier, but also much less magical.

Norbert de Jonge

“Ерос” (2004) - Антониони, Содърбърг и Уонг Каруай в едно. Звучи може би обещаващо и примамливо, но естествено става дума за поредното продуцентско недоразумение. Тримата режисьори са заснели своите кратки “новели”, но нито общото концептуално пространство, нито сблъсъкът на образи и идеи на практика се случват. Става дума за три еклектично и до голяма степен “случайно” слепени един към друг кинокъса и добре, че е азиатецът да спаси зрителя от досадата и горчивия вкус в устата. Филмът, разбира се, започва с Антониони, за когото е повече от ясно, че (както Бертолучи) е по-добре да спре да снима, защото просто няма какво повече да (по)каже. От психологическа гледна точка все пак е любопитен “погледът му към еротичното” (каквато явно е идеята на “Ерос” - успоредяване на гледни точки и стилове по неясни за публиката причини) - разголени докрай тела, естетски миксирани с изящно заснети пейзажи. Липсата на дрехи в случая обаче упорито съвпада с липсата на вкус, което може да се отдаде на възрастта на италианския класик и полудементното му разбиране за сексуалното, което се изчерпва с “жената да се съблича и това е”. Снемането на телесните покрови явно е единственото останало у Антониони, за да задоволи и задържи интереса си към темата за еротичното. И той го прави последователно и дразнещо безсмислено, забравяйки факта, че и в последния забит порнофилм по-вълнуващо е очакването на пенетрацията, отколкото самата тя във всичките й ипостаси и спазми. А това е свързано и с наличието на някакво облекло, иначе “еротичното” изцяло се тласва в граничните зони на мастурбацията и нудизма.

Содърбърг е почти изненадващо умозрителен и досаден. Киноновелата му оставя впечатлението, че американецът просто отбива номера. Лично мен ме изби на носталгия по свежестта на “Секс, лъжи и видео”. Режисьорът експлоатира комичния талант на Робърт Дауни джуниър и Алън Аркин, за да разкаже безличната история на средната USA класа. Към 30-годишен съпруг отива на психиатър, защото сънува разни работи всяка нощ - бягство от безсмисления свят и живот, който води. И всичко е толкова “тънко и зряло иронично”, че едва не заспах. А “еротиката” остава на ниво сън и отсъствие, “неуловимост”, водеща до ...тотална липса на “нови идеи” и почти кретенско удоволствие от въпросния факт. Но да бъдем справедливи - Антониони е доста по-зле.

И накрая идва Уонг Каруай с “Ръката”, който спасява, ако не филма, то поне нервите на зрителите, възнаграждавайки ги бляскаво за търпението и мазохизма. Всичко у хонконгския режисьор е просто както трябва. Еротичното у него освен с любовта е свързано с “облечени артисти”, с къс, ударен, драматичен сюжет и с приятни концептуални решения и интуиции относно съдбата и трагизма на “модерния човек” и неговия чувствен космос. Освен това “жанровите” сцени са наистина възбуждащи, което направо не е за вярване на фона на Антониони-Содърбърг.

Млад шивач (Чен Чанг) е прелъстен от своя клиентка - проститутка (Гонг Ли), която го мастурбира, докато той й прави проби. Оттук историята премерено се задвижва към естествения си, изпълнен със светъл трагизъм и човешка топлота, край. Основният образ на Каруай - “ръката” съвсем успешно функционира като метафора за едно поколение, отчуждено от традиционните параметри и предписания на/за сексуалното/интимното, но в същото време в още по-голяма степен радикално “жадно” за силни чувства и дълбоко екзистенциални преживявания, конструиращи личностното самоотстояване и активно проявяваща се идентичност. Ръката може да докосва както своето собствено тяло, така и това на другия и то не с по-малко любов. Дори през панталона.

© Васил Прасков
=============================
© Електронно списание LiterNet, 21.07.2005, № 7 (68)