ПРОЛОГ
за тържественото окриване на
Народния театър на 3 януари 1907 г.

web | Под нашето небе

В сцени и картини

Лица:

Самовили
Музи
Гуслар
Геният на България
България
Народ

КАРТИНА ПЪРВА

В недрата на Рила. Поляна сред борова гора. В дъното - езеро, а над него снежни върхове, залени с румен блясък от заходящето слънце.

Чува се далечна песен от женски гласове: "Запретни, Вело моме, бели ръкави". Песента се приближава. Влизат отдясно куп самовили в бели ризи, увенчани е цветя.

Първа самовила

Пяхме, играхме доста, сестрици,
тук да направим сладка почивка,
Слънце преваля зад планините
и въз тях мята златна покривка.

Как е чудесна, как е прекрасна
нашата райска земя, сестрици!
Скоро ше светне златният месец,
ще да затрепкат златни звездици.

И тогаз пак ще песен подфанем
и ще играем, другарки мили:
с песни живеят млади русалки,
с хорото дишат хубави вили.

С мъки са пълни палати, хижи
ние сме само в света честити,
в наште дъбрави не влазят грижи,
с смехове гоним скръбта, тъгите.

Втора самовила

Да, ний свободни сме царици
във нашето свободно царство.
В чаровний мир на тез балкани
не иде злоба, ни коварство.

От песни и игри, и радост
тъчат се наште дни и нощи,
чело ни грей от вечна младост,
какво е зло, не знаем йоще.

Цветята наште са другарки,
небето нашта е заслона,
не си меняваме живота
за никаква в света корона.

Третя самовила

От цветята ароматни
пò сме красни, обичливи,
от орела в небесата -
по-свободни, горделиви,

За летежа ни чудесни
няма пречки, ни пространство,
вечни скитници - ний вред сме
сè домà - не знаем странство.

Във дън морските талази
берем скъпи раковини
и до звездните елмази
фърчим в небесата сини

Ала без любов и песни
ний не бихме час живели,
както птиците небесни
без въздуха - тъй не е ли?

Върховете на планината ги покрива сумрак.

Първа самовила

Слънцето зайде, сестрици.
В потъмнелия свод небесни
месечко се пак показва,
час дойде за нови песни.

(Взира се надясно.)

Но там, гледам, иде дружка,
хубава мома Цветана.
Вижте как е уморена,
уморена и засмяна.

Влиза една нова вила.

Вилата (Цветана)

Вест радостна ви нося, мили:
при дивна Витоша, в София,
зарана празник светъл има -
да идем тамо всички ния.

Там храм ще се прослави красен
на песни и игри вълшебни,
де всичките души човешки
наслада черпят, лек врачебни;

де влюбените ще да плачат,
де тъжните ще се разсмиват,
отде поток зари светливи
в души, сърца ще се разливат;

храм на наслада и на мъдрост,
храм на изкуството чаровно,
де всички жажди ще намират
жив извор с питие духовно.

Първа самовила

В българската ли столица,
в тоя шумен, красен град,
дето златен лъв се вее
над един светлив палат?

Всички, всички ще да идем
с здравец и цветя в косите,
храма красни за да видим
на песнùте и игрите;

да потупат нам сърцата
със сърцето на народа,
да делиме радостта му -
нали сме от съща рода?

Останалите самовили (радостно)

Всички, всички
там, сестрички!

Луната осветлява тайнствено дъбравата, езерото и снежните върхове.

Втора самовила

Златний месечко изгрея
върху нощната омая.
Там във езерото светло
час за къпане настая.

Но да викнем, дружки сладки,
песента любима наша:
месечко ще да ни слуша,
славеят ще ни приглаша.

Запяват и се изгубват зад дънерите. Един кавал с мелодичен глас приглаша отнякъде. Завесата бавно се спуща.

КАРТИНА ВТОРА

Тъмен вечерен час. Сцената представлява мястото в Софийската градска градина, дето е шадраванът. Полукръгът от акации и брястове, с пожълтели от есента листа, се осветлява от електрически лампи. В дъното, през вършето на дървесата, се виждат двете кули и купола на театра. Оркестърът свири народни мотиви в продължение на няколко минути. През това време влазят в полукръга българи и българки от разни краища на България: мизийци, тракийци, македонци, с най-хубавите си местни носии, и се здрависват весело. Дохождат след малко самовилнте и русалките и се спират извън купа. Влазя едиа старец гуслар с гусла в ръка. Оркестърът млъква.

Гусларят

Сбирайте се, булки млади,
момци, старци белобради,
от бял Дунав, от син Вардар,
от Балкан и от Родопи.
Сърце старо пей от радост,
сякаш връщам се във младост.
Що не са видели тия
бели власи на главата?
Пусти мъки и робия:
плач в горите и полята,
в плач прекарвахме живота,
плач и в радост ни дружеше,
в плач ний теглехме хомота,
плач и песнята ми беше!
Плачеха и тия струни
и въздишаха под лъка,
като зимните фъртуни
от неволя и от мъка...
Ех, помнил ни господ вишни:
прах стори тирани хищни!
Слава, слава на Русия,
на царицата славянска:
днес народ сме волен ния
чрез десницата й гигантска.
Много аз видях, изпатих,
но и турците изпратих...
Видях робството народно,
видях времето свободно
и сърце от радост плаче.
Ех, да мра ми се не рачи.
Нека влезна в тая красна
сграда, па тогаз да гасна!

(Обръща се към вилите.)

Елате тука,
девойки мили,
в нас се смесете,
хубави вили.

От вас ни лъха
дух на свобода,
мирис от здравец,
ширът на свода.

В песни си вази
спомнял съм често,
във тоз палат е
вашето место.

Вий сте родени
за песни благи.
Добре дошли ни,
гостенки драги.

Вилите се смесват засмени с народа. Булките и момите се ръкуват с тях. През това време оркестърът свири мелодични народни мотиви.

Отдясно влазят пет музи в класически облекла. Оркестърът млъква.

Първа самовила (на музите)

Привет на вас, девици странни,
на наший празник мили гости.
Здрависвам ви, сестри желани,
със чувства искрени и прости.

Първата от музите

Сполай ви, дружки драголибни,
на ваший поздрав чист, сърдечен.
Дойдохме ви и ний на гости
от нашия предел далечен,

участие да вземем близко
във празника на светлината,
в кой храм ще се открива сяен
на истината, красотата.

Изкуството е дар божествен
за человешкий род и слава,
народите велики прави,
сърцата облагородява;

изкуството е дар върховен,
то сила крие всемогъща,
в живота лей наслада скъпа,
безсмъртен смъртния превръща;

изкуството другар е вечен
на всяк напредък, всяко щастье,
под неговия лъх любовен;
духът човечески порасте.

И тука, в дивните Балкани,
приюти нявга за Орфея,
то в изблик млад, с чаровна сила
зацъфна, завиря, загрея.

И драго ни е да се смесим
в тоз рядък празник ваш домашни
на светлината, красотата -
тям жрици ние сме всегдашни.

Гусларят (към музите)

Добре дошли, девойки,
привет от стар гусларин,
с вас празника ни става
по-друг и лучезарен.

Със вилите балкански
вий, вили на Елада,
изпълняйте с духа си
светинята ни млада.

Вий всички сте небесни,
от божеска порода,
от изворите пийте
на чистата природа.

(Взира се надясно.)

Но кой е този ангел
прекрасен и вълшебен,
що иде къмто нас
в тоз радостния час?

Всички гледат надясно.

Из въздуха се появява летящ ангел във вид на млада богиня със златиста коса, в леко бяло облекло, скрила на рамената. Една широка трицветна лента с национални цветове минава през гърдите му.

Втора самовила

Тоз ангел е Геният на България!

Третя самовила

Геният, Геният на България! И той при нас.
О, с какво небесно вдъхновение грее челото му!

Гусларят (сваля шапката)

Кланяйте се всички!

Множеството се кланя ниско.

Геният на България

Привет на вас! (Отлетява полека наляво.)

Първата самовила

Сестрици, да идем да го поздравим, лучезарния!

Вилите и музите излазят отляво.

Гусларят

Часът е близко за тържеството. Народният театър ще се открие. Моми, юнаци, играйте, велик е час.

Оркестърът засвирва едно българско хоро. Момите се фащат и заиграват. След малко шест двойки от моми и момци заиграват красните модернизирани ръченици. Играта трае около десетина минути, а завесата бавно се спуща.

КАРТИНА ТРЕТЯ

Апотеоза

Площадът пред Народния театър, озарен отвън феерически от разноцветни бенгалски огньове. Прозорците на театра са силно осветлени отвътре. На фронтона се развяват български знамена. Народът се трупа отляво и отдясно, развява пряпорци. На стъпалата пред зданието са наредени вилите и музите. На най-горното стъпало и по-високо от тях стои България неподвижна, горда н величава, с корона на глава в държаща скиптър.

Геният на България (появява се отляво във въздуха с венец в дясна ръка)

Поздрав, български народе!
Поздрав, родино свещена,
чудна земльо, райска земльо,
с всички дарове дарена.

Поздрав, племе силно, младо,
във теглùлата калено,
за съдби велики, нови
от небето назначено.

От пет века, твой хранител,
твой другар в беди, в окови,
ази бдях над твойто чело,
ангел твой през дни сурови.

Аз крепил съм твоите сили,
аз сгревàл съм твойта вяра,
да не паднеш в безнадеждност
ти на кръста си под твара.

На чедата ти сиротни
вливах огън във сърцата,
буйни сили аз им вливах
дух юнашки за борбата;

дух юнашки за свобода
и за жертви благородни...
И видях, видях, видях ги
твоите планини свободни.

Закипя живот бурливи,
бликнаха стремежи млади,
чудеса от труд и воля
в устрем творчески създаде.

Робский мъртъв сън смени го
дух горещ, велики чувства.
Зацъфтяха в пищна буйност
дарби, знания, изкуства.

И тоз паметник прекрасен
и величествен, и славен,
плод на твоя дух и жевртви,
сред столицата изправен,

нов залог е за успеха,
за разцвета твой духовен -
на изкуство и идеи,
на лучи олтар върховен.

(Обръща се към България.)

Поздрав, нова Българио,
геният ти поздравлява
твоя празник идеален:
слава, слава, слава!

Геният издига венец над главата на България. Отгоре вали дъжд от цветя. Народът ръкоплещи и прекланя знамената пред България. Оркестърът свири Шуми Марица. Завесата се спуща бавно.

Август, 1906