1.4.1. Неводоплаващи птици.

Обособена блокова структура, включена в коледарската благословия, формулира спецификата на движенията, които подрастващите трябва да овладеят. Според нея присъщо на момата е "да се носи и подноси / като яребица из зелена трева" (СбНУ, 28, 1914: с. 327 - Врачанско, Казанлъшко, Ловешко, Оряховско, Карнобатско). Съответно в любовните песни девойките "како еребици ситно ми бързает" (БНТ, 6: с. 57). Те се идентифицират с птици, а орнитоморфната форма на младите по време на посветителните изпитания е позната в широк географски ареал. Момата, която е чиста, лека и пъргава, в разговорната реч се определя с фразеологизми като "Драгана е цяла яребица", трансформирани и в песните: "Петрано моме, лятна яребица" (Маринов, 1994: с. 164). Свързани с последния етап от женската инициация, сватбените песни широко разгръщат мотива за метаморфозирането: "Девойка ми во гори отбегла, / се сторила горска яребица" (БНПП, 2: с. 364 - Прилеп). Топосът "яребица" (Perdix perdix) и сродният с него топос - "полска преперица" (БНПП, 2: с. 349 - Бобошево, Дупнишко; Ibidem: с. 394 - Дупнишко), т.е. пъдпъдък (Coturnix coturnix), са разпространени в песните, изпълнявани при приготвяне на сватбените хлябове, при бръснене на младоженеца, при тръгване за дома на невестата, при извеждането й пред сватовете и посрещането й в новия дом, където тя вече е "златокрила яребица" (БНПП, 2: с. 395 - Галиче, Врачанско). Посвещаваната е увенчана със знака на досега с отвъдното, т.е. успешно протичащата инициация е пред своя край. Отново в сватбените песни младата невеста е гълъбица (Columba) - символ на чистота, съпружеска вярност и привързаност, най-близко до който стои образът на дворната гугутка (Turtur risorius): "глава имам солунска гугувка" (Книга, 1995: с. 57, N 29).

Гълъбът, по-точно гълъбицата - понеже в еврейски и арамейски текстове носещият се над водите Дух Божий (Бит., гл. 1:2) е обозначен с понятия в женски род, а в архаични апокрифи Христос нарича Духа "майка" (Мифы, 1, 1987: с. 413) - е зримият образ на Светия дух в християнската традиция. Според Евангелието в момента на Кръщението на река Йордан Христос вижда Духът Божий "да слиза като гълъб и да се спуща върху Него" (Мат., гл. 3:16; Марк., гл. 1:10; Лук., гл. 3:22), докато в еврейския текст употребеният глагол е по отношение на птицата-майка, която извиква пилците си от гнездото, за да ги нахрани, извива се над тях, простира крилете си, взема ги и ги носи на перата си (Втор., гл. 32:11). Това е образът на световната птица-майка - чудесна, гигантска, сгряваща и кърмеща, която е другото лице на световното яйце.

Във връзка с канонизирания тип движения е уподобяването на девойката с паун (Pavo cristatus) - птица, чиито външни особености (форма, характерна разцветка на опашката, походка) покриват в представата на древните широкия спектър на астралната символика. Паунът еднакво се съотнася с Космоса в неговата пълнота, със звездното небе, с лунния и слънчевия кръг. Соларен символ, птицата става изразител и на резултата от слънчевото греене - плодородието, изобилието, безсмъртието. Знак на царственост, паунът в римската традиция е атрибут на Хера и Юнона; емблема е на императриците и принцесите. От гледна точка на българския фолклор, в ритуалите - пауновите пера се носят от момите като апотропей и украса, част са от невестинския венец и сватбените атрибути, а също и в контекста на старобългарското историко-апокалиптично сказание "Видение на пророк Исаия за последното време", паунът имплицитно маркира присъствието на Перун, но и противопоставянето между гръмовержеца змееборец и неговия противник - змея. Включването на пауна (или на славея - Luscinia megarhynchos) в персонажната система на песента преодолява вредоносната сила на змея и осигурява преминаването в статуса на семейните. Сюжетите с подобно присъствие са проекции от митологемата за похитената съпруга на върховния бог, освобождаването на която осмисля възстановяването на световния ред (Моллов, 1997: с. 76-79).

Реликт от змееборческия мит е представянето на младоженците в сватбените песни като пауни: "паун иде, пауница води" (Маринов, 1994: с. 148-150). За да се стигне до брака, съгласно коледарска благословия девойката трябва да стъпва "като паун с пъстри пера в царски двори" (Арх ЕИМ: арх. N 755, с. 1-4 - Завет, Разградско) или "като паун из болярски двори" (СбНУ, 28, 1914: с. 327). Съответно в коледните песни тя се носи "като на паун перата" (Качулев, 1973: с. 543, N 1087 - Момино, Търговищко) и сама е "като павуниче" (Драганова, 1979: с. 175). Моделът се пренася в юнашките песни, според които хубостта се изразява чрез динамиката на жестовете: "убава Айкуна, / кога оди като пауница" (СбНУ, 49: с. 69, N 50 - Граово).

Многобройни са вариантите, свързани конкретно с женските коси като еротичен символ, с освобождаването на половата енергия, означено от свободното им разпускане: "косата й са ветрее / като паун в планината" (Стефанов, 1987: N 25 - Ведрина, Добричко). От една страна, коледната песен визира дивото пространство и виргиналността като реалност, а от друга - маркира матримониалната ситуация като проспективност. Напрегнато-динамичното движение между двата полюса, преходът в неговата сложност е експлициран и в лазарските песни, особено в тези, изпълнявани на боенец. Тясно свързани с женската инициация, в тях към разглежданата формула се присъединява еквивалентът на световното дърво - тревата (сеното):

Кусатъ й съ витрей
ут ляву раму ду дясну -
къту на паун пиратъ,
къту на чиир синоту. (Георгиева, 1986: с. 365)

Традиционен аналог на женския персонаж е кукувицата (Cuculus canorus), която от гледище на етиологичните легенди е била сестра или майка, загубила брат или син (Георгиева, 1990: с. 32). Двойнствената природа на птицата - едновременно човешка и животинска, й дава възможност свободно да преминава границата между този и отвъдния свят, да обладава знанието на прорицател (Георгиева, 1990: с. 74). Натоварена с определена роля по отношение на здравето и благополучието на девойката, за защитата й от самовили и самодиви, кукувицата се посреща с песни и танци, изпълнявани само на Благовец (Маринов, 1994: с. 157-159). Като особена стойност се оценява гласът на птицата, чуван от Благовец до Еньовден.

Бидейки митологичен класификатор, гласът улеснява движението между световете; отразява овладяването на нормите за общуване с "другия" свят; визира търпението да се усвои чуждото знание и да се трансформира то в свое. Функцията на гласа да структурира културното пространство произтича от кодираната в Стария и Новия завет идея, че той е необикновена сила, посредством която Бог окрайностява безкрайността "в идеални, самозатворени, самодостатъчни точки-тоталности" (Дворянова, 1992: с. 21), а от създадената слятост отграничава постоянно и последователно излъчваните същности: "Рече Бог..."/"И рече Бог..." (Бит., гл. 1:3, 6). За разлика от сътвореното, което "се е появило, без да е съществувало преди това" (Йоан, 1981: с. 48), гласът е изначален и основополагащ: "В начало беше словото, и Словото беше у Бога, и Бог беше Словото. То беше в начало у Бога." (Йоан., гл. 1:1-2)²¹

Но гласът е и двойник на човека, мерител за любезността и деликатността. Свързва се със сладкодумството, с мъдростта, която е привилегия на хората с изострена чувствителност, с богат житейски опит и склонност към анализиране, с усет към словото. Затова коледарската благословия канонизира изискването момата да бъде "като кукувица с ясно гласи по зелена гора" (Арх ЕИМ: арх. N 755, с. 1-4 - Завет, Разградско). Идеята за говоренето-живот е в основата на приказните мотиви "Златното момиче" (КБП *4803), "пране на черната вълна, докато побелее" (КБП *4804), "двете момичета и месеците" (КБП *4805), "предачката в кладенеца" (КБП *4807) и особено в разказа за обработката на лена/конопа (контаминация на КБП *4801 и КБП 1199А), чрез който момата се спасява от караконджол (дявол, джин, мечка). Гласът маркира ориентирите за индивидуално поведение, което имплицитно присъства в народнопесенните формули от тип: "току сакам со твоята блага уста да ме мене разговориш" (БНТ, 6: с. 228 - Бобица, Костурско) или "танка усто, продумай на мене" (БНПП, 2: с. 357 - Дупнишко).

Поетическата традиция акцентира върху комуникативните способности на девойките - те "како славей пеат, / како ластоици тънко сборувает" (БНТ, 6: с. 57). Отново според етиологичните легенди лястовицата (Hirundo rustica) е произлязла от снаха, която се скарала със свекъра си (Георгиева, 1990: с. 32), или от срамежлива невеста, говяла повече от три години пред свекър и пред свекърва (БМит, 1994: с. 204). Песните за слънчевата женитба свързват птицата с втората и неосъществена слънчева невеста - Дена-Денница, засрамена от смиреността на говялата в продължение на девет години Грозданка (СбНУ, 60, Ч. I, 1993: с. 49, N 1 - Сливенско; Ibidem: с. 52, N 3 - Софийско). Бидейки бъбрица и скороговорец (Матов, 1894; Петканова, 1994: с. 69-71), лястовицата като топос санкционира институцията на говеенето, урежда взаимоотношенията между новобрачната и родствениците на съпруга, улеснява приобщаването й към новия дом. От друга страна, еньовденска песен за Домна царица като лястовица, която "върви" след "хубави Еньо" и "облаци кара / бели червени", и съпровождащите изпълнението й ритуални действия - момите играят, а Еньовата буля размахва дългите ръкави на ризата като птичи криле (Маринов, 1994: с. 659-660), експлицират представата, че лястовицата е божествена птица, антагонист на змията, а заедно с това - символ на светлината, щастието и доброто.

Вестител на бога, въплъщение на върховния небесен бог (на египетския Хор, на Зевс и Юпитер), царствен знак, соколът (Falko), макар да се свързва по-често с юнаците, също способства разкриването на женския образ. Символиката му е сходна със соларната символика на орела (Aquila), който единствен от живите същества може да възлезе в горния свят, да погледне слънцето и да се отъждестви с него, както и да слезе в долния свят, под земята. Поради това двете птици често се смесват - пак коледарската благословия пожелава на момата да бъде "като орел в висине, / като сокол в пустиня" (СбНУ, 28, 1914: с. 327). Митичното пространство, диференцирано от знаците "висине" и "пустиня", включва птиците в парадигма, задаваща съответните етапи от посветителните изпитания. Показателно е, че топосите са в началото на цялостна съставна формула с брачно съдържание, в края на която се появява антропоморфното изображение на инициираната, но вече "като мома с криво перо позлатено, / като годеница по бащини двори с шарени поли". В границата на годишно-календарния цикъл топосите се подчиняват на зависимости, при които ритуално-митологичният смисъл се разширява чрез включването на допълнителни символи. Така песните от типа "змей грабва мома от хорото", изпълнявани на Цветница непосредствено преди кумиченето, дублират принадлежността на девойката към отвъдното чрез името й - Злата. Тясно свързано с обредното лице кума, името е знак за превръщането на посвещаваната в златната или позлатена мома от вълшебните приказки (КБП *4803). В лазарските песни орелът се оказва корелат на девойката, на косата й като самостоятелно посочен топос, а и на нейните "опашки", както се наричат характерни с блясъка и богатството на орнаментиката атрибути от моминската и невестинската носия. Спуснати свободно по гърба, опашките отмерват ритмичността на движенията и походката, допълват спецификата на жеста и общото динамизирано проявление на хубостта, като най-тясно се свързват с пищността на пауновите пера:

Злата са не види,
коса хи са види,
коса и опашки -
видат, та са вият,
като два орела.

(СбНУ, 60, Ч. I, 1993: с. 107-108, N 97 - Черепово, Харманлийско)

В съответствие с мисления като сокол момък, девойката в процеса на прехода се оказва геракиня (соколица). Метаморфозиралата мома по силата на поетическата традиция споделя: "аз си станах пъстра геракиня" (СбНУ, 7, 1892: с. 21 - Разградско). В сватбените песни за младоженците се посочва: "сокол иде, геракиня води" (СбНУ, 2, 1890: с. 64, N 24 - Кратово). Що се отнася до елементите на телоса, инициираната е с "черни очи соколови" (БНТ, 6: с. 139), а в процеса на активна проява девойката "гледа като соколица" (СбНУ, 49: с. 69, N 50 - Граово). Ориентирана към очите, формулата изразява надеждата, вечния стремеж към благополучие и добро; тя въплъщава победата над хаоса в космически и интегрирането към колектива в културен план.

С други думи, разглежданият орнитоморфен модел представя тип поведенческа изява, свързана със спецификата на жестове и говор, на двигателните реакции най-общо. Установена от традицията, ритуалната походка на митологично ниво може да се мисли като своеобразен танц, изпитание, обусловено от преходния характер на моминството и началната брачна ситуация. А знае се, че благодарение на "птичите танци" посвещаваните придобиват тайното знание, необходимо при преход в по-висок статус. Не случайно след припознаването и интегрирането на невестата към социума се прекратява проявата й в птичи вид и особено - във вид на водна птица, която е традиционен образ на Великата богиня.

1.4.2. Водоплаващи птици.

Задължителен топос в песните и в ритуалите, водните птици често се появяват в археологическите находки: между амулетите, открити в гробове от Македония и по долината на р. Брегалница, те са засвидетелствани още от ранножелязната епоха (Венедиков, 1981: с. 37; Ibidem, 1993: с. 220-221). Макар да не е лесно със сигурност да бъде определена породата на птиците - водоплаващи (патици) или фазани, те са елемент от украсата на двустранната огърлица - сватбен накит от откритото през пролетта на 1978 г. в околностите на Велики Преслав и датирано към IX-X век съкровище (Тотев, 1994: с. 40).

По принцип фазанът (Phasianus colchicus) е по-разпространен в източните митологии - китайците го свързват със светлината (той е ян), с красотата, добродетелността, преуспяването; според японците той въплъщава закрилата и майчинската любов (Купър, 1993: с. 226). Докато на Балканския ареал се предпочита изображението на водните птици. Те съпътстват Артемида през архаичната и началото на класическата епоха; постоянно присъстват в митологичния и иконографски кръг на Кабирите; стоят в основата на елевсинските мистерии; свързват се с инициационното прераждане (след къпането си във вода хората се превръщат в птици и обратно - отново връщат човешкия си вид, т.е. отново се "раждат"); заемат изключително място в ритуалните (понякога даже в деритуализираните и десакрализираните) миметически танци, като "танца на жеравите" у гърците, руския пролетен хоровод "вутица", литовската детска игра "уточка" (Мифы, 2, 1988: с. 348). В този ред се вгражда "най-тежкото хоро" на българските лазарки, напомнящо движенията на жеравите и по същество представящо единоборството между девойките и ергените (Йорданова, 1983: с. 109). Типологични, а може би и генетични аналогии за ролята на водните птици намираме в славянския фолклор.

Известно е вярването, че щъркелите (Ciconia alba) са хора, които "се окъпват в някакво езеро и стават щъркове", за да дойдат по нашите земи да измътят и отгледат малките си, а наесен се връщат пак в родината си, "окъпват се в друго езеро и стават човеци". Щъркелите се посрещат с обредно-религиозни песни и игри, свързани с израстването на децата, с лекуването на болките у възрастните (Маринов, 1994: с. 153-155). Жеравите (Grus cinerea) пък виждат и знаят всичко. По своята хубост девойката се сравнява с жерав или с перо от птицата, ползвано и като моминско или невестинско украшение (Маринов, 1994: с. 162-163). Същевременно момата си остава "жерав", докато я "познаят" и интегрират към колектива - метаморфоза, позната от песен, изпълнявана на Младенци - 9 март (Маринов, 1994: с. 525).

Патиците (семейство Anatinae) "не взимат участие в религиозните обичаи и обреди, обаче в поверието се срещат", а перата им, както и тези на жеравите и петлите, пазят девойката от уроки, от лоша среща, от напратено, от магии и лоши духове, от различни поливки (Маринов, 1994: с. 148). От друга страна, в народните песни за момата се пее, че "вакла й като юргеч" (Драганова, 1979: с. 150), т.е. юрдекът (патицата) като топос носи по-високи значения. И макар Димитър Маринов да отбелязва тъкмо обратното, вероятно става дума за деградиране на архетипа, за профанация на изначалния смисъл - вече неясен, но не напълно забравен (по Елиаде, 1995: с. 478). Абсолютното не би могло да бъде изкоренено, то е само податливо на деградация. Архаичната духовност продължава да живее по свой начин, а архетипът продължава да бъде творец - дори тогава, когато е деградирал до най-ниски нива.

Не само в нашите песни девойката се сравнява по хубост с патицата. В китайските и японските схващания птицата е безспорен знак на красота, щастие и съпружеска вярност. Патокът и патицата символизират съюза на влюбените, взаимното зачитане. За юдеите патицата означава безсмъртие. За индианците тя е посредник между небето и водата. Свещена птица е на египетската Изида, почитана по днешните български земи съгласно посветени на богинята надписи от Месемврия (Несебър) от IV-I век пр.н.е. (Купър, 1993: с. 156; Батаклиев, 1989: с. 74). В калмицките епически текстове младата невеста обичайно е наричана турпанье-алая, т.е. красная утка (Кудияров, 1984: с. 19).

Гъската (Anser) и лебедът (Cygnus olor) често имат аналогична символика, те са взаимозаменяеми. Самото понятие "лебед", употребявано в народната реч най-често в женски род, означава "бяла, светла, блестяща" (Афанасьев, 1982: с. 200). Основният смисъл впоследствие се актуализира в постоянния епитет "бял". Образът на девицата-лебед трайно присъства в песните и всъщност повтаря формулата от руските приказки - "Лебед-птица, красная девица", свързана с представата за духовност, привързаност, красноречие, любов, но означаваща и добрата къщовница и стопанка. В това семантично поле се вграждат българските коледни песни, при които девойката е "бяла й червена, мари, като лебеда / на тих бял Дунав" (Качулев, 1973: с. 146, N 271 - Дибич, Шуменско). Появява се стереотипната структура "бяла й като лебъд" (Драганова, 1979: с. 150; Ibidem: с. 189) или "лице ти бяла лебеда" (Савов, 1928: с. 46). Отново коледните песни налагат формулата "бяло лице лебедево" (Качулев, 1973: с. 33, N 48 - Каравелово, Новопазарско; Ibidem: с. 46, N 76 - Хан Крум, Преславско; Ibidem: с. 91, N 166 - Пресиян, Търговищко).

Освен лицето, сравнено с лебед, птицата се оказва корелат на женския персонаж изобщо. По време на началния брачен период, когато инициацията все още не е приключена за младата невеста, тя е "непозната" за колектива:

Защо ми са бели лебеди
на твой, войно, равни двори?
Не е било бели лебеди,
най е било войновичка. (БНТ, 5: с. 67 - Севлиево)

Сакралността на девойката и на младата невеста определя функциите им в ритуалното осъществяване на първодействието, на акта в магическия "първи" път, понеже "всеки ритуал, всяко събитие, дарено със смисъл, изпълнено от човека, повтаря митичен архетип; повторението влече след себе си унищожаването на профанното време и проекцията на човека в едно магико-религиозно време, което няма нищо общо с траенето в собствения смисъл на думата, но конституира "вечното настояще" на митичното време" (Елиаде, 1995: с. 474). На тази основа успоредно с тоталната белота, свързана с култа към слънцето, в коледните песни се напомня за началото на събитието като обновление/творене на света. Визира се грижата за правилността на изпълняваните операции, определящи благополучието на света-универсум:

Дойна си откри бялото лице,
бялото лице лебядъу,
че запретна бяли ръкави,
че замеси бяли краваи. (БНТ, 5: с. 187 - Добруджа)

Схващан като начало, актът с откриването на лицето и ръцете съответства на магическото "излизане" на девойката (младата невеста) от отвъдното. От чужда и непозната - с лебедево лице, тя се превръща в близка и своя, което е знак на брачната ситуация, тъждествена с момента преди свождането в сватбения цикъл (Иванова, 1984: с. 127).

Соларен знак, въплъщение на зората на деня, лебедът, както изобщо водната птица, е медиатор - свободно обитава трите зони от вертикалната структура на Космоса, безпрепятствено се придвижва от едната в другата, може да ходи, да плува и лети. Космогоничната и медитативна роля в мита, ритуала и мистерията определя честото присъствие на водната птица в паметниците на архаичното изкуство. В този смисъл сравнението на момата с юрдек (патица), жерав или лебед като реликти се интерпретира в няколко аспекта. Обозначават се водите като космогонично начало и мистериална среда; символизира се преходният период, в който е девойката; експлицират се мистичната сватба и началният брачен период на невестата. Конкретно лебедът със златен или сребърен ланец около шията олицетворява свръхестественото проявление на божеството (Купър, 1993: с. 113). Вероятно аналогична е функцията и на изображенията върху огърлицата от Преславското съкровище, където при опашките на някои от птиците се появява единичен златен кант, завършващ зад гърба със запълнено с червен, жълт или бял емайл кръгче (Тотев, 1994: с. 40, обр. 15, 16, 17). Изображенията може да са спомен за богинята Умай, която според някои изследователи е генетично свързана с иранската митична птица Хумай, дарявала с щастие онзи, върху когото хвърли сянката си (Мифы, 2, 1988: с. 547). Кръгчето с лента (като коса или клонка за благопожелания) е символ и идеограма на шумерската Инанна (Нинанна) - богиня на плодородието, плътската любов, но и на разприте (Мифы, 1, 1987: с. 510-511). Като атрибут то се появява и в ръката на Лада, изобразена на Збручския идол (Панчовски, 1993: с. 162-163).

БЕЛЕЖКИ:

21. Като перифразира стихове 6, 9 от Псалом 32, според Пространното житие Константин-Кирил Философ трансформира този постулат в наздравица и клетва: "Пия в името на единия Бог и на Неговото Слово, който чрез словото е създал всяка твар, чрез когото се утвърдиха небесата, и в името на животворящия Дух, чрез когото се крепи цялото им войнство" (СтБЛ, 4: с. 47). [обратно]