По законите на архаичната култура красотата е специфичен концепт, мислен в тясна връзка с възпроизводително-съзидателната функция, чрез която се оценява женският персонаж. Вплетена с брачната проблематика като преход, с посветителните изпитания, посредством които девойката търси своето място в колектива и отстоява правото си да бъде избрана за съпруга, хубостта е изведена в степен на ритуалност. Тя е действена категория, проявяваща се в знаковата система на жеста.

Особена роля в тази система поемат типът вървене и овладяността на стойката, по силата на които девойките трябва да постигнат едно "мъдро ходене", "лепо" и "ситно стъпване", специфичен "дребен ход", при който целите се "повяват и полюляват". Или, както коледарската благословия изисква, момата "да се носи и подноси", всеки елемент от тялото й да е подвластен на движението. Да се изгради пулсиращ, сякаш всепроникващ образ на девицата, която се слива с природата, усеща природните ритми и им дава пластичен израз в танца.

Заедно с танцово-пластичните характеристики, понеже красотата е правопропорционална на нравствено-етичните, желани нейни черти са комуникативните и певческо-музикалните способности. В народните песни те са определени като "тихо думане", "крехко смеене", "ниско" и "мъдро гледане", обобщени от лазарска песен във формулата "чи й са дубро сърцету" (Арх ЕИМ: арх. N 30 - II, п. 1, с. 31 - Девинско). Естетично и етично се сливат в по-общата категория "прекрасно". Това явление е познато още в орфическите химни, посветени на Харитите и традиционното им благотворно въздействие върху физическите и духовните начала (Фол, 1995: с. 118-119, N 60), на Хорите като нравствени персонификации (Ibidem: с. 94-95, N 43). Механизмът се свързва с "религията на калокагатията", на потърсената и намерена "хубост и доброта" (Ibidem: с. 29).

Красотата е задължителен атрибут и качество предимно в прагматичен аспект: тя е знак за здраве и сила, а като такава осигурява раждането на жизнеустойчиво потомство. Това всъщност е фундаменталната тема на брака, намерила синтезирано-пластичен образ в народната песен:

- Кое лице от кое по-лепо?
- Най-лепо е лице девоячко,
но не може само да помине -
узвива се у юнашко лице! (Век. насл., 1, 1976: с. 654)

Пак като здравословно-силова мярка хубостта е аналог на сигурната работна ръка, която се присвоява от дома на младоженеца след сватбата: бъдещата невеста е "чуднолика, засмяна, / на стара майка отмяна" (Гатев, 1984: с. 224). В този смисъл песента поставя акцент върху тъждеството "хубава-работна": "хубава Радка, работна, / работна, бяла, червена" (БНТ, 6: с. 498 - Добротица, Силистренско), като хубостта и трудолюбието се оказват равноценностни понятия. Редът се разширява с още едно качество, а именно: "хубава-ранобудна-работна".

От друга страна, красотата се осмисля като диференциационен маркер по отношение на религиозно-етническата принадлежност. Чрез хубостта като комплексно понятие българската девойка се отграничава от друговерката и изобщо от представителя на чуждия враждебен етнос, схващан като символ на злото, непредсказуемото, хаоса. Опозицията "християнин-нехристиянин" се оравностойностява с изразяващите спецификата на общославянската религиозна система противопоставяния: "свое-чуждо", "горе-долу", "дясно-ляво", "живот-смърт", "здраве-болест", които се съизмерват също с основната, тук занимаваща ни опозиция - "хубост-грозота".

Функцията на човешкото тяло като осмислено тяло, т.е. като сложно единство от променящи в определени случаи взаимовръзките и йерархията си културно натоварени и културно неутрални полета, които според традицията се маркират от обредното облекло и накитите, се съотнася с представата за антропоморфно изразения Космос. Човекът и особено жената се оказват своеобразна ос на света (axis mundi), което най-пряко рефлектира при изображението на фигурата - неизменно "тънка и висока". По силата на установената норма и от гледище на своеобразната скала, визираща степените на проява на телесните показатели, момата в мотив от лазарските песни отбелязва: "Как съм бела и червена, / малко да съм по-висока..." (БНТ, 5: с. 199 - Великотърновско; Песента, 1992: с. 49; за мотива вж.: Колева, 2001-а).

Отделните части на тялото се осмислят посредством митологическата градация, съответстваща на триделността на пространството по вертикала. Най-висока точка и носител на категорично изразена сакралност е главата, а в нея - лицето, с всички свои елементи, като челото е знак на абсолютното, най-високото, най-сакралното. Не случайно Божа майка, Боже чедо, митичният елен обикновено се явяват със слънце на челото. Затова в семейно-битова песен от Котел, записана от М. Арнаудов, момъкът не бива да рече "изгорях за вода", а:

най да рече: - Изгорях за Ганка,
за Ганкино бялото й лице,
за Ганкино бялото й чело. (БНТ, 5: с. 502)

Като особена ценност в йерархичната система се открояват очите - те са преход от вътрешния свят на човека към заобикалящия го макрокосмос; въплътена светлина и символ на знание от висш порядък. Съответно от гледище на християнството окото е "светило за тялото" - "затова, ако твоето око бъде чисто, и цялото твое тяло ще бъде светло" (Матея, гл. 6:22).

По-нататък в окрупнения ред на изображение застава "белото гърло" - междинно звено между лицето и подчертано половия признак и проводник на жизнена енергия - гърдите. Метонимичен образ, тъждествен на майката¹, те фокусират погледа успоредно с моминското лице и, погледнато в еротичен аспект, в еднаква степен с него са желани:

Ой ти, моме, хубаво и лично!
Роб ке ти бидам до три години,
за да ти видам рамната става,
църните очи, тонките веги,
твой цървен образ, медната уста,
белото гърло, белите гърди. (БНТ, 6: с. 410)

Топос, равнопоставен по значимост на гърдите, косата е знак на самата мома. От старозаветната легенда за Самсон (Съд. Изр., гл. 16:13, 17) и древногръцкия разказ за Низ, царя на Мегара, през вярата в зловредната сила на магьосниците, позната в целия индоевропейски ареал (Фрейзър, 1989: с. 290-292), косата на главата е атрибут с особена сакралномагическа стойност. Косата е местонахождение на душата и на магическа сила; свързва се с владеенето на висши способности и вдъхновения. Източник е на самия живот, на енергията, а загубата й означава елиминиране на свръхестествените качества на индивида. Поставена в съотношение с идеята за полуприродното тяло, косата попада в полето на "по-природните" (окосмени, срамни и поради това - по-скрити) части - космите по тялото символизират низшите качества на съзнанието. Но противопоставена на "по-човешките" (неокосмени, открити) части, косата се и доближава до тях - при момата тя е атрибут на хубостта и знак за безгрешност, за разлика от косата на омъжената жена, при която задължително е скрита под забрадка. Символ на половото съзряване, елемент с дълбоко митологично съдържание, косата също като лицето и гърдите е подчинена на естетическа норма, определена от идеята за сакралност и табуираност.

При разкриване на моминския образ в народната песен се концентрират изключителни по блясък явления, жива и нежива природа, небесно и земно, като въведените в употреба топоси се превеждат на митопоетично ниво. Смисълът на разглеждането им е в тяхната амбивалентна проява, произтичаща от особеностите на архетипа, връзката с който постоянно и целенасочено се актуализира в ритуала. В песните непрекъснато се държи сметка за реликтовата стойност на нещата, схващани като първоактовост, трансформираща хаоса в хармония. Хубостта като атрибут и символите, чрез които тя функционира, се оказват въплъщение на космотворящата сила и културоорганизиращата роля на божеството и демиурга, на изживяването на битието в неговата възобновяемост, свързана с представата на древните за цикличното време.

Включени в структурата на уникални по своя характер формули, въплъщаващи космическия, естетическия, етичния, еротичния и битово-производствения аспект на осмисляне, топосите представят последователност от визии, чрез които божеството приема молбата-призив, вселява се в посветения и го пречиства, т.е. те са мистериални стасиси (терминът е на Фол, 1995: с. 24). Във връзка с действието на топосите от особено значение е спецификата на глаголите и отглаголните съществителни, трансформиращи неподвижното в подвижно, пасивното - в активно проявяващо се. Най-изразителна е употребата им в разширеното сравнение, което е много по-картинно от обикновеното (или просто) сравнение и при което подробно се съпоставят едни образи, картини, действия с други, познати на реципиента. Аналогична е ситуацията при метафорите като олицетворения на извършващите се в неорганичната природа процеси или на отделните преживявания на хората, първоначално осъзнавани като живи същества; а също и при метафоричните словосъчетания, загубили осезаемостта на своята иносказателност (лексичните метафори от типа "бели ми пръсти кършеши" - Георгиева, 1986: с. 247); при овеществяващите метафори ("язик му захър прудава" - СбНУ, 26, 1912: с. 202).

В своята статичност образите се представят най-вече чрез просто сравнение - със или без свързваща дума, и чрез образуванията, разчитащи на епитета. Ако най-кратката стереотипна единица е изградена от един постоянен епитет - прилагателно (nomen adiectivum) или съществително (nomen substantivum) име, то разширената формула включва обикновено два елемента: два адектива, които от своя страна застават в препозиция ("тънка, висока топола"), в постпозиция ("снага тънка, тополова") или се разделят по отношение на основното понятие ("тънка снага тополова"); адектив и субстантив ("снага й - тънка топола"); местоимение (pronomen) и адектив ("мойта руса коса"); наречие (adverbium) и причастие (participium) ("ситно уплетена").

Ритуалните песни утвърждават едно специфично наслагване на ред традиционни формули, организирани в комплекс, който в книгата за удобство е наречен блокова структура. Същността на лирическата формула се заключава в това, че тя фиксира традиционни смисли, отразява архетипи, а не непосредствено съществуващото. Съществен признак е нейната вътрешна смислова задължителност, която е естетическа предпоставка за използването й в различните по характер песни. Естетиката на фолклорните формули - това е естетиката на обобщението и типизацията. А блоковата структура, като типичен пример за каноничния характер на текста, възможно най-пълно обхваща различните проявления на хубостта, степените на прехода в границите на инициацията (initio - "започване, посвещаване в култово тайнство"; initiatio - "извършване на тайнство, мистерия"), утвърждаването на девойката и невестата като въплъщение на Великата богиня.

БЕЛЕЖКИ:

1. Потвърждение за това откриваме в езиковите факти. Широко разпространено е производното на глагола "доя", в смисъл - "кърмя", диалектно понятие за означаване на женските гърди - "дойки", откъдето пък е производното "дойка" - за хранеща, кърмеща детето жена. На понятието за женските гърди - "ненки", съответства това за майка - "нана" - термини, употребявани в Западна България. Като цяло явлението има своите аналози в Северен Кавказ и в Памир, т.е. там, където някога са живели българи (Добрев, 1995: с. 115-116). [обратно]