ДО ЪГЪЛА НА СВЕТОФАРА

Васил Прасков

web

Последната лента на французина Седрик Кан ("Скуката", "Роберто Суко") - "Червени светлини" (2004) е филм за оцеляването. Парижка двойка на средна възраст (Жан-Пиер Дарусен - Карол Буке) с две деца - разбира се, момче и момиче, се отправя на юг към Бордо да ги вземе от летен лагер. Той още е влюбен в / обича жена си. Тя е преуспяващ адвокат и далеч по-секси от него. Поради второто той все още я сънува полугола и се налива с уиски, докато тя флиртува с колегите си тип артистични псевдоюпита и екзистенциални алкохолици. Не става докрай ясно дали ги чука, но за сметка на това иска от мъжа си да отговаря на нейната представа за “съпруг” - да й дава стабилност, да бъде винаги там, където го е оставила, забързана нанякъде с къса пола, папка под мишница и gsm в ръка. Пътуването препраща към “Lost Highway” на Линч, но филмът е по текст на Сименон и въпреки напъните на Кан не изглежда чак толкова цитатно-драматично. Хичкок и Шаброл също правят компания на режисьора в лутанията му извън и в “жанра” на някакъв квази noir road movie.

Та по целия път Дарусен се налива, а gsm-a на Буке звъни с литийно постоянство. И тя решава да вземе влака, докато мъжът й пие поредното двойно в поредния крайпътен бар. Разбира се, радиото съобщава за избягал затворник. И разбира се, главният герой попада на него. Разговорът им се върти около - "ти си принц, бог - живееш извън закона" и т.н. Затворникът в това си качество обаче решава да се отърве от досадника. Последният се осъзнава и първо му забива счупено гърло от бутилка в окото, после го млати с някакъв инструмент от багажника си, след което просто за най-сигурно минава с колата си няколко пъти през него. На сутринта се оказва, че въпросния тип е обрал преди това жена му, а и нищо чудно да я е изнасилил. "Кръгът" се затваря - семейството оцелява и се отваря хоризонт за вечното му щастие след изпълнен с кръв и трансгресии катарзис. Излизането извън себе си се полага като единствения начин да отстоиш собствения си свят и “лична драма”. “Животът” побеждава както в края на “Скуката”, където Шарл Берлинг катастрофира, докато проститутка му духа, отчаян от скръб и невъзможна любов, а после се събужда в бинтове като “победител”.

Оцеляването на Кан отмерва границите на екцеса. То едновременно е и мъдро, и наивно. Истинската любов се оказва “престъпление” и се доказва в регистрите на саморазрушението. Това, което е “след и отвъд света на болката”, не зависи в повечето си версии от това с колко километра в час си се забил в крайпътното дърво. Важното е да не забележиш светофара.

© Васил Прасков
=============================
© Електронно списание LiterNet, 10.06.2005, № 6 (67)