2046

Васил Прасков

web

Един мъж има тайна. Обича само един човек през живота си. С който и друг да спи, да бъде любовник, близък, приятел - “няма да е същото”. Нея я “няма”. Тайната на “другите” е, че и те са така. Срещите помежду им са “близост”, “секс”, дори “любов”, но само един е изцяло в теб. Само с един “не е същото”, само един човек е в състояние да направи липсата си - максимална, отсъствието си - абсолютно.

Клаустрофобично “съвременният” Уонг Каруай винаги е правил много повече от “ърбан филми за отчуждението на модерния човек”. Отвъд “перфектната визия”, натрапчивия вътрешен ритъм, монтаж, “пищното операторско майсторство”, “отличната работа с музика и звук” - все неща, стигащи до “изстъплена самоцелност”, у азиатския режисьор неизменно присъства метафизичната тъга по любовта, която е самата ти същност в определен, съвпадащ с живота “момент”.

Както всеки “истински автор” Каруай прави “един и същи филм”. При това любовен. Независимо дали става дума за “гейове” (“Щастливи заедно”) или за “хетеросексуални” (“В настроение за любов” и всички останали). Лентите му са пълни с особен, поетичен “морал”, о-владяващ зрителското въображение в “строгата” си чувствена разточителност. “2046” е също толкова “радикално любовен” - неоново-романтична приказка за екстремната моногамност, на която сме обречени. “Антигероят” “г-н” Чоу (Тони Леунг) “бяга от себе си”, от една хотелска стая, където за пръв и последен път е изпитал любов с една омъжена жена. Това е неговата тайна, която всеки пред-узнава, без да я “знае”, по студенината и не-възможността, с която се обвързва с него. Отчуждението кара Чоу “отчаяно последователно” да търси “стаята” с номер 2046 навсякъде - в Хонконг, Сингапур, в писането, дори във футуристичния еквивалент на мистичната цифра, където самотата и “без-надежността” изкристализират в самоубийствено песимистична sci-fi “визия”. “Жената 2046” кара Леунг да пътува през спалните на много момичета, да я търси дори в лицата на андроидите от бъдещето. Централната сцена на филма е, когато на една гара той впива с цялата си възможна “екзистенциална страст” устни в тази, която най-много се е доближила до него “след 2046”. Те завинаги се разделят - “тя” е разтърсена от подобна отчаяна близост, но знае, че “той” е обречен да не бъде “неин”.

Героят-антипътешественик е потресен, че след много години негова “приятелка” се омъжва за “своя единствен човек” - японец, с когото баща й насила ги разделя. Тя го моли романът, който пише, да бъде с по-щастлив край. Той открива това, което винаги е знаел и което е невъзможно да се промени или принизи до “happy-end”, “утешение” или “фатална развръзка” - всичко потъва в тъмната “бездна” на (без)пределната интимност. “Защото в 2046 нищо никога не се променя. Никой не знае дали това е истина. Защото никой не се върна оттам.”

© Васил Прасков
=============================
© Електронно списание LiterNet, 24.06.2005, № 6 (67)