Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ПОЕМАТА “РАЛИЦА” НА ПЕНЧО СЛАВЕЙКОВ

Ваня Колева

web

Поемата “Ралица” на Пенчо Славейков е благотворна среща на същностни традиционни принципи и идеите на индивидуализма. Тя изразява отношението на поета към типологични за българския етнос представи, вярвания, ритуали, към народнопесенната поетика и песента като взаимовръзка на музика и текст1. Основавайки се на народното знание и изконни митопоетически символи, творецът ги преосмисля в посока към модерните нравствено-етически и естетически категории, насочва ги към индивидуалното и дълбоко личното. Унаследените етнически особености, специфичните национални дадености той трансформира към надетнически, наднационални, общочовешки по характер ценности. Защото, както сам пише в студията си “Българската поезия. Преди и сега”, “Моят гален блян е да изобразявам ония борби в живота, на които значението не е во временното, но които, макар и с печатът на временност, открояват извънвременното, типичното в живота. (...) Моят поглед на художник е съсредоточен на външни съдбини и душевни събития, в които се откроява человека” (Славейков 1940).

В поемата Пенчо Славейков разгръща процеса на житейските изпитания, които персонажите трябва да преодолеят. Той поставя проблема за жертвата, за страданието, но и за неговото преодоляване, надмогване, за извеждането на неподозирани у човека сили, за да продължи той нататък. Поетът визира личността, която не приема самосъжалението като решение, не се предава, отказвайки да бъде пречупена и обезличена. Посредством образите и конфликта между тях творецът провокира стремеж към нравствено и духовно извисяване, към постигане на вътрешна свобода. Издига в култ силата на красотата и особено “нравствената красота”, потребността от “културност и човещина” в отношенията, защото естетическото възраждане поетът мисли във взаимовръзка с нравственото възраждане на личността.

От друга страна, Пенчо Славейков търси причините за превръщане на човека в грешник; ориентира към онези неясни страни на психичното, отвеждащи към греховността. И поставя акцент върху момента на себеосъзнаване като първа крачка от победата на доброто у човека.

* * *

При първата си публикация (“Мисъл”, 1903) поемата е с подзаглавие “Идилия”, от което впоследствие Пенчо Славейков се отказва. Акцентирайки върху заглавието, преодолявайки предварителните уговорки и очаквания, в “Ралица” творецът се движи между непрестанно сближаване към и отграничаване от традицията - особен подход на творене, по повод на който отбелязва в “Блянове на модерен поет” (“Мисъл”, 1903), във връзка с драмата “Зидари” на П. Ю. Тодоров: “той (П. Ю. Тодоров - б.м., В. К.) заема образи и събития из съкровището на миналото и се ползува от тях, както му идва отръки. Обаче от съкровището на миналото се заема само онова, което не е загубило смисъл и за ново време. (...) Само жизнеспособното може да се възроди за нов живот.” (Славейков 1993: 48).

За функционалността на традицията в изграждането на модерната литература Пенчо Славейков пише и по-рано в статията “Народните любовни песни” (“Периодическо списание”, 1902): “И друг един смисъл ми лежи на сърце, като се наемам за анализа на тези песни: да извадя наяве ония техни характерни особености, които би трябвало да легнат в основата на нашата изкуствена лирическа песен, ако искаме тя в по-нататъшното си развитие да се възмогне и да стане изразителка на една от най-отличителните черти на нашия национален гений, каквато е достигнала тя да бъде у всички европейски нации. Бърнс, Гете, Хайне, Беранже, Петьофи и др. истински певци не биха заслужили високата чест, която им се въздава от потомството, ако в песните си не биха били откровители на своя роден, национален дух. В областта на поезията ние бихме могли да се надяваме, че ще извадим нещо за пред свят само тогава, когато нагодим това цвете да расте и да се развива, хранено от соковете на нашата почва.” (Славейков 1991: 123). А с оглед на “външната форма” на любовните народни песни Пенчо Славейков обръща внимание на това, че “у певеца се явява домогване към завършеност и закръгленост, към известна разпореда на материала на инспирацията” (Славейков 1991: 123-124).

Елемент от тази “разпореда” е ритмичната организация на Пенчо-Славейковата поема. В основната си част стиховете на творбата съдържат по 11 срички, които, под влияние на немската поезия и появилия се през XVII век в Германия 12-сричен стих с регулирана четна удареност, са подчинени на 6-стъпен ямб (U\). Разбира се, в случая последната ямбична стъпка остава непълна и стихът завършва с женска клаузула:

* “Ка то | он аз | ве чер | ни ца | в не бо | то” (U\ U\ U\ U\ U\ Uо).

Изключенията са епизодични и се отнасят до 10-срични стихове, при които ямбът е 5-стъпен, а клаузулата - мъжка:

* “за ми | на ней | ний тат | ко по | гур бет” (U\ U\ U\ U\ U\).

Стереотипът се разрушава в три случая - при анжамбманите, изразяващи: 1) противопоставяне на две различни по тип авторови наблюдения (“да бе огряло слънце... / Ала слънце”); 2) диференциране на събитийността във времето ([Стоичко] “към село се упъти. / Много дни”); 3) разграничаване на действия и размисли у Ралица (“на гробове им да реди. / Начесто”). Но въпреки раздвояването, целящо вътрешно-смислови противопоставяния и акценти, в ритмично отношение стиховете съхраняват единството и целостта си:

а) При 11-сричен модел:

* “да бе | ог ря | ло слън | це... // А | ла слън | це” (U\ U\ U\ U // \ U\ Uo)

* “на гро | бо ве | им да | ре ди. // На че | сто” (U\ U\ U\ U\ // U\ Uo)

б) При 10-сричния:

* “към се | ло се | у пъ | ти. // Мно | го дни” (U\ U\ U\ U // \ U\).

На ямбичния ритъм и на художествено-естетическите си разбирания Пенчо Славейков подчинява, след значителна преработка, общоизвестни народнопесенни формули, образи, мотиви. Така творецът постига не само различно звучене; той преосмисля основата, извеждайки нов тип акценти. Показателно е началото на поемата.

 

I. Ралица и Иво Бойкин

Във фолклора девицата не само се сравнява с космическите елементи; те са неин знак и атрибут. Греят на челото, лицето, гърдите й. Разположени са по специфично-ритуалната дреха, която Божа майка й подарява за това, че е гледала Боже чедо. Със слънцето, месеца, звездите момата разговаря, спори, предизвиква ги, надгрява се (със слънцето), и обикновено побеждава. По този начин се разкрива степента на овладените от нея знания и умения, готовността й за бъдещ брак. За да се стигне до сватбата, където при влизане на невестата в дома на съпруга се пее: “Излезни, мале момкова,/ да срещнеш снаха деница,/ да срещнеш сина месеца.” (БНПП, 2: 393 - Софийско). Освен с подобни метафорични изображения, народната песен често постига желания ефект посредстом отрицателен паралелизъм, при който двете явления (и природното, и човешките чувства и отношения) запазват самостоятелното си значение:

Изгряла е ясна зора
у момини равни двори.
То не било ясна зора,
най ми било малка мома.

(БНПП, 2: 18 - с. Радовец, Ямболско)

Изгрея ми ясна звезда
над бел Дунав, на бел камик.
Да не ми е ясна звезда,
нело ми е малка мома.

(Вековно наследство, 1: 291)

В някои случаи формулата започва с въпрос, на който се дава отрицателен отговор:

Що ми сяе Давидови двори?
Аль е сълнце, аль е месец,
аль е дзвезда сяйница? -
Ни е сълнце, ни е месец,
ни е дзвезда сяйница,
току ми е дилбер Ева.

(БНТ, 6: 125 - с. Разпоповци, Еленско)

Пенчо Славейков използва модела, но го синтезира, като концентрира формулата до обикновено сравнение: “Като оназ вечерница в небото,/ една бе в село Ралица девойка”. В новото построение героинята, от една страна, е част от колектива, от социума (“една бе в село”); от друга - акцентът е върху неповторимостта и изключителността й; от трета - тя не само е сравнена със звезда Вечерница, но и като че ли притежава особена светлинна характеристика - тя е Ралица. Както някога са определяли съзвездието Орион, формирано от шест звезди, наредени като ралицата на рало. Пренесено към образа от поемата, това значение кодира звездната/светлинна природа; рефлексия е от функцията на небесните тела, които в митологичен план символизират присъствие на божеството и върховна сила; вечното, неумиращото; израз са на надежда. В древните представи звездите са атрибут на богините - господарки на небето, а като Зорница или Вечерница е възприемана римската богиня Венера.

Същевременно, наред с въплътената светлинност, името включва още смисли, които, макар да са свързани с твърде различни в същността си субстанции, взаимно рефлектират един в друг и като цяло представят интересен в семантично отношение комплекс. От една страна, понятието означава основната част на рало, състояща се от ръчка и плаз, а от друга, така се нарича земеделско оръдие, подобно на плуг, но без колелета и с воище като рало (БТР 1994: 827). В митологичен план ралото е атрибут на боговете и богините на земеделието, каквито са Деметра, Триптолем, Дионис. То е фалически символ, като палешникът се свързва с оплождането на земята. Браздата (земята) на свой ред е изконен символ на женското начало, а нивата и осмисленото женско тяло (телосът) като утроба и гроб са изоморфни понятия. Досегът на земята и ралото, оранта като звено от аграрно-технологичния цикъл, на сакралномитологично ниво символизира разломяването на извечната prima materia на многочислени отломъци - това е множествеността на сътворението (Купър 1993: 178-179). Оранта осмисля оплождащата потенция на мъжкото и раждащата способност на женското тяло, а като ритуално действие от гледище на брачната символика тя е тъждествена с брачния акт, при който съпругът е митичният орач, а съпругата - нивата, подлежаща на въздействие.

Заложена в името на героинята, връзката със земеделието отива по-нататък, като редът “небе - земя/нива - рало - оран” отвежда към идеята за растителността. В този план понятието “ралица” се свързва и с дребно лятно цвете из ниви и стърнища със заострени отзад като шип лилавосини цветчета, Delphinium (БТР 1994: 827). Казано иначе, изначално Ралица е цвете; като годеница тя е плодно растение (лоза), но и птица. В края на поемата обаче фитоморфният и орнитоморфният код на изображение отстъпват място на антропоморфния: тя се оказва предачка (“и прязнощ я над хурката заваря”), т.е. напълно реализирала се съпруга и майка.

С други думи, още с първите два стиха на поемата Пенчо Славейков маркира социалната принадлежност на своята героиня. Заедно с това тя е необикновена, защото носи звездна/светлинна същност, като е сродена и със земята, с растителността. По природа е свързана както с богинята на любовта (Венера), така и с богинята на земеделието и земните дарове, плодородието (Деметра). Обемането на различните субстанции откроява Ралица, обособява я от всички останали, а същевременно я посвещава и обрича на любовта, на майчинството. Превръща я в своеобразен жертвен агнец за любовта. Така поетът маркира особената съдба, която е предначертана за Ралица. Драмата, която тя предстои да преживее и надмогне и която ще се разгръща последователно, постъпателно във времето и пространството.

Ралица отрано е белязана от съдбата - “Сиротно чедо беше тя”. Лишена от обичта и подкрепата на родителите си, тя поема на крехките си плещи сирашката болка и неволя. Но както казва премъдрият цар Соломон: “Не пренебрегвай (...) наказанието от Господа, и да не ти е тежко от Неговото изобличение; защото когото Господ обича, него наказва и към него благоволи, както баща към сина си” (Притчи 3: 11-12). Девойката не остава сама; тя расте под крилото и грижите на леля си, справя се, дарена с нейната любов. Тук Пенчо Славейков отново актуализира фолклорни и християнски модели - той сравнява грижите на лелята с “гърлицата както/ отглежда своя рожба”, а заедно с това представя Ралица като птица (“докато/ се на крила самичка тя възмогне”).

“Гърлицата”, т.е. гургулица (Streptopelia turtur), е подобна на гълъб птица и напомня въплътения в гълъб според християнската традиция Свети Дух - по-точно в гълъбица, понеже в еврейски и арамейски текстове носещият се над водите Дух Божий (Битие, 1: 2) е обозначен с понятия в женски род, а в архаични апокрифи Христос нарича Духа “майка” (Мифы 1, 1987: 413). Според Евангелието в момента на Кръщението на река Йордан Христос вижда Божият Дух “да слиза като гълъб и да се спуща върху Него” (Матей 3: 16; Марко 1: 10; Лука 3: 22), докато в еврейския текст употребеният глагол е по отношение на птицата-майка, която “извиква пилците си от гнездото, дига се над тях, простира крилете си, взема ги и ги носи на перата си (Второзаконие 32: 11). Това е образът на световната птица-майка - чудесна, гигантска, сгряваща и кърмеща, която е другото лице на световното яйце.

От друга страна, представянето на девойката и леля й като птици е свързано с инициациите и е характерно за фолклора на народи от широк географски ареал. Орнитоморфният модел осмисля спецификата на жестове и говор, на двигателните реакции най-общо, разкрива особен тип поведенческа изява. В българската традиция момата е изобразена като птица - в народните песни, изпълнявани при приготвяне на сватбените хлябове, при бръснене на младоженеца, при тръгване за дома на невестата, при извеждането й пред сватовете и посрещането й в новия, съпружеския дом.

Разгръщайки изявите на Ралица, Пенчо Славейков напомня конкретни ритуали по социализацията на младите в патриархалното общество. Той визира фолклорния тип на изразяване на чувствата и любовта-харесване - чрез определени знаци и символи, които се предават от векове и които ритуално легитимират любовта пред обществото. Такива са напиването на вода при извора, улавянето до избраницата на хорото насред селския мегдан. Поетът маркира времето на осъществяване (“Кръстовден мина”, т.е. след 14 септември, в есенно-зимния период) и основните пунктове от големия, продължителен във времето, ритуал на фолклорната сватба (по Иванова 1984: 28-79, 116-139), а именно: а) искане на съгласие за брак (“У Ралица ходиха китни свати”); б) годеж (“И чу се вест низ село, че наскоро/ ще е и сватба”); в) вечери за раздяла на годеника с ергенството и на годеницата с моминството (“Дружки и недружки/ у Ралица на добър час вървяха”); г) посещения в дома на годеницата, при които моми и невести, роднини и близки разглеждат моминия чеиз - дрехите и даровете, които невестата ще отнесе и раздаде на сватбата си (“и тънки дари стелеше пред тях”); д) живота на младата невеста в дома на нейния съпруг и ролята й на отмяна за свекървата.

Връзката с традицията прозира в разгръщането на любовта между Ралица и Иво Бойкин. Изключителни по хубост, двамата са изобразени пестеливо, посредством синекдоха. Портретът на Иво е ограничен до “ваклите очи”, т.е. Иво е черноок, което на Балканите е безспорен знак за красота. Очите са топос, възприеман като граница между външното, видимото и вътрешния мир на персонажа, преход към неговата душа. Или по думите на Спасителя: “Светило за тялото е окото” (Матей 6: 22). Съответно Ралица е представена чрез усмивката си, също значещ елемент от човешкия лик. Но ако по отношение на Иво изказът е лаконичен, ограничаващ се до един постоянен епитет (“ваклите”), то за Ралица Пенчо Славейков си позволява разточителността на образния паралелизъм:

............................. На всички
кой знае как, усмивката й крехка
допадаше - тъй ведрата зорница
допада на стопани ранобудни;
не е ли тя на ясни дни благ вестник?
Ех, хубава усмивка беше тя...

Успоредно се съпоставят “усмивката й крехка” с “ведрата Зорница”, при което противопоставителността на миналост (имперфект) и сегашност в анафората “допадаше - допада” осмисля преходното, нетрайното като непреходно и вечно. Защото нравствената чистота, благородството владеят сила и устойчивост, непонятни за коварството и подлостта; защото добродетелта надделява над порока. Чувството на Ралица за вътрешна свобода, волята й за независимост и осъзнатото право на личен избор, духовната й сила се проявяват най-вече във време на изпитания и тревожно-напрегнати ситуации (при срещата със Стоичко Влаха и отказа на неговия “златен наниз”; при вида на убития Иво). Отрано осиротяла, Ралица е въплъщение на разбирането и вярата на Пенчо Славейков, че “у самотния човек е силата и той няма защо да прави с когото и да е компромиси” (Славейков 1940).

По особени, незрими пътища структурата препраща към финала на творбата, където авторовото меланхолно-носталгично: “Ех, хубава усмивка беше тя...”, се трансформира в тиха радост: “и пак оная хубава усмивка/ на устните й цъфва”. Промяната от имперфект към сегашност този път внушава идещата от отец Паисий Хилендарски и пронизваща Българското възраждане идея за временността на страданието. Но у Пенчо Славейков проблемът за преходността на човешката болка има дълбоко личностен, индивидуален смисъл. Вниманието е не към историческата събитийност, а към движенията и промените в човешката душа.

От друга страна, препотвърждавайки изключителността на Ралица, образният паралелизъм връща към началото на поемата. В движението между наблюдаваната структура и първите стихове на творбата се очертава кръговостта на природния цикъл, неговата завършеност и пълнота (Зорницата и Вечерницата маркират изгрева и залеза на деня, началото и края на нощта). По аналогичен начин съвършенство и хармония владеят дома на Иво Бойкин: Ралица е щастлива; за Иво тя е “скъпо, ненагледно благо”; “А радостта на Ивовата майка/ не споделил би никой, ни постигнал”.

Общите черти между Ралица и Иво продължават по-нататък. Макар да осиротява рано, Ралица израства жизнена, обичлива. Тя има дарбата да се радва на живота, а успява да дари с радост и близките си: “всички тя посрещаше засмяна”, а “модрия й поглед бе западнал,/ като мъгла, на всички на душата”. Въпреки че “сиромах е Иво”, думите му са “благи, като ранна/ роса при пролет”. Двамата владеят техниката на доброто, красивото говорене, сладкодумни са, мъдри, благонравни - все качества, които се усвояват в годините на израстване и които характеризират семейството, към което човек принадлежи, но са знак и за неговия личен успех. “Блажен е човек, който е придобил мъдрост, и човек, който е спечелил разум, - защото нея да придобиеш е по-добре, отколкото сребро да придобиеш, и печалбата от нея е повече, отколкото от злато” (Притчи 3: 13-14), учи цар Соломон, а освен това: “Мъдрите ще наследят слава, а глупците - безславие” (Притчи 3: 35). Така дори това, че Ралица е “сиротно чедо”, а Иво - “сиромах”, се оказва в подкрепа на необикновената връзка помежду им. Съдбите им се оказват пределно сходни, близки. Общите черти се наслагват и очертават един почти мистичен ореол около персонажите, които като че ли са предопределени свише. Те наистина са “Двама лика/ и прилика, един за друг родени”. По силата на предопределението или провидението - тъкмо защото са възвисени и някак богоосветени, те са “един у друг залюбени не чудом”.

Необикновената връзка помежду им Пенчо Славейков изразява посредством метафора (“Той беше строен явор столоват,/ тя тънка, вита, кършена лоза”), последвана от образен паралелизъм, в чийто първи компонент застават елементи от растителния свят, а във втория - човешките действия и отношения: “лоза се окол явора обви -/ около Ива Ралица девойка!” Аналогични формули, основани на образен паралелизъм, познават българските сватбени песни:

Вила са й лоза виньова
около града Крушова.
Не било лоза виньова,
ам’било Енкя дивойкя -
при Милуша стоела.

(БНПП, 2, 1981: 311 - Рупчоско)

По-важно е обаче, че подобен тип образен паралелизъм е широко разпространен в народните балади, свързани с метаморфози (превращения): на преследвани деца; на преследвани влюбени; на влюбени, срещу чиято любов близките се противопоставят, но която се осъществява след смъртта им - чрез вплетените гранки на растенията, израсли на гробовете им (вж. СбНУ, 60, 1, 1993: 190-204, №№ 231-250; също: БНТ, 4, 1961: 456-465). Песните с мотив “Неразделни и след смъртта”, разказващи за необикновена, силна и предана любов, която завършва трагично за влюбените - нещастията за тях са неизбежни, а ранната им смърт е непредотвратима, Пенчо Славейков е познавал добре. Показател за това е включването на две от тях - “Стана и Стоян думая” и “Залюбили се две луди млади” - в антологията “Книга на песните” (1995: 183-185, № 177 и 178). Около този мотив и проблема за вечната любов поетът изгражда “Неразделни” (1895); връща се към него и в различни други моменти от творчеството си.

Идещ от древността, мотивът получава широко разпространение и се превръща в притегателен текстопроизводствен модел. Той стои в основата на средновековния роман “Тристан и Изолда”; а чрез песните на българска почва намира реализация в първата наша поема - “Стоян и Рада” (1845) на Найден Геров; в баладата “Две тополи или Неожидана среща” (1872) на Цани Гинчев; в идилията “Над черкова” (1902) на Петко Ю. Тодоров и т.н. Ако обаче в народнопесенните варианти знаците на погребалната обредност са минимализирани и интересът е повече към следващия етап - превращенията на влюбените, визуализиращи сливането на душите им, то в ранните литературни интерпретации се появява засилено присъствие на ритуала2. Мислена в такъв контекст, появата именно на този тип образен паралелизъм в Пенчо-Славейковата творба разкрива не само отношенията между Ралица и Иво Бойкин, но и техния очакван злощастен край. Предопределеността на любовта, както и прокобата за нея, поетът изразява по различен начин. Включително чрез сдържания скептицизъм на народната мъдрост, перифразирана в поемата: “Ех, кабил ни край не е/ на хубаво да води тази хубост.”

Като цяло предсватбения период на Ралица и Иво Бойкин Пенчо Славейков разкрива в плана на традицията. Брачния им живот обаче поетът изобразява посредством техните лични взаимоотношения, чрез поведението, характера и стила на разговорите им. Напълно хармонизирани, мислите на двамата се движат в една посока и взаимно се допълват. И с думи, и мълком те водят един необикновен, прекрасен диалог. Свенлива нежност, чувство за уют и топлина, за някаква естествена грижовност и закрила един към друг струят от картината на дома им - особено на фона на зимната “хала разбесняла”, на “вихъра”, който “като пътник закъснял, на прозорците блъскаше, виеше/ и свиреше през ниския комин”. Антитезата на двете картини, на двата полюса - вътре (край огнището) и вън от дома, спецификата на инверсиите и глаголната концентрация, звукописът - всичко е насочено към експликацията на техния благословен дом. Дом, изпълнен с мир, с разбирателство, добронамереност и обич, предпоставка за което са качества, трудно постижими и изискващи внимание, самонаблюдение, самовзискателност - кротостта и смирението3. Същевременно стилистичните фигури и особено сравнението, очовечаващо бурята, напомнянето за Стоичко и “тъмний негов поглед, изпод вежди/ при всяка среща мятан неприветно”, подтекстово изразяват илюзорността на щастието, мимолетността на миговете красота, а загатват и някаква опасност, появата на дебнещо зло.

Осмисляйки измеренията на любовта, Пенчо Славейков разкрива Ралица и като вдовица. Статус, чиято емоционална същност поетът изразява чрез функциите на звукописа4 и който я поставя в особената позиция на самотница. В началото на поемата Ралица е “сиротно чедо”; в края - “Живей сиротно с своето сираче”. В началото тя е при леля си; в края - със своя невръстен син. Съществената отлика между двете позиции е, че в началото тя получава обичта на близки, на “дружки и недружки”; докато в края “сърцето Ралици се сви”, тя се самозатваря, прикътала в душата си “спомен скъп за ясни дни”. Преди убийството тя живее в надежди и мечти, за които “разправяше на всички”; в края не животът, а споменът за скъпите мъртви владее душата й. Съмнението, догадките за убийството на съпруга стряскат клетото й сърце: “Божичко, нима!?”/ И морници побиваха я хладни”.

И все пак Ралица надмогва страданието, без да изгуби своята надежда. Сила за живот й дава детето, в чиито “вакли очи” познава своя любим. Топлината на детското телце, притиснато до майчините гърди, очите на малкото създание са повик за живот, лъч надежда, които връщат на Ралица “оная хубава усмивка”, позната от миналото. Нейната като че ли вродена устойчивост, невероятната й способност да понася ударите на съдбата и да ги надмогва я спасяват при най-тежките изпитания. Осиротяла за втори път след смъртта на Иво и неговата майка, Ралица намира утеха в своя син, чрез когото мъртвият оживява. Тя остава: “от живота/ ненадломена - с несломено сърце”.

II. СТОИЧКО ВЛАХА

Сложен и противоречив път от душевно падение до опит за себеосъзнаване преживява Стоичко Влаха. В сюжетното действие персонажът влиза като “заможен и личен/ ерген, един на майка и баща”, т.е. с характеристики, които от позиция на фолклорното мислене са достатъчни, за да му осигурят добър живот5. Той е “личен”, следователно красив (хубав, гиздав, строен), но и обладаващ необходимите качества на достоен човек. Произхожда от семейство на добри, трудолюбиви стопани - “заможен” е. С тази оценка и социалния статус на родителите си той изразява стабилитет, сигурност и ако има нещо, което да го превръща в не толкова желан кандидат, в сравнение с Иво Бойкин, това е неговата чуждост, кодирана в прозвището му.

Защото “Стоичко” принадлежи към пожелателните имена и означава “да стои здраво на земята, да е вечен”, той самият и чрез потомството си. Прозвището му обаче го определя като “чужд”: с “влах”, “власи” се означават потомците на романизираното тракийско население на Балканите (в мн.ч.: куцовласи, цинцари); това е още народното название на румънците (БТР 1994: 102). А чуждият човек във фолклорното мислене е потенциален носител на заплаха. Той е и си остава несвой, което го свързва с хаоса и злото.

В отличие от Стоичко, името на Иво е съкращение от Иван. То произхожда от еврейското Jеhohanan или Iohanan (“Яхве е милостив, Бог е милостив”); преминава у гърците като Ιωαννης и в превод се схваща като “благодат Божия”. Съответно човекът, носещ това име, се възприема като дарен, изпълнен с Божията благодат. Освен в “Ралица”, името се среща и в други творби на Пенчо Славейков (в “Неразделни”, в “На Острова на Блажените” - в лицето на поета Иво Доля6). Презимето “Бойкин”, т.е. синът на Бойко, се свързва с пожелателност и би трябвало да осигури щастие на притежателя си: означава “злото да се бои от него”. То също е в групата на предпочитаните от твореца имена (носи го главният герой от поемата “Бойко” (1897), а в “На Острова на Блажените” - Бойко Раздяла).

Имената на персонажите всъщност предполагат конфигурацията на връзките в поемата. Естествено е Ралица - светлоносещата, свързаната със земеделието и растителността мома, да бъде привлечена от обдарения свише човек, а не от чуждия и вещаещ неяснота, хаос, зло. Съответно трагизмът на Иво е, че той, благословеният, се оказва жертва на ревността и злобата.

Негативните черти в характера на Стоичко Влаха се проявяват след годежа на Ралица и Иво Бойкин. Стоичко не познава смирението, не умее да се самоконтролира. На преден план се явяват горделивостта, неотстъпчивостта, болезненото му честолюбие, което, бидейки наранено, го отвежда към озлоблението. У персонажа започва продължителен във времето психологически процес, свързан с вътрешен конфликт и агресивна насоченост на емоцията. Неспособен да приеме чуждия избор, подвластен на гнева, Стоичко търси възможност за надделяване и надмощие в една предрешена по правило борба (“Вред/ той Ралица все дебнеше да срещне”). Това, при знанието за спецификата на сватбения ритуал, е прекрачване на границата в нормативно установеното поведение. А Стоичко познава ритуала.

В основата на срещата между него и Ралица при чучура “на Беш-Бунар” стои ритуалното обменяне на дарове като сближаване и крачка към приобщаването на двата рода (моминия и момковия) при така наречения голям годеж. Нещо повече - Стоичко разчита на функционалността на задължителната при годежа съставка - монетни и метални накити, които момата получава от семейството на кандидата и които тя слага веднага, като е длъжна да ги носи след това (в знак, че е сгодена и има определени ангажименти). Символиката на традиционния ритуал изясняват лазарските песни, според мотив от които момък говори на любимата си във връзка с предстоящата им женитба: “Мама ще ти наниже/ на бялата гушка/ се желти желтици!” (Качулев 1973: 176, № 340 - с. Хлебово, Чирпанско). Познавайки знаковата същност и задължителността на подобни жестове, Стоичко Влаха настоява да дари Ралица със “скъп армаган - огърлица рубета”. На свой ред репликата му: “Наречени са те за теб”, фактически отрича годежа и подготвяния брак между Ралица и Иво Бойкин, обезсмисля ги, разрушава легитимността им и поставя основата на нов тип взаимоотношения - между Ралица и самия Стоичко. Амбициите на персонажа се препотвърждават в последващата негова реплика-прокоба: “На мене е обречено сърце ти:/ то ще е мое - или ничие!”

Резултатът от срещата на “Беш-Бунар” - отказът на Ралица да приеме Стоичковия “златен наниз”, последвалата нейна реплика: “Пусни!... Сърцето силом се не зема./ Не е то пита, то се не ломи!”, бягството й (“спусна се набързо низ брега”) - е своеобразен нов етап в психологическото рушене на персонажа. Душевната криза у него Пенчо Славейков разкрива посредством инверсията “мисли зли” и формално необичайната фраза “недобър гореше плам в очи му”, при която сказуемото разкъсва и дистанцира определението и определяемото (подлога). Душата на персонажа се изпълва с ненавист. В съзнанието (или в подсъзнанието) му се зараждат пъклени планове, а момент на помрачаване на съзнанието може би превръща Стоичко във вероломен, безскрупулен убиец: “Мен нейни думи - тебе моя нож!”

Така персонажът нарушава две от основните заповеди, дадени на човечеството от Бога: “Не пожелавай жената на ближния си и не пожелавай дома на ближния си, нито нивата му, нито роба му, ни робинята му, ни вола му, ни осела му (нито никакъв негов добитък), нито нещо друго, което е на ближния ти” (Второзаконие 5: 21; Изход 20: 17), но и: “Не убивай” (Изход 20: 13; Второзаконие 5: 17), защото “който убие, виновен е пред съда” (Матей 5: 21). Животът на Стоичко Влаха се проваля поради психичната неустойчивост, неуравновесеност, гневливостта, които са сред греховните и неприемливи за християнина черти: “Аз пък ви казвам, че всеки, който се гневи на брата си без причина, виновен ще бъде пред съда” (Матей 5: 22). Образът не успява да надмогне яростта, пренебрегвайки внушеното от Бога като предохранителна мярка: “Като се гневите, не съгрешавайте: размислете в сърцата си на леглата си, и утихнете” (Псалтир 4: 5).

Стоичко Влаха убива, с което разрушава семейството на Ралица и Иво, но и се себепогубва, самоунищожава: “на два-три пъти/ се по кръчмите мярна - и без вест/ подир това нанякъде забягна”. Бягството му обаче е резултат на пробуждане на съвестта и пораждане на чувство за вина, за срам. То е знак за вероятно осъзнаване на греховността и на извършеното злодеяние. Свързва се с “душевен прелом” и евентуално - с начало на “нравствено възраждане” у персонажа, “защото само нравствената личност и нейните дела са за изгода на человечеството.” (Славейков 1993: 47).

* * *

И така - до бягството на Ралица поетът по-демонстрирано фолклоризира и като че ли държи външната връзка с ритуала да бъде възможно по-видима, по-цялостна. Около и след срещата при “Беш-Бунар” настъпва смяна на културните знаци, като ориентацията е по-скоро към индивидуализиране на образите, към психичните особености и промени, настъпващи у всеки от тях.

Казано иначе, поемата “Ралица” разкрива интереса към изконната българска култура, към богатството на образи и символи, носени от фолклора и подложени на проверка чрез християнството; към общочовешките модели на мислене и поведение. От друга страна, творбата е израз на потребността да се проникне в субективното и психичното. При това преплитането на традиционно и модерно Пенчо Славейков осъществява, както сам пише, “не в деталните неща”, а “през общото настроение на творението” (Славейков 1993: 47).

 

БЕЛЕЖКИ

1. Акцентът върху взаимовръзката на музика и текст е под влияние на Ницше, според когото: "мелодията е първичното и общото", а "поезията се ражда от мелодията" (Ницше 1990: 92). [обратно]

2. Срв. у Найден Геров: Стоян и Рада са "задомени" в "земята плеснива", правят им "с гозба помян", преливат ги "със вино", "към небо със молитва жива/ възносят вси за них темян", а от "гробовете" им "изникнали от бога две/ високи кичести дръвета/ и си ся сплели връхове". И у Цани Гинчев: тополите, израсли на гробовете на Ненчо и Дешка, "растат равно, къто свещи". [обратно]

3. Това са характеристики, зададени от Иисус Христос: "вземете Моето иго върху си и се поучете от Мене, понеже съм кротък и смирен по сърце, и ще намерите покой за душите си; защото игото Ми е благо, и бремето Ми леко." (Матей 11: 29-30). [обратно]

4. Алитерации (периодична поява на Ж - С - З; на М: "Дни минаха и много мина с тях"); консонанси (В: живей - своето - живот - неволен - весден); асонанси (А/Я - О - И). [обратно]

5. Според народна песен мома разпитва буля си за семейството на кандидата, за когото близките й смятат да я сгодят:

Попитахте ли хората -
хората имотни ли са, ("имотни" в смисъл: трудолюбиви, спестовни стопани)
в хората почитни ли са,
с комшии животни ли са?
Събират ли са с комшии
да едат, буле, да пият,
веселба да са веселят?

Такива са критериите, които вълнуват момата с фолклорно съзнание. За самия кандидат тя не пита! За него заговаря буля й: "твърде са добри хората" - "имотни, буле, животни,/ в хората, буле, почитни,/ ами им лошо харото:/ хем сляпо, буле, хем нямо" (БНТ, 7, 1962: 131 - Разградско). [обратно]

6. Доля (от руски) - част, пай, дял, съдба. [обратно]

 

 

ИЗПОЛЗВАНА ЛИТЕРАТУРА

Библия 1982: Библия сиреч Книгите на Свещеното писание на Ветхия и Новия завет. София: Св. Синод на Българската църква, 1982.

БНПП, 2: Българска народна поезия и проза. Т. I-VII. София, 1981-1982.

БНТ, 6: Българско народно творчество. Т. I-ХII. София, 1961-1962.

БТР 1994: Андрейчин, Л., Георгиев, Л., Илчев, Ст., Костов, Н., Леков, Ив., Стойков, Ст., Тодоров, Цв. Български тълковен речник. Четвърто издание. Допълнено и преработено от Д. Попов. София: Наука и изкуство, 1994.

Вековно наследство, 1: Вековно наследство. Българско народно поетическо творчество (Отбор и характеристика от М. Арнаудов). Т. I-II. София, 1976-1977.

Иванова 1984: Иванова, Р. Българската фолклорна сватба. София: БАН, 1984.

Качулев 1973: Качулев, Ив. Народни песни от Североизточна България. Т. II. София, 1973.

Книга 1995: Книга на песните. Български народни песни, отбрани от Пенчо Славейков. Под ред. на Любен Петков. София: Отечество, 1995.

Купър 1993: Купър, Дж. К. Илюстрована енциклопедия на традиционните символи. Прев. от англ. Иглика Василева и Юлия Стефанова. София: Петър Берон, 1993.

Мифы, 1, 1987: Мифы народов мира. Т. I. Москва, 1987.

Ницше 1990: Ницше, Фр. Раждането на трагедията и други съчинения. София, 1990.

СбНУ, 60, 1: Сборник за народни умотворения и народопис. Кн. LX. Част I. Български народни балади и песни с митически и легендарни мотиви. София: БАН, 1993.

Славейков 1993: Славейков, Пенчо. Блянове на модерен поет. Очерк за П. Ю. Тодоров. // Блуждаеща естетика. Българските символисти за символизма. Съст. и встъпителна студия - Стоян Илиев. София: БАН, 1993, с. 45-48.

Славейков 1940: Славейков, Пенчо. Българската поезия. Преди и сега. // Славейков, Пенчо. Събрани съчинения. Том VI. Книга I. София, 1940, с. 5-58.

Славейков 1991: Славейков, Пенчо. Народните любовни песни. // Христоматия по българска фолклористика. Второ преработено и допълнено издание. Съст. Георги Данчев и Анчо Калоянов. София: УИ "Св. Климент Охридски", 1991, с. 122-132.

 

 

© Ваня Колева
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 02.06.2005, № 6 (67)