НЕМИЛИ-НЕДРАГИ

Иван Вазов

web | Немили-недраги

VІ

Бръчков се скиташе из Браила. От прежните си познайници той намери само Хаджият. Той нощуваше в колибката на един тухлар. Прибраха и Бръчкова. Хаджият работеше на пристанището дене: нощем идеше да разделя хляба с Бръчкова. Но не винаги Хаджият можеше да получи работа, сиреч хляб. Работата зимно време е твърде слаба на скелята. Тогава гладуваха и двамата.

Защо не пишеш на баща си да ти прати пари? - попита го най-после Хаджият. - Все така ли ще гладуваш?

Бръчков се начумери.

- На баща си не смея да пиша и не искам да му се моля.

- Защо?

- Не мога!

- Защо не можеш? Син му си.

- Срам ме е.

Хаджият го изгледа зачудено:

- Срам те е? А гладен по-добре ли е?

- По-добре... Аз го зарязах, без да го попитам. А сега ще ида да му кажа: тате, дай ми пари! Как? Не мога... По-добре умирам отглади...

- Какво ще правиш?

- Ще работя каквото намеря.

- А няма ли пак да се върнеш в Свищов?

- Невъзможно: аз съм вече подозрян и турците ще ме затворят. По-добре тука, на свобода.

- Но ти не си привикнал на такъв живот.

- Ще привикна... Па най-после може да се случи нещо, нещо... а аз това чакам.

Хаджият го погледна въпросително.

Бръчков се поизчерви и каза:

- Ако се организува нова чета, аз искам да мина с нея в България...

- Нова чета? Не вярвам.

- А аз в Свищов тъй слушах. Как, няма ли да се бием?

Хаджият помисли малко.

- Ако има чета нова, и аз ще вляза в нея... Кой знае, може да се състави. Казват, че Панайот щял скоро да дойде от Сърбия. Може да е за това. Ако умре челяк, бари да знае защо умира; тоя живот е скотски живот - прибави Хаджият и плюна.

- Де е Македонски?

- В Молдова. Казват, станал логофет при някой си мушиерин.

- А Попчето?

- Попчето е при един градинар: прибрал го е с условие, че напролет ще му помага да садят лук. Другите, и те са на работа или гладуват като нас; такъв живот не е живот, а поразия. Магарешки живот... По-добре чета. Аз още държа оръжията си. Не ги продавам.

Изведнъж Бръчков го изгледа смаян.

- А бе колко сме били диваци! Ние гладуваме толкова дни, а пък не видим, че можем да вземем пари.

Лицето на Хаджият светна.

- От кого? - попита бързешката.

Бръчков показа на дрехите си.

- Видиш ли? Това сетре е още ново и панталоните са още добри... Купих ги, току-що да тръгна за насам: а часовникът? Вземам за тях най-малко петдесет франка.

Хаджият беше във възторг.

- Браво! А ние сме били говеда!... Тоест... аз не дръзвах да ти кажа... Да вървим, да вървим! - И като затананика песента “Не щеме ни богатство, не щеме ни пари”, той повлече Бръчкова из улиците бежешком към един нечист пазар, дето евреите купуваха и продаваха износени неща.

На заранта Бръчков дойде в съвършено друг костюм. Едно сетре, одърпано по краищата, с омазан вратник и с неизвестен цвят; едни панталони вети, изжулени по коленете, подшити с мешин на крачолите и вместо гетите едни чизми, солдатски, тежки и разкривени до безобразие. От предишния му костюм остаяше само шапката му, подарък от Знаменосеца.

Дрипав беше, но затова сит.

Двамата приятели веднага промениха начина на живението си. Хванаха си стая с две легла в един прост хотел и заобядваха в ресторанта. Те всеки ден имаха по един-двама хъшове, които обядваха на тяхна сметка. Хаджият даже плати един малък дълг на един хъш. Бръчков стана пак весел и доволен. Той даже съчини една патриотическа песен, която пееше вечер в стаята си. Когато минуваше младата слугиня на хотела, той глумеше, позакачваше я. Младостта взема връх над обезсърчаването. Изтекоха няколко весели, твърде весели дни и заедно с тях еврейските франкове.

Една вечер някой почука на вратата.

Бръчков, който пееше патриотическата си песня, прекъсна се и извика високо:

- Entrez!

Влезна съдържателят на гостилницата. Лицето му беше строго.

- Господине - каза той студено, вежливо: - Извинете, че ви прекъсвам песента...

- Нищо, нищо - издума Бръчков. - Какво желаете?

Съдържателят на гостилницата се изсмя сардонически.

- Какво може да желае един хотелджия от своите гости? Да му плащат редовно.

Бръчков погледна докачено към хотелджията:

- Че аз си плащам, господине!

- Но от една неделя нищо не сте давали. А знаете, законът е, щото на всеки два дена да се плаща.

Бръчков се смути от това възражение и после бързо каза:

- Бъди спокоен, аз ще ти платя!...

- С какво? С песни ли? Аз не виждам никакви вещи ваши тука. Извинете, господине, но вие трябва тая вечер да заплатите и за вас, и за другаря си... Знаете? Нас ни са много пъти горили, и то хора добри и дори песнопойци като вас... Това е закон, да се плаща.

Бръчков пламна от негодувание. Той бръкна в джеба на жилетката си, дето имаше само четири франка, но извади само няколко дребни пари.

И остана прехласнат...

- Двадесет и осем франка искам - каза студено хотелджият, като хвърли неподвижен и безстрастен поглед върху Бръчкова.

- Тука са ме окрали - извика той.

- Господине, туй е стара история, познавам я... Платете двадесет и осем франка?

- Нямам, какво ще платя?

Бръчков се намери в твърде трудно положение. Той инстинктивно поглеждаше из вратата дали не ще се зададе Хаджият, за да видят как да направят. Хотелджият стоеше на вратата и чакаше за отговор.

- Заплатете си.

- Нямам.

- Ще ви предам на полицията като нехранимайко. Знам ги аз българите...

Бръчков се изчерви, кръвта се издигна в лицето му и той се спусна връз хотелджият с вдигнат юмрук.

- Влашко куче! Ще ти счупя устата!

И с тия думи той стовари по рамото му железния си юмрук.

Хотелджият щеше да извика. Изведнъж из коридора се чуха бързи стъпки на човек, който тичаше буйно, и се чуха викове зловещи:

- Фок! Фок! (Пожар! Пожар!)

Беше Хаджият, който викаше от цялото си гърло и припкаше към стаята запъхтян.

Хотелджият бързо се измъкна из ръцете на Бръчкова и из стаята и бледен, без шапка, уплашен, тичаше, без да знае накъде. Той помисли, че пожар се е появило в някоя стая на хотела.

- Фок! Фок! - викаше лудо Хаджият. Всичкият двор се напълни с навалица, пришла от улиците, която се буташе и тласкаше из полумрака.

- Фок! Фок! Фок! - викаше Хаджият, като завличаше из стълбите Бръчкова за ръка. Те слязоха в двора, смесиха се със смутената навалица и несъгледани, излязоха из вратнята. - Фок! Фок! - А огън нийде нямаше...

.................................................................................................

- Скандал, та скандал - пръв път продума Бръчков на Хаджият, когато подир половин час на един противоположен край на града бяха се спрели пред една вратичка, дето живееше един българин градинар, у когото идеха да прекарат нощта.

- Чукни пак - каза Хаджият, като се обръщаше и взираше в мрака на уличката, понеже се боеше от преследване.

- Но и отде, дявол, да ти дойде на ума, тая комедия. Знайш, аз тая нощ щях да бъда в которника: и пари нямах да платя, и влахът тупах... А... чакай, знаеш? Четири франка, дето имах в жилетката, изгубили се! А помня, че днес подиробед ги имах. Някой ме е обрал...

- Добре, че ми напомни: аз ти ги извадих, когато спеше днес.

- Ти?

- И много добре стана, а то Асланът днес се умъкнал в “Париз”¹, изпил три капуцинера, изял четири куврика и гаврътнал четири рома - знаеш, не яло от три дена - и няма счупен бан в джеба... Не може да излезе... От сутринта е чакал чак до вечерта... Келнерите само го обикалят, те са като копои, подушили го, че няма пари... И като забележили, че очите му са все към вратата, поискали да заплати четири франка. Отде? Влазям тамам в това време, гледам: става скандал. Той се готви да се бие. Пращат за полицията... Всичкото кафене обърнало внимание... Гледам: тоя поразеник и тук ще оскандали и омаскари българите... Тогава помолих да чакат, да донеса четири франка, и твоите франкове...

- Много добре стори. И отърва го?

- То се знае.

- Както и мене, с друг скандал... Да, кажи ми, Хаджи, как така навреме видя, че има пожар в хотела?

- Идат да отворят... Връщах се от “Париз” да те намеря и още при вратата чух сладкия ви разговор с хотелджията... Тогава изведнаж скроих плана. Ти видиш, че имам ум да управям една империя... Влазяй!

Вратничката се отвори и двамата герои се вмъкнаха вътре.

1. Едни от първокачествените кафенета в Браила през 1872. [обратно]

© Иван Вазов, 1882-1884
© Издателство LiterNet, 22. 10. 2001
=============================
Публикация в "Събрани съчинения в 22 тома", С., 1976, т. VI.