КЕРВАНЪТ

web | Под нашето небе

II marche

V. Hugo

В пустинята керван минува.
Той иде нейде отдалек
и надалеко той пътува:
познал е жажда, труд и пек.
Завчас духна самум ужасен:
керванът сви се, дор минà
талазът удушлив, опасен -
      и пак напред тръгна.

И пак върви напред керванът
из безконечния си път
на пясъка през океанът.
Внезапно екнува ревът
на лева и той сам излезна.
Почнà се бой и кръвнина,
ранений звяр бега, изчезна -
      керванът пак мина.

Върви безстрашно пак кервана.
Но в кръгозора спря се, ням:
от пясък планина навяна
засипваше му пътя там.
И дълго в тая безотрадна
пустиня той лутà се клет,
в посока вярна дор попадна -
      и пак тръгна напред.

Друг път, при жажда зла, лъжливи
оазиси в мираж гонù,
друг път - във битки с шайки диви
влизà и зле се накърни. . .
И сè към нови небосклони
върви, в премеждия безчет,
и трупове из пътя рони -
      но сè върви напред.

Върви той бодър, неуморен,
върви години, векове. . .
А той чуден, неуморен
керван: Н а п р е д ъ к  се зове.
Не смята жертви, труд не сеща
човешкий дух из пътя свой,
едни беди след други среща,
      но се пътува той.

И сè напред върви, отива
към правда и към светлина,
през заблужденья друм пробива
и води с мракове война.
Но той назади не погледва,
не се повръща никой път:
фърчи ил пъпли - сè напредва
      керванът на духът.

София, 1899