НЕМИЛИ-НЕДРАГИ

Иван Вазов

web | Немили-недраги

ІV

Вечерта на представлението скоро дойде. Залата или по-добре широкият пруст, евтино нает в една частна къща, дето щеше да се даде, беше вече осветен, т.е. бяха окачени и запалени по стените около дванайсет малки фенерчета: пред сцената, дето беше назначено място за оркестъра, състоящ от влашките цигулари цигани, стояха като разкош пет лампи, двете със счупени стъклени тръби, вероятно донесени от училището. На вратата на пруста висяха четири книжни фенера, които служеха в също време като осветление на продавача на билетите и на бюфета, дето благопристойно стоеше Странджата. Самата вътрешност на залата нямаше никакви украшения. По-голямата част от нея беше занята от няколко дълги реда столове, със залепени отзад номера, на които щеше да седи публиката. През сред залата те оставяха един тесен проход за хората. Празното място на дирната част на залата беше галерията, дето се стоеше прав. Завесата на сцената състоеше от едно голямо и прозрачно червено платно и което се вдигаше посредством една съвсем проста машина: две въжа, вързани за двата му долни краища и преметнати през една греда в сцената така, щото другите им два краища падаха долу и можеше чрез тях да се дърпа и вдига завесата; колкото се касае за свалянето й, това ставаше с помощта на ръце, които пресягаха тайнствено от двете страни и я спущаха до долу. Благодарение на своята прозрачност тая завеса откриваше двойна сцена. Когато се вдигаше, публиката можеше да гледа как играят актьорите, когато паднеше, публиката пак гледаше през нея нова драма: носене и преместване свещи, вълшебни сенки, които се мяркаха и играеха по платното, формите на ръце, които махаха нагоре-надолу, като че принадлежаха на някои скришни великани, и безброй други фантастични видове и фигури.

Да минем зад завесата.

От двете страни на сцената бяха оставени тесни проходи, дето актьорите туряха и меняваха костюми. То беше будоарът. В него тоже се намираха натрупани разбъркано всичките декоративни принадлежности: столове, столчета, зелени върхари, които щяха да представляват гората, голяма стовна, пита хляб и лук, сиреч обед на стареца, и цял арсенал пушки, пищови, револвери, саби, ножове, които щяха да извършат боевете. Тоя сбор от смъртоносни оръжия принадлежеше на същите актьори, които горяха от жажда да гръмнат въз неприятел. Трябва да забележим, че Македонски беше натъпкал много силно арнаутската пушка (само с пупал и дрипи), за да гърми много. Той особено разчиташе на това. Сам той беше вече в пълно хайдушко облекло: на кръста му беше препасана знаменитата сабя, с която беше пресякъл надве турчина и кадъната (както казваше преданието); на главата шапка с левски знак, на гърба му арнаутски червен минтан, на пояса четири паласки, два ножа и два пищова; белите шопски гащи, цървулите, увиснала на кълката кесия и огниво, всичко извехтяло и износено, довършваха накита на пантата. Хаджият, който имаше ролята на татарин, беше намерил не знам отде една стара шубъра, каквато са носили влашките чокои в миналия век, която, препасана с един бял плат, беше нахлузил въз челото си, прилежно намацано със сажди, както и останалата част от лицето, а между горната устна и носа беше прилепил едни огромни черни мустаци. Всичкият тоя накит му даваше вид на едно историческо страшилище. Мравката беше станал бабичка и беше си наврял под дрехата на гърба една възглавничка, за да придаде още повече трагичност на ролята си. Не ще дума, че сам Владиков беше си пуснал една дълга бяла брада с кози влакна, която поддържаха две върви, вързани навръх главата му; но понеже тя още отсега се изместяше и му запушваше неприятно устата, той й върза долния край с конец, който се пък завързваше около врата му. Бръчков беше Станка, червисана и белисана. Останалите лица също се бяха предрешили и натруфили с всевъзможни дрипи, защото си мислеха, че колкото по-грозни и по-съдрани бъдат драматическите личности, толкова повече интерес възбуждат. За това бяха имали грижа да намерят и се заемат все с вехтари. Па освен това силни икономически съображения президираха както при нагласяването на костюмите, тъй и при наемането театралната зала и декорирането на сцената, която, знае вече читателят, се отличаваше със съвършена спартанска скромност. По същите съображения беше избрана и драмата. На конец, понеже в драмата ще да реве магарето, то изпълнението на тая обязаност се възложи на Хаджият, който имаше изпитан глас.

Залата на театъра се пълнеше. Всичките богатички българи търговци бързаха да завземат своите столове, предплатени още преди два дни. Неженените идеха сами, задомените с челядта си. Идеха и ония, които не разполагаха с големи средства, както и сиромасите, както и гладните. С една реч, всичко, що беше българско в тая чужда страна; всичко, що имаше една рана на сърцето си, една тъга за изгубеното отечество, всичко, що криеше в дълбочините на душата си един тайнствен образ, вечно буден и вечно сладостен: образът на България. Защото посред грижите и постоянните борби за съществувание в средата на едно общество чуждо, равнодушно, а понякога и враждебно, душата на българина беше гладна за някаква неземна храна, за някакво ново и освежително вълнение, като онова, което те обладава при виждането от върха на някоя дива планина цветущата долина, дето си роден. Ето защо в него време театралните представления, които се даваха от българите в румънските градове, бяха истински събития.

Чиновете бяха пълни и залата шумеше от размесени глъчки на зрители, нетърпеливи да видят вдигането на завесата. Мнозина тълкуваха за пиесата, която във вид на роман беше извлякла досега много сълзи и много въздишки. Най-високо се издигаше гласът на един българин, който седеше с челядта си на най-предния стол. Той беше патриотът г. Дочкович. Постоянната му намеса в народни работи беше причинила разстройството на търговските му дела. Но той не се разкайваше и всички българи го уважаваха.

- Матилдо - казваше той на хубавото и русокосо момиченце, като го галеше по главата, - сега ще видиш как татарите грабят момичето. Па да не се уплашиш?

Матилда не отговори нищо. Тя се беше вторачила в червената завеса, по която се мяркаха чудни и безобразни сенки. Това зрелище я много занимаваше, тя извади пръстенцето из устата си, па вдигна приятната си главичка към баща си, посочи към завесата и каза:

- Каракончо!

Майка й се усмихна и я целуна по челото.

- Мойто пиле - каза тя, като я изгледа любовно. После се обърна към мъжа си: - Никола, дали ще играе пак тоя проклет Македонски?

- Македонски ще играе, но Македонски не е проклет - каза начумерено мъжът; - аз не зная как наричаш проклети народните хора, дето се жертвуват за отечеството...

- Не проклет, ами страшен, исках да кажа... с тия големи мустаци, чини ти се, че гледаш някой хайдутин - каза смутено жена му.

- Хайдутите са честни хора днес. Чорбаджиите са истинските хайдути.

При тия думи лицето му се нервно сви. Види се, някаква горчива мисъл се разбуди в душата му. Той почувствува негли, че и него, человек изпаднал, жертва на един непресметлив патриотизъм, сега наричаха някъде бог знае как и се гавреха с положението му.

В това време оркестърът засвири. Краищата на завесата и от двете страни се подръпнаха и две глави крадешком се показаха и погледнаха към публиката. Едната глава беше украсена с една голяма шапка от овча кожа и с една дълга бяла брада от козина. Другата глава беше въоръжена с дълги засукани мустаци и с едни проницателни и лукави очи. Мнозина зрители се загледаха внимателно и познаха актьорите, които им се усмихнаха приятно. Даже Владиков с кимане на глава поздрави г. Дочковича, който му отговори ласкаво.

Македонски, който гореше от желание по-скоро да излезе на попрището, махна с ръка и цигуларите престанаха.

Настана пълна тишина.

Завесата полека и набръчкана се издигна. Играта се почна.

Владиков, който играеше ролята на стареца, излезе най-напред. Той се движеше смело и с привички. Не първи път беше участвувал в подобни любителски представления. Само произношението му беше се досущ изменило. Той говореше лошо, с носът, защото вървите на лъжливата брада му не позволяваха да си отваря свободно устата. Особено се затрудни, когато в следующето действие трябваше да обядва в гората. Той ужасно си кривеше устата, нещо, което беше действително любопитно и същевременно и жалко. Голямо впечатление произведе Хаджият в своята старовремска шубъра и с начерненото си лице. Няколко жени си закриха очите, а момичето на г. Дочковича се притисна до баща си и прошепна: “Страх ме е.” Но страшна буря от ръкопляскания стана в театъра, когато магарето зарева. Това беше истинско тържество за Хаджият. (Той ревеше зад кулисите.) Бръчков, т.е. Станка, не беше ни на небето, ни на земята; той се беше смутил в това първо излазяне пред публиката и забравил ролята си. По щастие, нямаше много да говори и се задоволи да стои само като истукан, ням, вкаменен, треперящ. Бабата, сиреч Мравката, също забрави ролята си, но прихождането на татарите я спаси от страшното положение. Тя падна мъртва, преди даже да замахнат да я съсечат. При всичко това зрителите с възторг ръкоплещеха и тропаха с крака. Всичките бяха доволни. Най-голямото впечатление произведе Македонски. Появлението му се посрещна с нови ръкопляскания. Сцените се меняваха бързо. Чудноватите костюми се мяркаха и изгубваха. Интересът на публиката се уголемяваше. В сцената отдавна беше се въдворила бъркотия и актьорите говореха вече от себе си и каквото им хрумнеше. Но боя, който настана, заличи всичко. Захванаха се гърмения. Татари и българи се биеха. Македонски, лют, рошав, кръвожаден, тичаше по сцената и изпразняше с една страшна бързина пушките, пищовите си, револверите си; същото правеха и другите. Гърмежите и виковете напълниха сцената, залата и улицата. Димът от пупалът се разпространи по целия театър и задави с една сярна миризма зрителите. Много от по-първите госпожи си запушиха с кърпа устата, някои избягаха побледнели. Момичето на г. Дочковича ревеше с глас. Самата сцена не беше друго освен един гъст облак от дим. Полицейски жандари се втурнаха в театъра, уплашени от тоя адски гръм. Но нямаше възможност да се прекрати боят. Македонски, като бесен, пъхтеше, хвърляше се в разни ъгли на сцената, нишеше се, хващаше пусия, изскачваше, викаше, гърмеше. Хайдушкият инстинкт оживя в него. Той забрави, че е в театър. Той беше в Стара планина с другарите си. Той стъпка няколко души, между които Мравката, излязъл пак на сцената, не се знае защо. Сам Странджата заряза бързо бюфетя си, дойде насред залата и възхитен, пребледнял, разтреперан, вторачено и завистливо гледаше в битката. В най-голямата смутня той не можа да се удържи и високо извика:

- Дръж се, Македонски!

Но никой го не чу. Зрителите бяха заглушени от трясък, заслепени от пушека. Ръкоплясканията бяха неистови и бесни...

Когато арсеналът се изпразни, битката се свърши.

Последното действие се свърши миролюбиво, за голямо отчаяние на Македонски, който се беше настървил за кръв. Публиката изпрати последния си гръм от ръкопляскания, като извика три пъти актьорите, и шумно се измъкна из вратата.

Не след много залата, дето произлязоха толкова знаменити събития, потъмня и заглъхна, а хъшовете актьори стояха около дългата маса в избата на Знаменосеца. Някои от тях бяха забравили да хвърлят сценичните си труфила. Бръчков остана със Станкиното червило, а Хаджият с татарските сажди по лицето. Но на това никой не обърна внимание. Всичките бяха развълнувани, запъхтени и възхитени. Македонски, упоен от победата си, не можеше още да се умири и хвърляше неприятелски и застрашителни погледи на Хаджият.

Странджата насипа гозба всекиму и постави няколко стъкла с вино. Вечерята се почна. Всичкият разговор беше за представлението. Хвалби, критики, глуми, смехове. Всички бяха весели. Но най-много Странджата. Той похвали Македонски за дързостта му, но му направи няколко бележки в стратегическо отношение. Той даже смънка, че ако се даде втори път представление, то той желае да вземе ролята на хайдутин Желя. Нещо, което направи Македонски да се намръщи.

Когато се изпразниха котлите, блюдата, стъклата и бутилките, непродадени и върнати от бюфетя, Македонски, който отсега още повече доби съзнание за своето превъзходство, извика:

- Момци, предлагам да идем у Щрауза, има пилзенска бира.

- Да вървим! Не съм ходил от девет месеца.

- Хайде да идем... Па шапка на тояга...

- Странджа, сбогом!... Не щеш ли да дойдеш и ти?

- Сбогом, лека нощ, Странджа!

- Добро веселие!

И дружината изчезна из кръчмата.

Скоро из улицата екна задружна гръмогласна песен и полека-лека се изгуби в отдалечеността на нощта.

На заранта от печалбата на снощното представление не остаяше нищо вече.

Султан Абдул Азис беше спасен.

Следва >>>

© Иван Вазов, 1882-1884
© Издателство LiterNet, 22. 10. 2001
=============================
Публикация в "Събрани съчинения в 22 тома", С., 1976, т. VI.