ДИМИТРОВЧЕ

web | Под нашето небе

Акацийте повехнали на двора;
на туите премяната зелена
линей, посърнал здравец до стобора,
брезата тръпне, цяла позлатена.

Шуми в листата есен побледняла -
от техний свод зелен по-драг не знаех,
и пейката е там осиротяла -
на сянка дето аз четях, мечтаех.

Повехнала и малката градинка,
що майка ми с любов редеше; рано
слана попари скромната латинка...
Димитровчето още е засмяно.

Живей, цъфти и радост то възбужда,
едничко в таз природа потъмняла;
но с радостта - и смутна скръб пробужда,
кат нещо, що говори за раздяла...

Ще клюмне то - за гробната почивка,
при първий сняг ще клюмне то главица -
на лятото последната усмивка,
на слънцето последната песница!

София, 1899