В обобщената представа за естетичното се включват характеристики, като глас, комуникативни, певческо-музикални, танцово-пластични способности, специфика на жест и движения, походка, изведени до степен на ритуалност. Красотата сама по себе си е изпитание и чрез своя антипод - грозотата, наред с облеклото и накитите, маркира т.нар. горещи зони, свързани с експлицирането на традиционни космологични представи и етично-естетически норми. Тя се превръща в знак за полово, възрастово и социално диференциране. Естетическите категории осмислят логиката на преминаване от една възрастова група в друга и принадлежността към определен социален статус. Постоянното преливане между виргинално и матронално се успоредява с обусловената от представата на древните за циклично време ежегодна инициация за обновяване на властта и получаване на божествените инсигнии.

Целият процес, представен от комплекс ритуали, при вербализацията създава образи, елементи, които могат да се разбират и чрез естетическите категории. Естетическото е продукт, резултат, без да е преднамереност (доколкото може да се говори за преднамереност, тя е само по отношение на ритуала). То е не първично, а вторично. Чрез него и посредством него се разкриват допълнителни смисли, свързани с космотворящата и културоорганизиращата функция на Великата богиня, а също и с медитативната роля на екстатичната жена-девственица. Двете равнопоставени страни на реда "космично-социално-телесно" - "космизирано тяло" и "соматизиран космос" (Гарнизов, 1995; Кръстанова, 1995), се проявяват отчасти чрез хубостта. А тя определя успеха и неуспеха в инициацията, щастието и нещастието в социален план. Като митологичен класификатор, се свързва с преодоляването на смъртта в космичен аспект.

Успоредно със завършването на критичния преходен период, определено от раждането на първото дете, се актуализират профилактичните и продуциращи магически практики, осигуряващи в проспективен план възобновяване на процеса, но вече с оглед на новия член на семейството. Смяната на субекта се свързва с миторитуалните значения на разбирането, че новороденото ще повтори целия път на родителите си. Израз на това е мотивът "от какво е хубава момата", при който "споменът" на лазарката за собственото й раждане се експлицира чрез изявата в посветителните изпитания. В контекста на тези наслоявания се формират няколко основни звена, свързани с опозицията "хубост-грозота":

• Целенасочени усилия на близките и колектива да се осигури възможно по-категорична проява на моминската хубост, при което основополагаща е архаично-матриархалната връзка "майка-дъщеря", разширена от отношенията "баба-внучка" и "леля-племенница".
• Превръщане на девойката от обект в основен субект на обредните действия, свързани с осигуряването на хубостта. Посредством красотата се осъществява преходът от изолация и мистична смърт към ново раждане и реинтегриране към колектива.
• Стремеж на митичния жених - изявяващ се като похитител - да предизвика погрозняването на инициираната, който неизбежно е съпътстван от провал: тя става все по-хубава. Не чрез облеклото и накитите, а чрез телесното като даденост девойката демонстрира принадлежността си към кръга на посветените, своята царственост и богоизбраност. Чрез себе си тя въвежда в този кръг и своя жених, а интегрирайки се към неговото пространство, фактически го приобщава към стабилния център и позицията "вътре".
• След поредица сакрално-магически действия, свързани с легитимирането на подготвеността за брак и съответно с ежедневието на омъжената жена, прогонената от съпруга "грозна" (погрозняла) невеста получава всеобщо признание и възхвала на своята хубост, кулминацията на които е припознаването от самия него.

В този смисъл красотата е обект, центриращ около себе си грижи и внимание, но е и субект, регулиращ социализацията на младите. Тя е не толкова естетическа, а по-скоро онтологична категория. Именно онтологичното й измерение е разгърнато в обредните песни, а чрез различни идеограми то е вградено в структурата на ритуалното пространство и във формата на сакралните предмети. Във взаимовръзката на словесната и материалната култура се декодират неясни на пръв поглед песенни сюжети и събития, странни от гледна точка на съвременника. Неестествени изглеждат например ред ситуации във великденските песни, ако не се отчете обвързаността на амалгамата от обекти с времето на пролетното равноденствие и първото пролетно пълнолуние, с ритуалите от Великденския празничен комплекс. Изначалният смисъл на топосите, архетипът, а оттам - логиката и функционалността на самото явление, могат да се открият само чрез аналогиите и непрекъснатото сравняване между различните звена и проявления на етнокултурата. Постоянно трябва да се държи сметка за реликтовата стойност на образите и образните хипостази, актуализирани в ритуала. Следователно качества и топоси от различен порядък се оказват в ролята на коректив, елементи на една етическо-естетическа и сакрално-магическа норма, въплъщаваща рефлексии от представи с по-висш смисъл. Като реликти от даден архетип, те са пределно ясни за фолклорния тип съзнание.

Някои обекти въплъщават едновременно двете страни на естетическата категория, свързвайки се и с положителното, и с отрицателното. В единия случай съответният топос функционира като средство за победа над хаотичното пространство, като организираност и хармония. Митологичната целесъобразност поставя позитивния знак и оценява девойката като хубавица. Обратно, когато топосът се превърне в изражение на вредоносното и опасното, той приема противоположния знак и въплъщава разрушението, хаоса, а поради това и грозотата.

Смесването и разколебаването в значенията на обектите е свързано с действия с предохранителна и пожелателна цел, с жертвоприношения в чест на божеството. Осмислят се като мистично повторение на космогоничен акт. Моминската хубост и по-широко - светът, се осмислят не в ежедневно-битиен план, а на друго, сакрално-магическо и ритуално ниво. Включена в контекста на митопоетическото равнище, народнопесенната поетика се извежда от функциите на художествения похват и художественото решение. Тя е митопоетика, а не художествено явление.

Поставени във връзка с повторяемостта на ритуалите, определяща ритмичното актуализиране на съответните песенни мотиви, топосите се включват в структурата на уникални по своя характер формули, между които типичен пример за каноничност е блоковата структура. В нея възможно най-пълно се обхващат различните проявления на хубостта, степените на преход в границите на инициационния процес, утвърждаването на девойката и невестата като въплъщение на Великата богиня майка. В своята статичност топосите се представят най-вече чрез просто сравнение и чрез образуванията, разчитащи на епитета. Понеже песента е структурно звено от глобалната система на ритуала, а поетиката тясно се свързва със знаковостта на жеста и действието, от особено значение се оказва спецификата на глаголите и отглаголните съществителни, трансформиращи неподвижното в подвижно, пасивното - в активно проявяващо се, като най-изразителна е употребата им в разширеното сравнение и метафората. Динамизирането на топосите, пулсацията им във времето и пространството, проявата на самата хубост като динамична категория естествено произтича от ритуалността на всяко отделно действие, което се включва в естетическия канон и на което девойката се приучава.

Спецификата на хубостта (функционален синоним на живота, щастието, благополучието) не загубва значимостта си до относително най-ново време, актуализирайки се във фразеологични единици от типа: "хубав/а като златна ябълка", "хубав/а като писано яйце", "хубава като гълъбица" или още: "хубава като света Богородица", "хубав/а като ангел", "хубав/а като икона" (Вакарелски, 1958: с. 156). Това е нова метафорика, която в своята сакралност се оказва проверка за функционалността на архетипичните стойности. Топосите не се разрушават, те са жив етап във фолклора като словесно-песенна комуникация и духовен израз на колектива.

Дълбоко присъщи на първото поколение фолклористи, особено на интуитивните записвачи, които все още нямат изградено съзнание за личното творчество като нов тип култура, топосите и традиционните формули са съставна част от личната поезия. Същевременно в записаните като "народни песни" текстове се появяват нов тип формули, експлициращи разколебаване на реликтите, преобръщане в символиката и изконните характеристики на топосите, десакрализиране, деградиране на архетипите. Механизмът на актуализиране на вече деградиралите архетипи действа по-нататък - в модерната поезия, съзнателно диференцирана от фолклора и фолклорното начало.