“ЕЗЕРНИ ОЧИ” НА КРАСИМИР СИМЕОНОВ

Ваня Колева

web

“Езерни очи” (LiterNet, 2005) е третата стихосбирка на Красимир Симеонов - след “Видове” (2003) и “Кожа” (2004). Бързам да допълня, а и неговите (по)читатели ще се убедят - “Езерни очи” е твърде различна, в сравнение с първите две книги. По-зряла, по-мъдра, по-прецизирана в изказа, някак умиротворена и уравновесена като общо звучене, но в никакъв случай - укротена или успокоена като светоусещане.

Многолик, чудноват, граничещ с абсурдното понякога е поетичният мир на Красимир Симеонов. Невероятното, необяснимото, неприемливото населява спомени, сънища и фантазии, наред с реално-делничното, с уж обичайното. Всичко е и не е такова, каквото изглежда (“Не разкази по зоология”).

Зрими и чуваеми, осезателни, напълно достъпни за сетивата, картините, разгърнати от поета, са като че ли естествено-регистрирани - “Стоях и слушах” (“Небето си отива”), репортажно-ясни, правдиви. А внезапно се оказва, че никой, по никакъв начин не може да стигне до същността на нещата, че всичко е неясно, неразгадано и неразбираемо: “Сърцето само знае/ откъде и накъде отивам...” Над света властват обърканост и една космическа залутаност, от която изход няма: “Спасете ме от моята посока!” (“През меките мъгли изтичам...”). Може би, защото от векове сред човеците се прокрадва противоречащото на естеството и зловещо: “Вече няма Бог”, което “стана девизът на мракобесите” (“Развитие на ересите”).

Явленията в “Езерни очи” привидно са “по действителен случай” (“Нетърпение при посрещането”), представени често с потресаваща яснота и откровеност, но изненадващи с жестокостта (“Завинаги”, “Ние, вие, те - ІІ”) и бруталността (“Новите варвари”), с налудничавостта и неочакваността, със скандалността си (“Небето си отива”). Но за това вината далеч не е у Красимир Симеонов.

Болезнено чувствителен към капризите на времето и действителността човешка, неприемащ неестественото понякога смешение на ценности и представи, поетът искрено и дълбоко более най-вече за децата. В “Езерни очи” той обособява своеобразен цикъл - “Невидими деца”, в който изплаква мъката си по “Дете инвалид”, “Сираче”, “Бедно дете”... Красимир Симеонов отказва да разбере света, превърнал детските очи в “слепи пеперудки” (“Дете инвалид”) и причинил толкова много детски сълзи. Нещо повече - той негодува срещу този свят, тласкащ децата към самоубийство (“Невидими деца. По вълнолома към фара...”) или позволяващ деца да бъдат убивани в извечното обиталище на младостта и радостта - училището (“Купуване на книга”). Всецяло отдаден на грижата и мисълта за своята рожба, за обичната дъщеря, която “в моя двор” - безгрижна и щастлива - “тича по тревата”, далеч от “слепите чудовища”, които “убиват всичко живо” (“Опасно близко”), Красимир Симеонов напомня, че: “няма “днес” и няма “утре” -/ всичко е сега”; затова именно “можеш да спасиш/ едно дете сега” (“Светът е детска стая”).

Поетът трескаво търси различните лица на любовта. Не защото “Трябва да обичаш някого”, а защото тя наистина е многопосочна и многообразна. Но какво е всъщност Любовта? Дали е “кривогледа жена/ с гърди до пъпа”, провокираща го към избор на пътища и възможности (“Чопля си мазилка и я дъвча”) - една достойна наследница на Старата Дива от народните песни, закърмяла избраниците си с чудно мляко, чрез което ги дарявала с необикновена сила... Или е възможността на човек да живее “в колония”, да чувства близостта на другите до себе си, но да има свобода да обитава “моя Камък,/ на моя Остров,/ в моя Океан,/ на моята Планета,/ в моята си Вселена” (“Обичам да бъда тюлен”). Или може би - свободата да продължи “без теб” нататък, “в тъмните страни”, “по ветровитите полета”, но и да се завръща, съхранил “най-чудна маргаритка” в душата и “тялото” си (“Болест на средната възраст”; също и “Няма да съм винаги до теб”). Или дори силата да помогнеш на човека до себе си, да го спасиш от извънмерната болка на “умирането”, когато то “е толкова продължително” (“Случка в апартамент”)... Търси я поетът, за да сподели с огорчение и тъга: “Колко нетрайна е хорската обич/ и колко силна е кучешката любов” (“Поема за любовта”).

Здраво свързан с корените и рода си, с мисълта за родители и семейство, Красимир Симеонов изразява, както и в предишните си книги, близостта и взаимната нежност и обич между майка и син (“Жаждата на мама”, “Влизаш във дъха ми, болест”), между майка и дъщеря (“Разговор по телефона”). Унася се в спомен/бленуване по онова “преди”, когато “Хората от детството/ се движат бавно и се смеят” - живи, действени, с проблемите и дори “с неприличните шеги”; хора, които отдавна са “там,/ където всичко е сега” (“Хората от детството”). Връща се към мигове, изживени някога с близките (“Снимка”), търси единение с душите им (“Завинаги”). Чертае неразлъчната линия от безсъзнателния “детски страх” до “дълбокото на старостта ни” (“Отново и отново”) и мисълта за смъртта, за отвъдното.

Трайно е вниманието на поета към движенията на човешката душа (“Моята душа е неповторима”), към поривите и стремленията й. Към нейното най-постоянно състояние - самотата (“Кога съм сам”, “Бялата стая”, “Леден свят”, “Прелистване на водните пространства”). А отвъд самотата - към непостижимото и Бога (“Пожелай си ментова бонбонка”)...

“Светът е детска стая” - пише/пее Красимир Симеонов. С красотата и грозотата, с доброто и злото, с необозримостта на “звездните пътеки” и умиращото някъде дете, чиято душа “докосват сълзи”. В този богат и динамичен свят, побиращ не само нежността и милувката на мама или щастието да виждаш как детето ти расте, но и жестокостта, обезличаването, обезчовечаването на човеците, вибрира способността на индивида да се изправи, да продължи, да бъде. И вярата, че всичко може да стане, ако човек го иска достатъчно силно:

Ако поискам.
Само да поискам.

Само да поискам... (“Ако поискам”)

© Ваня Колева
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 18.06.2005, № 6 (67)