Обобщеното изображение на женския персонаж посредством цветовия код и връзката му с металите ориентира към светлинната природа и съотнасянията с високите зони на Космоса, като едновременно го приобщава и към третата, тъмната страна на хтоничното. Чрез космическия код тези зависимости се задълбочават и доизясняват, като в песните се наблюдава вариативност и подвижност на топосите в границите на парадигмата.

1.2.1. Небесен и подземен свят.

Лицето на девойката най-често се съизмерва със слънцето - факт, отразяван още от първите български фолклористи. Самата мома също е слънце, а във формулата "мома-Вселена" то маркира най-вече гърдите (пазвата) й. Успоредяването на обектите като ценност е първично явление, появява се в завършен вид и, ако си послужим с думите на Г. Башлар, разкрива "изживяването на битието в неговата непосредственост". С всички уговорки и ограничения, свързани с различните типове мислене, а оттук и за функционалността на образите на "плътна закръгленост" като способстващи съсредоточаването в себе си и формирането на "някаква първоначална структура", за да се утвърди съществото "чрез съкровеното, т.е. отвътре" (Башлар, 1988: с. 255-257), сравняването не само със слънцето, но и с ред други топоси разчита на овалността, на кръглостта като съвършенство. Аналогични са функциите на обектите, мислени като пораждащи или даващи живот, в по-широк смисъл - свързани с майчинството. "Съкровеното" в случая се оказва мистичната връзка на слънцето с Богинята-майка като рефлексия от представите за хиерогамията и първораждането.

Моминото лице е "ясно слънце негреяно" (Маринова, 1983: Ново Паничарево, Бургаско), като реликтът се актуализира и едновременно обогатява чрез не-конструкцията. Съгласно средновековната норма "Словото става плът", но това не означава, че божеството е станало човечество, нито че човечеството е станало божество - формула, която дава четири отрицателни определения на съединяването на двете съвършени начала: "несливаемо, неизменно, неразделно, неразлъчно" (Дворянова, 1992: с. 124). Светът се оказва в акта-нищо, чрез акта-нищо и тварното битие получава, както и богът, чисто апофатическо обосноваване, т.е. то е необосновано и необосновимо. По-голямото доближаване до божественото според канона се постига чрез отрицателни, а не чрез позитивни структури: Бог е несътворен, невидим, неописуем, несравним, непостижим, неразбираем, както и безначален и безкраен. Същото се отнася за душата и мисълта. С други думи, формулата "ясно слънце негреяно" (отрицателните епитети са обичайно явление в народнопесенната поетика) съчетава реликт от традиционната култура с феномен от естетическата нормативност на средновековната литература. По този начин сакралността на девойката и връзката с божеството се разкрива по два пътя, като всеки от тях поотделно и съчетанието им изграждат конотативното поле на смисъла, извеждайки го до високото ниво на митопоетиката.

В коледна песен, свързана с ритуалите около раждането на Млада бога, сближаването на девойката с новия слънчев бог се постига посредством маркиране на основната му функция: "а па лице - слънце грее" (БНПТ, 1980: с. 30). Сугестията се засилва при специфичното удвояване на топосите в любовните песни - "твоите лица - дур две слънца" (Драганова, 1979: с. 294; 295), и съответния акцент върху силата на излъчваната светлина и топлина:

Лице имаш - ясно слънце,
кого видиш, навред гориш,
и мен видя - изгори ма. (БНТ, 6: с. 91 - Караново, Бургаско)

Явлението се повтаря в юнашките песни, отразяващи относително ранния стадий в сватбената обредност, когато родствените връзки нямат терминологично сватбено покритие, а обредното действие е сведено до сватовство, завършващо след съответни изпитания със спечелването на желаната девойка (Иванова 1992: с. 113). По пътя на сватбеното шествие към дома на юнака, при преминаване през гора, вятърът вдига булото на невестата - "светна лице като ясно слънце" (БНТ, 1: с. 494-498 - Локорско, Софийско) или "лице светна, та гора освети" (Век. насл. 2, 1977: с. 340). Явление, визиращо както естетичното, така и представата за свещения брак между гората и слънцето.

Друг формулообразуващ топос е зората, по-младата слънчева сестра: "лице му зора сторило" (Савов, 1928: с. 41). Топосът се разгръща в своята активна изява: девойката грее като "деница" и свети като "звездица" (БНПП, 5: с. 19 - Самоковско).

По принципа на екстенсионалното въздействие на моминската хубост съгласно коледните песни не само лицето, но и девойката или невестата в цялост се съизмерват с небесните светила. Момата кондензира в себе си вселенните енергии:

Не е мома като мома,
най е мома ясно слънце!
Очите й - ясни дзвезди,
веждите й - плетен гайтан,
като ходи - вятър вее,
като седи - слънце грее,
като дума - бисер ниже.

(БНПП, 2: с. 102 - Радилово, Пазарджишко)

Представата, че властващата над стихиите девойка се родее със светлинната богиня, се налага при разкриването на характерния топос - очите. Коледните песни нерядко съдържат в синтагмата си разширено сравнение, според което "очи им съ прибл'ъстявът / като звезди на небето" (Георгиева, 1986: с. 241). В юнашките песни, свързани със сватбата на юнаците, за невестата се отбелязва, че нейните "цръни очи като звезди светят" (БНТ, 1: с. 494-498 - Локорско, Софийско). Взаимозаменяемостта "око-небесно светило" функционира както по отношение на девойката, така и при образите на детето и момъка - при това тъкмо в песни, изпълнявани по време на моминските обреди. В лазарска песен, посветена на дете, се акцентира: "очите му - звездици, звездици" (Качулев, 1973: с. 160, N 300 - Певец, Търговищко). При опяване на паламарките по време на ладуването на Еньовден бъдещият жених-хубавец е представен с ладанката: "синьо небе, ясни звезди" (БНТ, 5: с. 481-483). Топосът "светещо око" определя персонажите и в любовните песни, където момата везе или шари "шарен колан" "без борина" и "без ясна месечина", защото "лудо седи, та й свети / с тия пусти църни очи" (Йорданова, 1983: с. 152). Въпреки явното сходство на моделите обаче тъкмо женският персонаж най-категорично се свързва с космическото. В юнашка песен Русена девойка реди пред сватбарите "чаши булюрлии", без да ползва свещи, понеже "лицето ю като ясно слънце, / бело гръло - дзвезда Вечерница" (БНПП, 1: с. 277-285 - Гинци, Софийско).

Идеята се дублира от коледните песни с мотив "надгряване на мома и слънце" (вж. Колева, 2001-б). Изходът от единоборството - момата надгрява слънцето, и последвалата похвала, изречена от него (БНТ, 4: с. 98-100), от една страна, е оценка на най-високо равнище и признание на хубостта от небесния бог, а от друга - девойката се оравностойностява с него и застава дори по-високо. Формулата на признание се появява и като реплика на колектива (Век. насл., 1, 1976: с. 436 - Свищовско), при което ежедневно-битийното се трансформира, приемайки функцията на ритуалност, на вписване на инициираната в обществото на посветените. В противен случай за архаичния тип култура похвалата би била безсмислена и ненужна. Отново при коледните песни съперник в състезанието е целият Космос, но мома Ангелина, по думите на нейната сестра: "слънцето е надгреяла, / месеца е надсвятила, / звездите е надтрептяла" (Савов, 1928: с. 40).

Успоредяването на девойката и слънцето чрез акта на надгряване като сватбено изпитание актуализира представата за антропоморфизма на небесното светило и за вписването му в определени етични норми. Това е най-характерно за песните от мотива "слънчева женитба", където: "слънцето грее през лято, / Грозданка грее на пролет" (СбНУ, 60, Ч. I, 1993: с. 55-56, N 7 - Голямо Асеново, Димитровградско).

Преди да стане слънчева невеста, девойката се изявява като дъщеря. В песните неизменно присъства майка й, при което се разграничават два основни сюжета. В първия на Гергьовден майката сама извежда чедото си, залюлява го на люлката, а когато слънцето вдига момата, тя определя сроковете за говеене пред родствениците на митичния жених. Съгласно втората сюжетна линия девойката е чудесно родена - от камък, който се превръща в дете (според песен, изпълнявана на гергьовденско хоро - СбНУ, 60, Ч. I, 1993: с. 53-54, N 4 - Кърналово, Петричко), или от билка, дадена на Домна царица от самото слънце (според еньовденска песен - Маринов, 1994: с. 660). Даденият от Домна царица обет към слънцето иманентно присъства и в гергьовденската песен - макар неназован пряко, той може да се открие в необоснования иначе страх на майката, загатнат във вариант на песента (СбНУ, 60, Ч. I, 1993: с. 55, N 6 - Просеник, Бургаско). Акцентира се върху изричната забрана към девойката "отвънка прага да не излиза" - проблем, разглеждан още от В. Я. Проп (1995: с. 40-45). Както той отбелязва, става дума за табу, свързано с натрупването на магическа сила и с подготовката на девойката за брака, при това не за брак с обикновен човек, а за същество от божествен порядък.

Дарявайки билката, слънцето се явява чудесен съпруг на Домна царица -митично лице, свързано с Великата богиня. Макар и неназовано, то се оказва съпруг и на майката, добила детето си от камък - маркира се редът "земя-камък-вода-луна", последното звено от който е заменено от слънцето, доколкото майката се страхува именно от него. Налице е следователно свещеният брак на Великата майка и небесния бог, последван от инцестуалната връзка на бащата с неговата дъщеря - чудесно родената девойка.

При надгряването със слънцето от голямо значение за успеха на девойката е нейната специфична магическа риза -

и шарена, и писана,
и на игла изнесена,
и с мъниста унизана.

(Качулев, 1973: с. 26-27, N 36 - Алваново, Търговищко)

В коледните песни девойката обичайно е с "ризница копринена, / на ръкави - денер жица" (Гатев, 1984: с. 207) или с "рокличка пусрубрена, / с шапчичка пузлатена" (Арх ШУ - с. Аврен, Варненско). Металната или прошитата с такава нишка одежда е със сакрален характер. Знак на жреца и тесен кръг посветени в соларния ритуал, тя концентрира в себе си основните космически елементи, подредбата на които, макар да се подчинява на определени канонични представи, познава известна свобода, засвидетелствана във формулата "мома-Вселена".

В парадигмата на тази поетическа формула топосът "слънце" се нанася преимуществено върху гърдите на девойката, на второ място по честота маркира челото и лицето, на трето място и най-рядко - плещите: "на плещите - ясно слънце" (БНПП, 2: с. 146 - кв. "Горна баня", София).

Месецът - също "ясен", но нерядко и "тъмен" - като поетически образ преобладава върху раменно-кръстната област: "на рамене й - ясен месец" (Качулев, 1973: с. 26-27, N 36), "ясен й месец на плещи" (СбНУ, 43, 1942: N 27), "на кръстче й - ясен месец" (Чакърова, 1988: с. 129). Месечината не просто маркира телоса, но и поема магическата предпазно-защитна функция на пояса, като експлицира идеята за връзващото божество: девойката е "с есен месец припасана" (Качулев, 1973: с. 15, N 10 - Буховци, Търговищко)⁹ . На второ място нощното светило се среща върху моминските гърди: "на гърди й - тъмен месец" (СбНУ, 35, 1923: N 3), а също и по ръкавите на ризата, или по-тясно локализирано - "ют лакти хи - мясичинка" (СбНУ, 47, 1956: с. 175 - Доброплодно, Варненско), "под мишнички - месечинка" (Качулев, 1973: с. 26, N 35 - Кралево, Търговищко). Значително по-рядко този топос застава в най-високата точка: "на глава й ясен месец грее" (СбНУ, 53, 1942: с. 159) или "на чело й - ясен месец" (Стефанов, 1987: N 20 - Ведрина, Добричко).

Звездите обичайно маркират полите на момата: "по пола й - дребни звезди" (СбНУ, 35, 1923: N 3)¹⁰, в други случаи полата е "с дребни звезди покапана" (Качулев, 1973: с. 15, N 10 - Буховци, Търговищко). Епизодично се фиксират формули, при които топосите заемат по-високи точки от тялото: "на глава й - ясна звезда" (Качулев, 1973: с. 44, N 72 - Генерал Колево, Варненско); "ют шия хи - дребни звязди" (СбНУ, 47, 1956: с. 175 - Доброплодно, Варненско); "дробни дзвезди по рамена" (Век. насл., 1, 1976: с. 662 - Охрид); "на гърди й дребни звезди греят" (СбНУ, 53: N 159); "на лакте й - ясни звезди" (БНТ, 6: с. 117 - Свищовско) или "на пръстче й - ясна зора" (Чакърова, 1988: с. 129). Така ситуирани, те сродяват девойката със соларно-хтоничния облик на обилно обсипаната със звезди и сама - "начална звезда", светеща Селена, както е възпявана в орфическите химни (Фол, 1995: с. 192).

Формулата "мома-Вселена" изолира героинята от ежедневно-битийното, от реално-сензитивното и на митопоетическо ниво я сродява с божеството. Традиция, утвърдена на Балканите в IV век пр.н.е., когато във връзка с култа към Артемида Фосфорос около богинята са изобразявани полумесец и звезди. Лунната богиня е представяна освен с космическите знаци и с факли в ръка, както е например в мраморен оброчен релеф от Одесос (Варна), датиран около II-I век пр.н.е., под който е изписано името Фосфорос (Стоянов, 1989: с. 53, 56, 67). В песните за слънчевата женитба говеещата "няма" невеста държи брачните свещи по време на сватбения ритуал на слънцето с неосъществената му втора съпруга. В този смисъл истинската, т.е. говеещата съпруга (която спазва законопорядъка и указанията за него, представени възможно най-пълно чрез мотива за надгряването) застава в реда на богините с подчертано светлинна природа.

Именно формулата "мома-Вселена" от коледните песни сродява най-категорично земната девойка с "Димна юда, стара вила" (самото име на която означава "чудна"), а също - с Божа майка и Боже чедо, с митичния елен, с необикновения кон-космос и конника-слънце (Димкова, 1988). Трябва да се отбележи обаче, че в съпоставката между формулата, отнасяща се до момата, и тази, засягаща Божа майка, се наблюдава известно обръщане на позициите - космическите елементи маркират частите на тялото на божеството в порядък, различен от вече посочения:

Божа майка на кошута,
на ръце й - Млада бога,
на чело й - ясно слънце,
на гърди й - тъмен месец,
по пола й - дребни звезди. (СбНУ, 35, 1923: N 3)

При образите на Божа майка и нашите самодиви, ездачки като Артемида, соларният знак маркира най-високата точка, символа на "вещата глава", докато лунарният се свързва с гърдите - признак на майчинството и хранещата функция, акцентирана при Старата Дива или Дива Карадива. Не бива да забравяме, че тъкмо месечината е тази, която магьосниците свалят и доят като крава (Каравелов, 4, 1984: с. 489; Ibidem, 6, 1985: с. 424; Арнаудов, 1996: с. 18-19). Като се има предвид, че покровителката и помагачката на бременните жени и родилките Хера се появява като крава, че Зевс превръща Йо в крава, а според източнославянските представи хората се раждат от брака на Дажбог с кравата Земун (затова всички скити, анти, руси се определят като "деца на кравата" - Русские веды: с. 203), може да се предположи, че космическата формула диференцира двата статуса - ако топосът "месец-гръд" се свързва с раждането и осъществената матроналност, то топосът "слънце-гръд" осмисля моминството, девствеността и проспективната плодовитост.

Що се отнася до третия компонент - звездите, те маркират преди всичко полите, т.е. свързват се с женската долница, която снизява космичното и го доближава до материално-телесното начало. Мислена като утроба и гроб, телесната долница еднакво се свързва с раждащото и поглъщащото лоно на земята. Телесното насочва по-скоро към земното и плътското начало, към сексуалността като ритуал, свързан с плодородието на земята. По този начин тя противостои на високото - главата, челото, лицето, маркирани от слънцето като символ на духовното. От друга страна, същността на звездите като космически елементи, знаци на "горе", "високо", активно превъзмогва снизяването, преобръщайки ниското във високо, хтоничното - в светлинно и уранично. Тази амбивалентност е породена от изначалната троичност на Великата богиня и е актуализирана от спецификата на формулата "мома-Вселена".

Във връзка с динамичната трансформация на едното в другото е особеността, посочена от вече цитираната песен от с. Радилово, Пазарджишко: момата - "ясно слънце", всъщност е "малка мома змейовица", излязла изпод корените на изкъртената от юнака "вита ела съковита". Юнакът я вижда, но за да я вземе за съпруга, трябва да отнеме силата й, да овладее противодействието й, да я победи, ако не иска да бъде победен. Самата тя го учи как да направи това:

Съпаши ми корав пояс,
превържи ми бели ръки;
развържи ми червен чумбер,
превържи ми черни очи;
па ме фани за ръчица... (БНПП, 2: с. 102-103)

Момата обявява облог - сватбено състезание от рода на поставяните от Русанта, Воинка или Арватка девойка, чрез който юнакът да докаже собствената си сила. Свалянето на пояса преди всичко я лишава от магическата власт и способности, превръща я от мома-змеица в обикновена девойка. Освен това тя се оказва "развързана", в типична брачна ситуация. Същевременно трябва да бъде обездвижена (чрез завързването на ръцете) и убита като мома. Не на последно място в прехода е ослепяването, маркирано от връзването на очите със сватбения атрибут, червения чембер. Така окончателно се елиминира връзката на змеицата с нейния свят, а понеже тя е обитателка на подземното, трябва да бъде изведена от него и приобщена към човешкия свят.

1.2.2. Проявленията на водата.

Чрез образа на момата-змеица се осмисля пространството, кодират се проявленческите граници на богинята, събрала в себе си целия космос: небе, въздух, мълния, огън, земя, вода, подземен свят, пещери (Беновска-Събкова, 1992: с. 10-48). Безспорна връзка между всички тях е дъгата, която се появява "всякога, когато има дъжд", и която "пие вода от морето или реките и дава дъжд и берекет" (Маринов, 1994: с. 51). Изява на божествена сила и символ на плодородие, дъгата най-тясно се свързва с моминската коса - при нейната поява в детските наричания се разчита на аналогията между явленията и идентичността им в митологичен смисъл: "Колкото й дъгата - / толкуз да ми й дълга кусата!" (Балева, 1983: с. 376) Косата се отъждествява с всяко звено от семантичния ред "река-дъга-роса (дъжд)". Знак на израстването на момичето, косата трябва да расте успоредно с обилието на росата: "Руси, руси, русица, / да ми расте кусица!" (Балева, 1983: с. 376), както е според друго наричане. Ситуацията се повтаря в коледна песен, изпълнявана при излизането на коледарите от дома на девойката: "Роса да ръси, / ти рой, рой, момне ле, руса ти коса" (Качулев, 1973: с. 147, N 273 - Риш, Шуменско)¹¹. Към този модел се включва постоянната връзка "вода-растителност", с прорастването на която по принципа на имитативността (хомеопатичната магия) се свързва развитието на момата въобще и в частност на косата й: "Дъждец да ръмти, трева да расте, / и ти, рой, рой, ройне ле, руса ти коса!" (Качулев, 1973: с. 146, N 271 - Дибич, Шуменско; срв. още NN 270; 273). Когато явлението се разглежда в неговата завършеност, косата на девойката е "дълга като река" (Стоин, 1928: с. 1041, N 389). Подобно осмисляне се базира на организиращата функция на реката по отношение на Космоса, както на косата (регулатор, социален знак с определено възрастово и полово значение) - по отношение на социума. Важен митологичен символ, включен в сакралната топография, космическата река е изпитание и преход, поради което преминаването през нея е задължително в сватбената и в погребалната обредност. Реката бележи началото на инициацията и успешния й край, отделянето от обществото и връщането в него, но в по-висок статус.

Неин вариант е намиращото се в центъра на Вселената огромно море или езеро, от което изтичат главните реки. Амбивалентен топос, в семантиката на който се вплитат идеята за водата като всепораждащо начало и еротичният символизъм на извора (Елиаде, 1995: с. 223-224), магическото езеро обикновено се намира на висока планина, а до него расте световното дърво. В този смисъл то структурира Космоса във вертикален план, като е и един от елементите, възникнали от части на тялото на първосъществото, което обикновено е дев(ствен)ица. Съгласно мотива за единоборство на юнак и самодива след гибелта на горската дева: "дек паднали черни очи, / там изврели две езера" (Йорданова, 1983: с. 43). Доколкото с позитивен знак са натоварени тъмните очи, като техен изразител функционира най-вече ниската зона от космическото пространство: "очи й син' синеят / като извор в долчина" (Маринова, 1983 - Ново Паничарево, Бургаско).

Вариант на езерото са кладенците (особено самодивските, мислени като свети), в които тече "беловита вода", наричана "момина вода" - тя по принцип е опасна, знак е на хаоса и некултурата, но в някои дни (например петък) е лековита (Каравелов, 4, 1984: с. 461). Свързани със силата на живота и женското начало, изворите и кладенците при всички случаи означават бистра, чиста, бляскава вода, изразяваща не само хубост, но и духовно богатство, висока нравственост, благородство, а на по-високо ниво - магически знания и способности. Основният модел е представен в коледните песни: "очи й се бистрееха / като в планина два кладенца" (БНПП, 2: с. 112 - Радовец, Ямболско) или "очите й са лъщеят / като вода в дълбочина" (Стефанов, 1987: N 25 - Ведрина, Добричко). В плана на взаимовръзката между обектите очите естествено отпращат към сълзите: според любовна песен "мои черни очи - два бистри кладенци, / мои дребни сълзи - вода непиена" (БНТ, 6: с. 126 - Гърняне, Видинско).

Тъждеството между водата и очите трайно присъства в мотивите с превращения на момата или самодивата, а също в поръките на момата към либето й. В песен, изпълнявана на "гора", вятърът събужда девойката, която щяла да заръча на либето си:

га през вода мине,
вода да не пие,
че зъ ми изпие
мойте църни очи.

(СбНУ, 60, Ч. I, 1993: с. 193, N 235 - Ябълково, Хасковско)

Чрез реда "багра-вода-дълбочина (=подземен свят)-гора/планина (=диво пространство)", както и чрез особената функционалност на глаголите, структурната единица може би въплъщава идеята за космотворенето и прехода между световете, за триединността на женското божество и за осъществяваната чрез божеството инициация. В този ред се включва още един топос, свързан с пещерите и подземния свят, с греха и изкуплението, с опасността в най-широк смисъл. Това е мъглата - символ на "тежка грижа", очакваща девойката и нейния дом. Става дума за топос, чрез който косата - "гъста като мъгла" (Стоин, 1928: с. 1041, N 389), и сватбата се експлицират като преход и изпитание.

1.2.3. Обитаемото човешко пространство.

Осмисляна като хала (ламя), отнемаща плодородието на стопаните (най-общо като вредоносно същество), мъглата според коледните песни се оказва синоним и на стадото на заможния пастир. С други думи, налице е характерното за народните представи преобръщане на отрицателното в положително, на опасното - в полезно, на вредителството - в благополучие и дарителство. Механизмът работи и по отношение на косата-мъгла, която е "като овчар със сиво стадо / от бърдо на бърдо" (Илиева, 1985: с. 297). Разработен по-обстоятелствено, вариант на формулата представя разширено сравнение, според което девойката:

коса разрешила, мила ле нано,
от рамо до рамо -
като овчар със стадо, мила ле нано,
от валог до валога. (Савов, 1928: с. 42)

Изведена в степен на задължителност, гъстотата на косата се свързва с планината (валог, бърдо). От една страна, тя е символ на стабилност, устойчивост и вечност (да сравним с пожелателната формула: "Да остарееш като Рила и Стара планина" - Савов, 1928: с. 10; Маринов, 1994: с. 484; Арнаудов, 1996: с. 46), а от друга - се свързва с дивото пространство, характерно за проявите на самата мома, но и обитавано от овчаря-демиург. А в митопоетическата традиция овчарят поема функциите на хранител и защитник, пътеводител, месия, патриарх. Поради своята отделеност от колектива той има особено положение сред хората, причастен е към природната мъдрост, познава тайните на общуване с растенията, животните, небесните светила и подземното царство, свързан е с идеята за времето, разбирана като ритъм на живота във Вселената, определящ и жизнения ритъм на всеки човек. Намирайки се по-близо до природата, отколкото до културата, до животинския свят, отколкото до човешкия, овчарят въплъщава преходното, неустановеното. Като се свързва с женските митични персонажи, той влиза в определени взаимоотношения с тях, способства трансформацията на природата в култура. Това обяснява ролята му в инициационния процес и в усвояването на необходимите магически знания от момата. Редът "овчар-стадо-планина" маркира посоките по хоризонтала и вертикала, което го сродява със световното дърво и неговите космически функции. Това налага нови паралели с образа на посвещаваната девойка.

БЕЛЕЖКИ:

9. "С месечина опасана" (Век. насл., 1, 1976: с. 662). [обратно]

10. "Ясни й звезди по поли" (СбНУ, 43, 1942: N 27). [обратно]

11. Вариант: "Ти рой, рой, ройне ле, / ти русокоса!" (Арх Димкова, Карнобатско). [обратно]