Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ПРОСТИ НИ, АПОСТОЛЕ...

Ваня Колева

web

Зад нас е 19 февруари - един от най-черните дни в българската история. Той, наред с 2 юни и няколко още дати, са дни за помен, дни за дълбок поклон, дни за размисъл и равносметка.

131 години от обесването на Васил Левски, 131 години от загубата на Дякона, 131 години без Апостола.

Съзнаваме ли това, разбираме ли го?

Веднага биха ме оборили - как не?! Не е ли видно колко предавания се излъчиха по телевизии и радиостанции, колко статии се изписаха по вестниците, колко тържествени чествания имаше из страната?! Какво повече?!

Уви, това е едната страна на въпроса, видимата, официозната. Но има и друга - също толкова видима, макар и не така афиширана, за нея е болката ми.

Във варненската Морска градина, пред Паметника на Васил Левски по Алеята на възрожденците имаше официално честване-помен. За това знаят всички. Известно е, че присъстваха и доволно много ученици, доведени от учителите си - и едните, и другите - радостни, че бяха навън, на въздух и слънчице в зимния ден, вместо в прашните класни стаи. Децата бяха непосредствени, усмихнати, весели, учителите им - също. Честитяха си празник. Така се срещаха: с “Честит празник, мила!” Стоях сред публиката и слушах. “Нали знаеш - обясняваше една госпожа на своя позната - днес училището ни има патронен празник, и ние затова дойдохме, да празнуваме.” Боже мой! Що за израз! Що за кощунство!

Репортерка минаваше сред децата с естествени за момента въпроси - защо са тук, с какво свързват деня 19 февруари, какво е за тях Апостолът. Не можех да чувам, разбира се, а и представянето, интерпретацията на отговорите е нейно право и задължение. С внимание наблюдавах детските изражения - някои от учениците се стесняваха (обяснимо е, при мисълта, че си пред микрофон и в кадър), други се споглеждаха, сбутваха се насмешливо (какво пък иска тази!), трети открито се смееха (колко забавно - да ги питат за нещо, дето сигурно никой не знае!)... Наблюдавах и душата ми се свиваше - не поради детското незнание, малките не са виновни. Те са чисти души. Но се срамувах заради учителите - какво правят всъщност? Защо са извели възпитаниците си, само да спестят учебните часове ли! Защо, като ги повеждат, не са им разяснили и причината, повода за отиването там. Защо, като са им казали да носят цветя, не са им поговорили - за кого да ги носят, в чия памет...

Стоях и си мислех - не децата трябва да пита журналистката, а възрастните. От тях да иска обяснение за неведението на подрастващите.

Започна заупокойната молитва, изпълнена от Негово високопреосвещенство Варненския и Великопреславски митрополит Кирил. До мен две от госпожите оживено си приказваха (явно не бяха се виждали известно време) - за времето, за ежедневието, за какво ли не. Като на обичайна среща между приятелки, мило и свойски, задушевно. Забравили за повода, за заупокойната и всичко, което течеше някъде край тях...

Ситуацията явно е била аналогична и в София, поне според излъчения по централната емисия на БНТ репортаж. Едно момиченце сподели, че са там да видят паметника. Друго - за да се помолят за България, да сме живи и здрави всички. Това е хубаво, похвално, но да бяха поназнайвали и нещичко за Дякона, щеше да е още по-добре... Ако им бяха казали, ако ги бяха понаучили.

Събитието отшумя. Скоро ще забравим за всичко, свързано с него, улисани в делничните си задачи. Само духът на Апостола ще витае около нас - безсилен да разбуди дълбоко заспалите ни души. Слаб, за да провокира ограничеността и безотговорността ни. Самотен, какъвто е бил някога - в онези мразовити дни на 1873 г., предаден от всички, изоставен, покрусен. Предаваме го и днес - с незнанието си, със самовлюбеността си, с безгрижието си. Защото не стига само журналистите, само медиите да поддържат паметта ни будна. Това е дълг и на учители, и на родители, на всички. За да знаят за Него децата ни, да са горди с примера на Дякона - такъв, какъвто малцина от народите по света са имали. За да кажат и те на свой ред:

Прости ни, Апостоле...

20 февруари 2004 г., Варна

 

 

© Ваня Колева, 2004
© Издателство LiterNet, 20. 02. 2004
=============================
Първо издание, електронно.