Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ФЕСТИВАЛНИ ДНИ

Васил Прасков

web

Всеки уважаващ себе си фестивален дневник би следвало да започне от пресконференцията на организаторите, на която журналистите получават своите акредитации, за да ходят после безплатно на кино и благодарно, но с професионално достойнство да пишат глупости в съответните медии. Този текст, посветен на Седмия Международен София Филм Фест, състоял се през март в София, ще започне именно така:

Пресконференцията:

Хладна утрин. На телефона - Лъчо Лозанов:

- Аре бе, неска е пресконференцията.

- Ок! Супер! Там съм - на безплатното кино. Пиша на листа за акредитация, че съм от "Литературен форум", където преди известно време наистина се правих на кинокритик. Един приятел успява да се акредитира дори от “Църковен вестник”. Друг от “Българска армия”.

В крайна сметка на пропуска ми пише вестник “Литературен” - дословно в този ред и пунктуация. Ха-ха, баси ташака, мисля си, тия или не са ми разчели името на медията или са ме взели за сътрудник на "Литвестник". И така, дет се вика, колега съм на Катя Атанасова, в един екип с Жоро Господинов. Уауу, представям си, че пиша за рубриката “Фонограф” или тя не беше за кино, абе се тая.

7 март

Преди официалното откриване отивам на обяд в “Люмиер” да гледам “Кървава неделя” заедно с колегата от “Църковен вестник”. Филмът на Пол Грийнграс е спечелил преди година “Златна мечка”, но Берлин са печелили също “Магнолия”, “Рейнман” и дори “Музикална кутия” и аз очаквам нещо ужасно. “Bloody Sunday” се оказва обаче приятен, наистина майсторски заснет разказ за 30.01.1972-ра, който без да бяга презглава от някои клишета, достоверно предава атмосферата на студенина и жестокост на английската администрация в Северна Ирландия и паравоенните, поиграли си на Counter-Strike с мирна демонстрация за човешки права. Преглътвам без особено усилие тази последна дума на “политическото кино” с всичките й социални и човешки послания и след филма вече обсъждам пред залата достойнствата на Хелена Бонъм-Картър с един пич, който е луд по нея.

Следобед - на самото откриване, съм се разплул от умора в зала 1 и отегчен очаквам да започне “Мъжът без минало”. На сцената, както си му е редът, се изсипват сума ти гости, от които в момента си спомням само Отар Йоселиани - защо, и аз не знам, тьй като едва ли мога да се похваля, че особено го харесвам. Най-накрая почва филмът. Стерилен, протестантски, симпатичен вариант на темата за библейския Лазар, миксиран с въжделенията на всеки “зрял мъж” да си смени половинката за нещо по-свежо и различно (в случая концептуална девственица от “Армията на спасението”). Аки Каурисмяки може би наистина е заслужавал “Златна палма” от Кан в сравнение с “Пианистът” на Полански, но след финалните надписи срещам на входа на НДК Кирил Василев с бременната му съпруга, който ентусиазирано ми обяснява, че на фона на подобно кино Фон Триер е “натегач” и си развалям настроението.

8 март

На деня на жената фестивалната програма започва с Алмодовар. Но е събота и аз не мога да пропусна футбола с моите приятели, най-малкото пък заради него. Това решение ме крепи до края на деня и вместо да отида мръсен, потен и вонящ на бира с нехигиеничните си гуменки в найлоново пликче на Йоселиани, аз кротко си пия и цъкам белот с Матакиев, Тинчев и другите с убедеността, че на тази дата дори и на кино да се ходи е проява на лош вкус, когато човек преспокойно може да се освини в мъжка компания.

9 март

Неделя. Дават Спайк Лий и Фиджис, но по това време съм на църква. След кратък вътрешен монолог решавам, че неделната служба ми е по-необходима с оглед на вчерашния ми ден, а и жена ми ще писка и киното отново го издухва. Следобед пък не мога да си вдигна задника от леглото.

10 март

Сутринта в 10 съм на Соларис. След близо 100-те минути на Содърбърг съм убеден, че каквото и повече да видя на феста ще ми хареса по-малко и се оказвам прав. Вечерта така и не се организирам да отида на “Мълхоланд Драйв” защото за лош късмет го гледам за втори път точно в началото на март. Тук се изкушавам да напиша, че този филм е “Соларис за лесбийки”, но да приемем, че си оставам само с изкушението.

11 март

Вече не помня защо, но не стигам изобщо до НДК. Вечерта съм с Виктор в един компютърен клуб, пуша цигара след цигара и изведнъж ми прилошава. Обзема ме чувството, че ще припадна върху клавиатурата и добре, че времето ми свършва. Едва се добирам до нас, където вдигам 39 градуса, драйфам и бълнувам цяла нощ. Имам чувството, че умирам, хваща ме параноята, че като Виктор ще ме вземат в болница и т.н.

12 март

Сутринта вместо на “Фрида” вече с Галина съм в 26-та поликлиника. Личната ми лекарка е в другата смяна, но аз казвам на дежурната такава, какъв антибиотик да ми предпише, защото имам пневмония. Макар че се олюлявам и зверски да ми се драйфа, ругая късмета си, че съм се разболял точно по време на фестивала.

13 март

Въпреки че лекарката с мазно назидателен тон ми е казала да си седя вкъщи, да не чета книги и да не гледам телевизия, а по възможност само да спя, защото “положението ми било сериозно”, се добирам до “Люмиер” за да гледам “Интимност” и “Лиля 4-ever”.

Английският проект на Патрис Шеро си е издънка отвсякъде особено след повече от приятния “Този, който ме обича, да се качва на влака”, но пък също има “Златна мечка”. Марк Райлънс и Кери Фокс размятат курове и цици в тази бележка под линия на “Последно танго в Париж”, “Порнографска връзка” с човешко лице и прочие. От виолетовата главичка на Райлънс камерата се мести до театралните напъни на героинята на Фокс, играеща в любителска трупа Тенеси Уилямс, докато съпругът й Тимъти Спол праска билярд. В целия чувствено-екзистенциален хаос присъдата, че основните фигури в него “ги е страх да обичат”, прозвучава от устата на барман-гей от френски произход. На филма обаче до болка му личи, че не е успял да избяга от литературната си основа - повечето фрази в диалога звучат като заучени рецитации, а визуалният стил на Шеро в секссцените дрънчи на кухо. И все пак поуката е, че в Холивуд дори не ти показват пишката.

За пръв път прочетох за “Лиля 4-ever” в бойлъвърски интернет форум, от който точих информация и линкове, свързани с дипломната ми работа. Там, разбира се, дискурсът за достойнствата на филма беше затъмнен от този за прелестите на 13-годишния Артьом Богучарски (между другото, едно от най-добрите момчета - актьори, които съм гледал). Та шведският режисьор Лукас Мадисон прави руски вариант на “Хлапета”, решен в сантиментално-религиозен ключ. Което, разбира се, е прекрасно, аз винаги много се кефя на такива работи. В крайна сметка това е животът - малките бият чикии, дишат лепило, проституират, яко го издухват и най-накрая отиват в рая, а както 10-годишният Стефан казва в другия филм на Мадисон, представен на феста “Заедно” - “Всички възрастни са идиоти”.

В края на “Лиля 4-ever” Богучарски се снабдява с чифт барокови ангелски крила, след като се самоубива от любов по 16-годишната си приятелка, прилъгана от сводник и продадена в Швеция. Там я настига същата съдба - от букета до крилата. Всичко това се случва на фона на Рамщайн и Тату, използвани отлично от Мадисон, както “SOS” на АББА в “Заедно”, за да се откроят анархо-метафизичните основания на попкултурата. Изобщо, гласувам с две ръце за подобно кино и да го духат снобите.

14 март

Решавам да си поболедувам вкъщи, т.е. обикалям с приятели квартала.

15 март

Бесен съм, че не мога да ритам в 20-то. Но аугментинът си казва думата и вече ме обзема чувството, че оживявам. Следобед отивам в зала 1 на “Стаята на сина” и “Спайдър”.

Нани Морети винаги е бил супер задръстен и именно затова неизменен любимец на критиката. Заухав левичар с либерални възгледи, италианецът прави кино, което би следвало да бъде любимо и на редица български интелектуалци с поколенческия си, ироничен и секуларен патос. В “Стаята на сина” Морети играе към 40-годишен психоаналитик, който губи сина си - тинейджър. И по свой собствен начин се опълчва на смъртта - липсата на есхатологичен хоризонт трансгресира в опита му да “върне/спре времето” и да преживява отново и отново илюзията, че е могъл да спаси детето си. Едновременно ти става гадно от безпросветността на подобен кинодискурс, темерутски затворен в себе си, но пък филмът е показателен за това как се “видиотява” човек без надежда за нещо неизменно и вечно - почва да го търси във времето и пространството и въобще си е ебало майката. Иначе Морети не забравя (почти самоиронично) да се възмути, че в компактдиска, който той купува след смъртта на сина си, английските текстове не са преведени на италиански... Разбира се, “Стаята на сина” не е толкова “черно-бял”, колкото го изкарвам, но пък на места си е перфектно дразнещ. Почти като текст в "Литвестник" за войната в Ирак.

Дейвид Кронънбърг пък ни поднася един блестящ Ралф Файнс и един ултраскучен “Спайдър”, колкото и авторът на романа преди филма да ни убеждаваше, че канадецът е надминал представите му за добра адаптация. В тази лента обаче видях може би една от най-гнусните сцени “ever” в некомерсиалното кино: Миранда Ричардсън, блестяща в ролята си на любяща майка и курва-вещица в едно, брутално излъсква Габриел Бърн под един мост и в едър план изтръсква с ръка спермата му в мръсната река. Все пак успявам да не заспя на филма.

16 март

Фестивалът официално се закрива с филм на Петер Зеленка, но аз решавам да си спестя всичко това и навивам жена ми да отидем привечер в кино “Център”, за да гледаме “Нов Живот” на Филип Грандрийо, рекламиран в програмата като “изтънчено европейско арт-кино, гарнирано с много перверзии”. Тълпата в бившата заличка на НАТФИЗ е невероятна, влизаме в салона като правостоящи и сядаме на стълбите между разни чичковци и лели, домъкнали си столове незнайно откъде. Издържам тази глупост само около 15 минути (всъщност това е едва вторият филм, от който си излизам преди края изобщо) - на екрана се вихри безмълвен, претенциозно сниман “нестандартен” секс, само от време на време се изръсва нещо от рода на “It’s a joke”. “Нов живот” е пълен с млади български артисти, който явно се справят с всичко това най-добре...

Чувството за свобода като напускаш подобен филм е монументално. С жена ми се отправяме към академията, където присъстваме на истински бой между добри наши приятели и се убеждаваме в несъмнените художествени качества на Reality TV.

17 март

20,30 часа. Пред кино “Център” ме посреща един крайно депресиран Васил Тинчев, който моли Лъчо Лозанов да му намери куршум, за да си го овеси на шията. Половин час по-късно сядаме зад Джими Камбуров на истински седалки. Гледаме “Заедно” на Лукас Мадисон - вторият много добър филм на феста, който успях да видя и се прибираме в отлично настроение.

Този път шведът ни поднася свежа “идиотска” история в стил Фон Триер, предназначена за по-широка аудитория. Левичарска комуна през 70-те приютява напуснала мъжа си жена с двете й деца и идеологемите неусетно преминават в метафизичен купон. Наскоро се сетих пак за този филм като гледахме у Марта “Реал Мадрид - Манчестър Юнайтед” сред много алкохол, жени, ненормалници, деца и прочие. Галина ми брои чашите, хвърчат фасове, солети, псувни, Ван Нистелрой вкарва гол и в банята гръмва пиратка. Всички сме “заедно”, на никой нищо не му е особено наред, но сме щастливи.

20 март

След като два дена се отдавам на по-съществени от киното неща, се наканвам да гледам “Синът” на братя Дарден. В залата преди началото попадаме на сказка тип “десета муза” в изпълнение на Божидар Манов.

Кинокритикът ни обяснява подробно достойнствата на лентата, като споменава, че подобен тип филми “са на страната на зрителя”, правени са, за да се асимилират посланията им лесно от публиката и т.н., аз мощно ръгам в ребрата колегата от “Църковен вестник”, за да не се хили толкова гръмогласно. 50 минути по-късно залата е вече наполовина празна. От екрана се разнася бодро стъргане на талпи, коване на пирони и разни други реалии от необятния свят на дърводелството. Актьорът Оливие Гурме с право получава награда за мъжка роля от Кан, защото наистина бачка здраво. Емили Дьокен също получава същото, но за женска роля в “Розета”, така че изводът е: при братя Дарден проблемът с кадрите е решен отлично. Като цяло “Синът” взима и приза на икуменическото жури във френския курорт, защото филмът представя простичката история за белгийски дърводелец (благородна, християнска професия), който се съгласява да обучава на занаят убиеца на малкото си момче. Вярно - за малко не го удушава, но в рамките на дискурса на “заедността” накрая двамата гушват една греда и я понасят като общ кръст. С други дума прошката тържествува като нещо едновременно екстраординерно и напълно естествено.

21 март

Така се случи, че последният филм, който гледах на този фестивал, беше японският “Прослушване”. Отдавна ми се ходеше на добре направен хорор и тръгнах на кино с големи очаквания, за да получа поредната си доза стилизирана жестокост и ирония към жанра. Последният не, че не я заслужава, но пък вече тия работи са повече от предвидими. Все пак рязане на глава и крака с корда и жигосване на момиченце в ранна училишна възраст са на границата на ташака, в свободното време, в което бъзиците не се пробутват директно. Другото беше кореспондираща с тази стилистика условност и щедро комуникативни хуманни жокери. Иначе най-якото нещо беше едно ненадейно преобръщане на неизвестно с какво пълен чувал. Изящен естетически урок по експониране на “ужасното”, чието лице, за да буди истински страх, трябва винаги да остане скрито.

 

 

© Васил Прасков, 2003
© Издателство LiterNet, 26. 04. 2003
=============================
Първо издание, електронно.