БОЯНСКАТА ЧЕРКВА

web | Под нашето небе

I

Найдох се в хладен мрак. В ръката с вощеница
озъртах се, кат в гроб. От тъмните стени
безгласни гледаха царе във багреница,
боляри, воини от миналите дни.

И гледах сенките от миналото време
в благоговеен страх, с прехласнати очи.
И те ме гледаха... Изгасналото племе
възкръсваше пред мен пд бледните лучи.

И чувствувах се аз назад във вековете,
попаднал в други мир, незнаен и любим,
и като живи там стояха ликовете
свети, издраскани, опушени със дим.

И питах ги без глас да ми продумат нещо
за себе си или за техний тъмен век,
какво са видели, мислили и горещо
аз молех ги, но таз молба оста без ек.

II

Внезапно в мрака там блед образ открои се
с корона на глава - дух белобрад и стар -
и мълчалив и строг във мене той втренчи се.
Познах Шишмана аз, последния ни цар.

Тъга стоеше йощ във взора му изплашен,
чер облак бе завил намръщений му лоб,
останал от деня, кога конеца страшен
видял: престола в прах, държавата си в гроб.

Аз дълго чаках, ням, дано ми проговори -
да пита, в Търново що става тоя ден?
Стои ли Баязид във царските му двори?
Над Янтра вей ли се ислямский стяг червен?

Къде тъгува днес царицата в забрава?
Любезният му син, що враг от трон лиши?
И на Трапезица, светиня златоглава,
кой помен прави днес за царските души?

Да повъздиша той за вярата Христова
потисната и за потиснатий народ...
Аз бих го утешил... Но сянката сурова
изчезна. Аз остах един под ниский свод.

III

И аз остах един между стените черни,
при мълчаливите и черни ликове.
Свещта пращеше и с лучите си неверни
огряваше светци, царета... векове.

И тъжно ми стана в таз гробница студена
на миналите дни; угасна и свещта!
И леден мрак обви душата ми смутена,
и погледът ми плах блуждайше из нощта.

Излязох пак навън, трептящ, кат из тъмница.
Видях пак синий свод и слънцето обле
душата ми с възторг, и новата столица
усмихваше ми се в зеленото поле.