Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Септември  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook  Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Писмена реч
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

“ВИДОВЕ” НА КРАСИМИР СИМЕОНОВ

Ваня Колева

web

Красимир Симеонов "Видове", Варна, 2003“Видове” (2003) е първата книга на Красимир Симеонов, но в нея са събрани текстове, създавани в относително дълъг период. Някои от тях са съвсем нови, други са писани в предходни години и са публикувани в студентски издания и в периодичния печат. В този смисъл “Видове” е своеобразна антология, в която авторът е подбрал най-добрите, най-свидните си работи.

Стиховете на Красимир Симеонов - може би странни, абсурдни дори, но винаги преживени, преболедувани и истински, искрени. Изненадващи, озадачаващи, стряскащи. Разравящи и дълбаещи в сърцето и душата на читателя; в съзнателно и подсъзнателно носените от него знания, опит; в спомените и отвъд тях. За да стигне той “До дъното на смисъла,/ за който/ шепнем из ъглите...” (“Видове”). А после да опита да се въздигне към “Сърцето на небето”, като междувременно успее да се взре и в “погледът на просещото коте”, който “Понякога (...) е много тъжна гледка” (пак там).

Това са стихове, подлагащи на изпитание представите за своето Аз, за себеподобните, за света в най-широк смисъл. Провокиращи усета към словото, към естетичното и етичното, към уж обичайните явления и ситуации... Стихове, в които Азът получава неочаквани измерения и функции, често неразбираеми, противоречащи на ежедневно-битийната човешка логика.

Защото стряска и плаши свързването на най-трепетното за човеците, най-съкровеното и вълнуващо събитие - раждането на дете, с космически, мирови катаклизъм: “Родих се/ и посивя от отчаяние луната...” (“Без бряг”). Довежда до погнуса и потрес невероятният канибализъм, на който понякога ставаме жертва - независимо от посоките и равнищата на проявите му: “Роди ме/ плешивата улица./ Нагриза ми вените.” (“Без бряг”; също: “Изповедта на един канибал: II. Химн”). Себеизяждане, себепоглъщане, което е заложено в митологиите на древните цивилизации и е рефлексия от нравите, присъщи на архаичните култури... Ужасяват безнадеждността, безперспективността, безсмислието на съществуването - не животът, а вездесъщата разруха владее дните ни: “В канализацията на дните/ сме някакви бацили” (“Видове”)... Въпреки това обаче се долавя и някаква смътна надежда:

Но имам приятел,
който дълбае септични ями
и се надява някой ден
да прекопава цветята
                                  в рая.

(“Имам приятел”)

Емоционалната посока се пречупва изненадващо, утвърждавайки силата да се намери “Място за добрите думи” (фрагменти III и IV от “Изповедта на един канибал”). Тук авторът предлага една мозайка, от която читателят да досъгради, да досътвори за себе си и в себе си “своя” най-добър вариант. Възможностите са различни, по-важно е да се улови същината на това своеобразно “писмо”, което “пиша за теб”, за мама, за всички стойностни и важни неща.

Стиховете на Красимир Симеонов скандализират с фриволната игра между условното “човешко” и “нечовешкото” пространство (“Без бряг”, “Неземие”, “Животът - начин на употреба”). С преплитането на влечението към самоубийството, към смъртта и изконната потребност от светлина и живот (“Човекът оркестър”, “Полунощ - I и II”, “Животът - начин на употреба”, “Скандално”). Озадачават с размиването на границите между любовта и греховното, еротичното и еретичното (“Тя ми каза:/ Обичам те...”, “Обич. / Ухая на теб.”); между музиката, музицирането, поезията, хармонията и ненормалността (“Човекът оркестър”, “Мансарда”, “Оловни рози/ нося...”, “Отново шия/ скъсаните ръкавици...”, “Дом за старци”, “Когато/ от сляпото свое безсъние”, но и “Изповедта на един канибал: II. Химн”, “Пияно пристанище”). Между усещането за фалш, за превзетост (“Оловни рози/ нося...”), но и витаещата над тях бленуващо-романтична нагласа, дискретно проявената жажда за красота и щастие, молитвеността (“Не бързай да затваряш./ Исках само/ да ти кажа,/ че е пролет”; “Обяснение в любов”; “В особения цвят на свойто време”)...

Но това са и стихове, които затрогват със силата на съкровено човешката болка - по рожбата, която “презарежда спомена” (“Мансарда”) и която е научила баща си на най-сложните уроци - писането “на езика на децата” и съответно сричането “със мечтите/ и големите очаквания” (“Пуловерът на спомените”). Нещо, така естествено всъщност, защото родителите никога не престават да се радват, но и да болеят за децата си. И обратно, децата - колкото и пораснали да са вече, все се нуждаят от сигурността на бащиното рамо и подкрепата на майчината милувка. Именно детската мечта за семейство, за хармонични взаимоотношения, потребността от родителска топлина и закрила се концентрират в: “Детето ми/ мечтае за балони”, в наличието или липсата на въздушно-ефирната лекота на балоните. Неслучайно децата от “дома за сираци” следят полета на балоните и се приближават “За да ги разгледат само” (“Семейна минутка”). Вълнува, разтъжава, разтърсва нещастието на малките самотници, на тези, за които всичко е само сън.

Пред тяхната болка като че ли отстъпва другата - за собствената слабост при навлизането “в равноденствието на живота” (“Подходяща възраст”), за нетрайността на онова “нещо”, което “потреперва/ в безумната тълпа” (“В безумната тълпа съм проповед...”), за може би последното “Мечтая рози, не операционна/ и стискам гърлото си с две ръце” (“Реанимация”)... Слабост, която неусетно се трансформира в силата на Аза да мечтае и рисува, “докато някой зад гърба ми /.../ връща копчето на нула” (пак там). Сила, която може би произтича от изначалието, и затова връща мисълта назад - към космичното, към онзи звезден прах, с който “Дядо разпали лулата си с тях/ и стана безсмъртен” (“Без бряг”).

Сила, с която Красимир Симеонов “презарежда” и своите читатели, след като преди това ги е скандализирал, смразил и покъртил. След като ги е пропуснал “До дъното на смисъла” (“Видове”), откъдето ги извежда “в миди и сребро” (“Отново шия...”), той ги насочва към онова зрънце човешка топлина, което - забравено или загърбено, всеки носи у себе си...

 


Красимир Симеонов. "Видове". Варна: Андина, 2003.

 

 

© Ваня Колева, 2003
© Издателство LiterNet, 10. 11. 2003
=============================
Първо издание, електронно.